Така го запомних-едър, кокалест, с неизменните си отъркани потури, бяла риза и аджамка, широк червен пояс,зиме с калпак на главата, а лете с бяла кърпа. Широките му плещи опъваха лете тъканата бяла риза, а дългите му крака се влачеха уморено от тежестта на годините.От рано овдовял,за него се грижеше буля Илийца, негова снаха, а той прекарваше старите си години като дерменджия по водениците и реките.От време на времесе връщаше в село да се преоблече,да купи тютюн,да иде в кръчмата и да се види с акраните.Беше в далечната 1944г.-привечер,когато слънцето изпращаше последните си лъчи и селото оживяваше след горещия летен ден. Каруците с разнозвучните си гласове преминаваха по улиците.Особено се отличаваха Шумeнките, закупени от по-заможните селяни от село Смядово,където при известния майстор железоколар Гиньо Кънев работеше младият антимовец Петър Щилиянов. Прибираха се от жътва, уморени,но щастливи, че се прибират по родните си домове,където баби с внучетата чакаха на пътните врати.По всички пътища на селото се виждаха хиляди овце,говеда и кози,които огласяха с хлопките и звънците селото,а сред облак прах след тях, пастирите ги разлъчваха на кръстовищата към домовете им. Момите с бакърите на рамо се стичаха към чешмите с цвете на чело и с буйния си смях огласяха селския мегдан.Старите, наметнали антерии,с бавна походка тръгваха към кръчмите да пийнат по едно драмче ракия и да сменят по някоя дума с аратлиците.Дядо Манол маджуринът,наметнал на широките си превити плещи антерия,навел глава,се запътва към кръчмата на Жельо Граматиката.Влизайки в хладната механа,той сяда на крайната маса,поръчва едно драмче и оглежда внимателно шумните компании. На една от масите писва гайда. Дори и в напрегнатото лятно време има място за разтоварване на селската душа!На друга маса стои дядо Жеко,дребно старче,молят го да запей и след дълги увещания топлият му тих глас занизва тягостните думи:”Години, тежки години,вредом ли сте дошли…”Кръчмата замира и всички слушат без команда тихата песен.Чуват се провиквания:”Ха,наздраве!”,шумни гласове. Дядо Манол поръчва второ драмче,пие с бавни глътки,гледа тавана, хората и се унася в спомени за родната Тракия.В спомените му изплуват срещите по сборовете с известните пехливани,с Кара Мехмед, когото победи /и едва не го убиха за това/,за изгонването им от родните места с по една торба на рамо,за немотията, която и сега не го е оставила.Тежка въздишка се изтръгва от гърдите му!Аратлиците, знаейки миналото му,силата му на прочутия пехливанин Манол,подбутват гайдарджията да засвири на пехливанлък. Разнасят се звуците на гайдата и карат всички мъже да се настроят на мъжка вълна.Всички погледи се насочват към самотния дядо Манол Маджурина.Той вдига глава,отърсва я сякаш от лоши мисли,поглежда втренчените погледи на всички,сърцето трепва,кръвта нахлува в главата му,бавно става от мястото си сваляйки елека,запретва широките бели ръкави,подсуква големите си бели мустаци, излиза от скамейката и застава в средата на кръчмата.Всички замлъкват,единствено гайдата реди звуци.Затаили дъх всички очакват маджурина,а той влязъл в ритъма на звуците разкрачва крака,разтърсва плещи,прави символично здрасти с противника,сякаш вижда черния Кара Мехмед,пляска с ръце, прави кръг,пада на коляно,става и отново връхлита към мнимия противник, окуражаван от цялата кръчма.
Уморен и потен, старият дядо Манол сяда отново на масата над недопитото си драмче. Той знаеше, че всичко това е игра,че е шега от селяните, които искаха да го върнат в далечните му младини,в родното му място,но беше щастлив през тези минути сред хората,защото го очакваше пак дългата глуха самота в схлупената караджейка свила се като мокра птица край селската река,потънала в бодливи храсти и коприва.