Едно време в гимназията имах спор с момче от нашия клас. Твърдеше, че литературата представя реалността много по-богата, интересна и сложна, отколкото е в действителност. В изкуството имало от всичко по много, а не като в живота – липси и еднообразие. Четях неистово още от ученичка, забелязвах неща, които не се виждаха лесно, откривах многопластовото под повърхността и в реално, и в прочетено. И пописвах вече. Затова му се опънах и взех да доказвам обратното: колко животът е хем стръмен, хем просторен и необгледен, какви неща крие зад всяко завойче – случки, знания, преживявания, драми, които могат да преборят нафантазираните истории. А и ние, човеците, сме като живота – отвътре, в ядката си, сме различни от онова, което показваме. Разнолики и сложни не само в литературата, но и в делника. Съгласявах се, че въображението на твореца доразвива съществуващото, ушива му ефектни одежди, свързва далечни факти и сблъсъци и създава странни сюжети. Но ако имаш очи (палех се все повече), ако и същността ти е прогледала, ще задълбаеш в такива житейски сюжетни линии, ще откриеш край себе си картини невиждани и нечакани, които никоя фантазия не може да измисли.Е, има го и обратното – всякакви небивалици можеш да опишеш, които няма как да се случат. И точно с това привличат.

Нито той убеди мене, нито аз – него. И прозата, и поезията му се стрували не от този свят, затова ги харесвал. После той стана художник, сигурно за да избяга от оскъдицата на обикновения живот, да се скрие в калейдоскопа на изобилното. Като разсъждавам сега за онзи спор, би трябвало аз, като пишещ човек, да бъда на неговото мнение, да защитавам литературата като витраж, пропускащ лъчи през цветните си стъкълца и просветляващ делника. Но и досега поставям живота над изкуството. Той е мастилницата, в която топим перото си. И с едно топване, с едно зрънце истина, изписваме безброй страници. Платна. Личности. Сгради. Открития. Зрънцето набъбва от влагата на мисълта ни, покълва и се източва филиз, взел сила от хранителната среда на въображението ни. Расте, зрее, заема какви ли не форми, от попова лъжичка става жаба, после принцеса – нова реалност. Колкото и да е малко семето на идеята, дошла от живота, то съдържа в себе си зародиша на цялото многообразие, сред което сме и което сме. В едната капчица на върха на перото, в едната мисъл е мощният взрив на ядрото, създал планетите. Ето ти го съзиданието или изкуството – животът го извлича от невидимото, което се съединява с благодатния планктон на мисълта и от тоя допир изригва енергия. Музика. Пиеси. Паметници. Мостове.

        Щом срещна такова зрънце, веднага го познавам. Малка подробност. Жест. Случка. Ето, от това става разказ, казвам си. По-ярко е от измисленото. Затова към него се нанизват и други въображаеми картини, докато стане истинско. Някой път нещо видяно припалва внезапни представи, навързва случки неслучени и така за миг изграденото от фантазията обема в себе си съществуващото. Нали за да е здрав мостът, в основите му трябва да се вгради сянката на нещо живо и скъпо...

Спомних си този спор с моя съученик, като се оформи намерението ми да напиша разказ по една въображаема история. Още на разсъмване ме налегна усещането, че днес най-сетне ще го напиша. Нося тази идея още от миналата година, а сега е Благовещение. Побутваше ме толкоз време, подсещаше ме, подгризваше ме като мишле. Съпротивлявах се, отлагах, не бях готова. Чак тази заран узря, още в просъница. Вече няма мърдане, няма измъкване, няма отърване, знам го. Като свредел е. Няма да ме остави, докато не се излее.

Дойде си точно на деня. Ето я благата вест – неусетно и незнайно откъде, нещо е покълнало в теб, нещо набъбва и зрее от твоите сокове, докато изплува навън и поеме по своята си вадичка. Като дете, разказ, картина, като изобретение, плетиво или радост за някого – все родено от ръката, душата, мъката, добротата, нуждата, знанията. Рожба. Почуква-почуква отвътре и щом го откърмиш в топлината си, щом го огладиш с длани, мисъл и мечтание, вземе, та се отрони, излюпи се и тръгне. Капка от първичния биобульон, творение, сълза. Живо създание или идея – нематериален плод от завихряне на енергии. Резултат от хрумване или вдъхновение. Понякога поръчка или нечакано просветление. Готовност за бреме и износване, за откърмяне и ласка, за изваяние.

Редя разказа в главата си, на тъмно, под мидения полумрак на затворените клепачи. Дума, образ, състояние, действие. Не съм видяла случката, съчиних я. От внезапна представа, заискряла от стълкновението на моя чадър с вятъра. Още тогава, в един миг измислих разказа. Така идват идеите. Осенението. Примигване на звезда. Трептене на листо. Небесен лъч. Сянка от крило... Друг път съзра жест, вдъхна мирис, запаметя гримаса, просълзя милост, пламна в гняв, извлека поука, съградя представа. Или нахлуе спомен, угризение. Така пиша. Дали по своя или по нечия воля? По какъвто и път да дойде, все е отражение на невидимите неща в мен. Нещо отвън ми дава тласък, загнездва се и чака да узрее. Докато го измъкна навън. Стих, разказ, есе, статия – катерене по баирите. И по-нататък – роман. Жив алпинизъм.

Защо постоянно виждам или премятам в главата си неща, които засядат в мен и не ми дават мира? Защо се натъквам все на истории, които ме карат да безсънствам, да дълбая с мисъл, докато другите хич не ги забелязват и спокойно си отминават?... Добре, добре, нося си кръста. В написаното е паметта, знам. Да остане. Не стига само да го преживееш, и да го отразиш трябва. Да де, да. Като в рекламата: не става само с ядене, иска и акъл. Порастването.

Чест и слава на Творителя. На бащи и майки. На съзидатели. На раждащите стремления, на чертаещите проекти и откърмящи дела.

Благовещение.

Осени ме идея. Блага вест за сътворение.

Из новата книга на Диана Димих "Мерак за хубаво" - литературни отзиви и статии