През далечните военни години, когато войната бушуваше из Европа, а ехото отекваше от оскъдната информация, из вестниците и единственото радио на читалището – животът беше тежък за всички. Оскъдица, недоимък, мизерия цареше в цялата страна.

Купонната система като огромен октопод беше обхванала населението, душеше го като му оставаше по глътка въздух за да живее. От пазара изчезнаха всички стоки от първа необходимост. В магазините по оголените рафтове се мъдреха налъми, газени лампи, едра сол, щипки за пране, евтини цигари и др. подобни. Липсваше и газта за осветление, мазнини, хранителни стоки, но най – много тежеше недостатъчният хляб, който се раздаваше с купони – обикновени – 0,300 кг. на глава и ТФР /тежко физически работници/. Това особено засегна гражданите. Не по – малко тежко беше състоянието на селяните. Значителна част от младите попълваха редовете на войската по за 2 – 3 и повече месеца по линията на така наречените запаси. Често пъти се вземаха в запас и конете, тогава и невзетите в запас не можаха да засеят. По полето се появиха сиви петна на необработените ниви, очертавани от високите бурени на синорите.

По вършачките дебнеха контрольори, които описваха овършаното зърно до грам, за да може държавата да разполага с него, чрез така наречените наряди. Независимо от взетите мерки допълнителни реквизиционни комисии проверяваха хамбари, плевни, навеси и други уж скрити места. Някои от селяните се изпокараха, чукаха тайно снопи, други с дикани – да съхранят някой чувал с жито да има да си изхранят семействата през тежките, дълги зимни месеци.

Нашироко се разгърна нелегалната търговия, така наречената “черна борса”,но до нея достигаха определени хора. Хората ,потиснати,и омърлушени, продължаваха живота си в очакване на края на войната. Беше особено тежко на бедните, многодетни семейства и особено ако главата на семейството е в запас. Вечер по кръчмите възрастните, младите по седенките водеха разговори за войната, за трудния живот, за немотията в очакване на по – добри дни.

Нашето село беше известно като житницата на Карнобатската околия с много добри и работливи стопани и това личеше по спретнатите им дворове с хубави коне, с богатия си чернозем, с подредените си обработени ниви и всичко това, привличаше черноборсаджиите да закупуват житото и препродават.Това ставаше тайно, предимно вечер: тук властта уж контролираше…

Неизличим остана споменът от това време, от оная късна есенна привечер, когато пред кръчмата на Желю Граматика спря каручка, теглена от един слаб, мършав кон, който едва влачеше неподкованите си изкривени крака. Конят изглеждаше още по-жалък под скъсаните и ушити с тел хамут и поводи, с едно скъсано чердже на гърба, предпазващо го от дъжд и вятър. В каручката беше седнал дребен човечец, увит в изтънял ямурлук. От качулката му се подаваше небръснатото му лице, с прохлупен до побелелите вежди проскубан калпак. В устата му димеше увита с вестник цигара. Другоселецът дръпна поводите, а конят това и чакаше за да спре. Бавно, с усилие той слезе от каручката с окаян вид и разкривени колела, с грубо сковани странични канати, със счупен заден савак. Изправи прегърбената си снага, сато сне мокрия си ямурлук, върза коня за стария салкъм, поздрави стеснително няколко селяни и влезе в кръчмата. Сядайки на крайната маса, той огледа скъсаните си цървули и няколкото ката кални навуща и побърза да ги скрие под скамейката, на която седеше. Извади от черния си пояс , който едва крепеше закърпените му потури комат сух черен хляб, глава лук и се мъчеше да си отреже от хляба с едно изкривено изхабено ножче, и като разбра, че не може да отреже сухия хляб, взе да чупи по някоя бучка и като събираше внимателно трохите, си поръча шишенце вино. Докато поглъщаше сухите залъци, някои от селяните от любопитство го запитаха от къде е /по дрехите си личеше, че не е от близките села/, какво го води насам. Непознатият гост преглътна бучката и счете за нужно да каже защо е дошъл :

- Далеч е оттук ! От Елховско . От Лесово.

- Знаем го това село, в него служиха запасняците Иван Карамана, Митю Кочев, Вълко Динев, Иван Праматаров. Мисля, че и други имаше – обади се един млад човек – А ето, бате Иван идва – допълни той.

- Та да кажа, защо съм дошъл от толкова път – продължи той. -Тя мойта не е за разправяне, загубих сина, останах със снахата и децата. От суша, после от киша, от малкото нивици нищо не изкарах, а зима идва като калъч, още от сега останахме без имелик. Какво да правя, продадох козичката, овчиците две – три и тръгнах. Казаха ми, че в Карнобатско се намирало житце, та затова съм дошъл.

Селяните наведоха глави, дожаля им за стария човек, ама как да помогнат и за тях не бе останало, и един по един се отдалечиха от него. Той отново остана сам. Ами сега накъде, как да се върне с празни ръце, ще го посрещнат снахата, децата. Погледна към тавана, погледна хората, очите му се напълниха със сълзи. Тогава до него се приближи Иван, който е бил в Лесово запас и го покани да иде в къщи да пренощува, че се мръква, а времето е на дъжд и ще види какво може да стане – ще намерят някоя друга крина жито. Като влязоха в широкия двор и каручката се спря до хамбара, стопанинът повика по – големия си син, едро, яко момче, досущ като баща си да напълни някой друг чувал жито.

- Ама тате, нали това зърно го оставихме за имелик, за брашно, а на конете какво ще даваме ?

- Все ще му намерим колая.

След като напълниха първия чувал и взеха да пълнят втория, старецът се изправи и с притихнал глас промълви :

- Ами аз нямам толкова пари, аз така, колкото за крина жито съм каилен, обиколих толкова села.

- Колкото имаш, толкова ще дадеш – и напълниха втория чувал.

- Дай да ти целуна ръката, сине ! -И старецът се спусна да му вземе ръката, Иван леко се отдръпна и го покани да пренощува.

Другоселецът отказа :

- Ще си ходя – каза той. -В село Загорци имам роднини, ще пренощувам там, цяла седмица обикалям по селата, а вкъщи ме чакат децата, сигурно са гладни.

- Стефано ! – Обърна се Иван към жена си – сложи половин самун хляб и малко сирене за из път. Има още много да пътува, зная го това Лесово !

Бедният човек не можеше да намери думи да се отблагодари, а беше тръгнал за крина жито.

Раздрънканата каручка затрополи по калдъръма и бавно, бавно заглъхна в нощта, изпращана от проточения лай на махленските кучета.

Минаха години, забрави се. Младите не знаеха какво е да няма хляб. А аз видя ли захвърлен хляб, в паметта ми изплува спомена за стареца с каручката.