БАЙЧО ПРАМАТАРОВ - ПО ДИРИТЕ

Пасем конете в дерето на „Тончуоловата чешма”. Ние малките слушаме в захлас разказите на бай Стоян за войни, за младежките му години и особено за авджилъка. Конете с букаи на краката лакомо пасат сочния терфил,а бай Стоян полегнал на тревата върху ямурлука си загъва цигара,плюнчи парче от вестник,увива цигарата,после вади пунгията с прахан,чакмак и кремък от диканята.Ще чука продължително докато замирише на запалена прахан,ще я раздуха да се запали и чак тогава ще запали приготвената с такова търпение и желание цигара.Най-после той изпуща кълбо пушек през носа и започва:

Една зима, не си спомням кога точно, но беше паднал един сняг, равнец, някъде стигаше до пояса.Разринах из двора,нахраних добитъка,насякох дърва,а окото ми все към пушката,него време нямаше ловни сезони,гледам я и си мисля:при такъв сняг,какво ли прави сега заекът,сигурно ходи из бозалъка,или пък се е свил на кълбо край някоя драка.Въртя се из къщи,ритнах котката,скарах се с жената,че чорбата е студена,че като метнах пушката на рамо,торбата за всеки случай,манерката с черното вино,един брус сланина и хайде към „Хайдушката чешма”!Слънцето блести в очите, кучето прави отскок и/ от време на време/ жълти дупки в снега,на мен очите ми все се плъзгат напред.Качваме се на баира,а там сняг,драките сякаш завити със снежен ямурлук.Тук там някой гарван ще прекъсне с дрезгавия си глас ледената тишина.Бях се отчаял вече,когато кучето взе да скимти и да рови в един купак,наострих очи и уши,и като изкочи един заек,ама голям като шиле;той напред,кучето след него,затъват в снега, изкачат пак напред,аз след тях не мога да гръмна,ще убия кучето.Хеле то затъна, заекът отскочи,ха сега ми падна:бум!Той се преметна,аз се отърсих от снега,приготвям торбата и тръгвам да го прибера.Като наближих,тоя ми ти заек като скочи,хукна да бяга,единият му крак се люлей,но бяга, ние след него.Кучето лае,заекът се спъва,мина дерето загубихме го,но открихме дирите,които от кръвта се виждаха от далеч.

След като му изтекла кръвта, той паднал в снопите до”Дерменджийските лозя”в нивата на Иван Чолака.

Дълго мигахме захласнати от ловджийската мистерия и не разбрахме как от снега заекът е преминал в стърнище и се е скрил в кръстците…”