АЛЕКСАНДРИНА ШАХАНОВА - НУЖЕН НИ Е НОВ АЛЕКО

Окръжният управител с председателя на постоянната комисия и околийския началник няколко дни преди изборите бяха тръгнали от село на село...и упражняваха „моралното влияние“ по такъв начин: „... изберете тези, ... недейте избира другите...“ В три-четвърти от селата тези агитации на властта селяните посрещнаха с подигравки. Някои от тези подигравки са доста остроумни.Например, ... когато околийският казал, че правителството иска тези, събраните селяни му отговорили иронически: „Е, хубаво, г-н началник, ако правителството толкова ги иска, нека им пише по едно писмо да идат в София, па да си вършат работата; защо ще ходим на избори?“

Навярно се досещаш, уважаеми читателю, че това не са редове от съвременен опозиционен вестник, а са откъс от първия фейлетон на Алеко Константинов „По „изборите“ в Свищов“, който авторът завършва така: „Ето епоха, която ми дава ниезчерпаем материал за бай Ганя.“

Появата на този фейлетон, написан по повод машинациите на управляващата партия по време на подготовката и провеждането на изборите в родния град на Алеко Константинов, показва, че в българската художествена проза се ражда голям сатирик с несъмнена дарба на художник, който, със своя горчив смях, пробужда способността у нашия народ да осмива всичко, което е грозно както в политическата и социалната, така и в нравствената сфера.

Всичко, написано от Алеко Константинов след най-щастливия миг в живота му, както той нарича мига, в който му е хрумнала идеята за бай Ганя, е ,за съжаление, в незавършен вид и се определя като сатирично изграждане (“дописване“) на един и същ обществен тип. В него се оглежда светлата личност на Алеко Константинов като човек с будна гражданска съвест, като оригинален писател и изключително смел пулицист. Във всяка творба на Алеко Константинов се усеща фейлетонистът – и то не авторът на някакви абстракции, „обобщени“ белетризирани форми, а сатирикът-публицист, поел всички рискове на фронта, където се стреля в съвсем прекия смисъл на думата.

В сатиричното творчество на Алеко Константинов не винаги могат да се търсят прототипи, защото в него се оглеждат съвсем конкретни личности, носещи имената на ужасно самонадеяните „силни на деня“ хора, безцеремонни и брутални в своите действия. Авторът назовава с истинските им имена както събитията (“По „изборите“ в Свищов“, „Македонският митинг“), така и техните герои-престъпници, като се започне от най-дребния чиновник, помощник на регистратора, и се стигне до пристава и държавния глава (княз Батенберг, ябанджията Фердинанд, министър-председателите Ст. Стамболов, К. Стоилов, министри, народни представители). Всяка справка с написаното от Алеко Константинов ни кара да настръхнем – та авторът бимогъл да бъде разстрелян след всеки от фейлетоните си, в един от които четем: „Когато избирателите заявиха на окръжния управител, че той няма право да се меси в изборите, той с еднапрезрителна усмивка отговаряше: „Вий имате телеграма, аз пък имам писмо – и се тупаше по джеба...А какво щеше да произлезе от това негово „морално влияние“, което излиза извън границите на закона?... Щяха да „изберат“ угодните за тях лица... Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилието и беззаконията, с нея не е лесно да се бориш. Това го опитахме цели осем години, това продълаваме да го опитваме и днес...“

Както се вижда, уважаеми читателю, приликата между времето на Алеко Константинов и нашето време е удивителна.

Зад сопаджийските методи и големите предизборни обещания, зад тъмните изборджийски страсти, зад повсеместната безпринципност на политическия хамелеон, който се е заклел в себе си винаги да бъде на власт и никога в опозиция, има един дълбок пласт – това е опасността от съществуването на човешка бездуховност, от липсата на високи стремежи и чисти пориви: „Идеали! Бошлаф! – провиква се бай Ганьо, а Алеко Константиновпише до свой приятел: „ А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както си мисли жадната за облаги сволоч.“

Алековият герой бай Ганьо вече е превърнал своите сродници Гуньо Адвокатина, Дочоолу, Гочоолу, Данко Хаирсъзина и другите все отбор юнаци в една примитивна, но напълно успешно действаща изборна машина. Героите на Алеко Константинов, които са ни толкова познати от предизборните им изяви, са колоритни личности, репликите им се помнят, речите им са разпалени, но изпълнени с езикови шаблони и обща фразеология.

Чрез многобройните си превъплъщения основният герой от 90-те години на XIX век – бай Ганьо – отдавна е излязал не само от страниците на Алековата сатирична проза, но и от Алековата епоха. Той е герой и на нашето време, само че емного по-изпечен в предизборните си прояви, усвоил е до тънкост най-порочните балкански мурафети. Това е днешният бай Ганьо, който, подобно на своя предшественик, може да се провикне: „А бе, кьорпе, защо си ме набедил, че съм бил уж опозиция, а?... Нали си дадохме уж думата, че не му е времето. Разбирам да не беше властта в ръцете ни, да подсмърчахме отстрани – тогава, хелбетя, ще те ти причерней и ще караш наред... Ами сега, когато сме докопали кокала с две ръце и когато тамамсега му е времето да се осигурим за стари години...

А ние, българите, които живеем във второто десетилетие на XXI век, можем от своя страна да се провикнем: „Тамам сега му е времето да се роди един нов Алеко, който, подобно на своя велик предшественик, да сподели творческите си намерения във финала на един от своите фейлетони: „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материалза бай Ганя!“