БАЙЧО ПРАМАТАРОВ - ЛАЙКА

Тя беше малко животинче,колкото една къделя.Умните й очички, черни като маслини,така мило гледаха,че да ги погалиш.С дребните си крачета като ситни по земята сякаш пълзи,скрива се зад краката на стопанина си.Застане зад него,облегне се на задните си крачета,ушичките й клепнат и белите й гърдички като бяла лястовичка се откроят.Всяка сутрин селяните ще я видят да ситни след едрия си стопанин-стария учител и общественик Иван Хр.пред козарника, по пътя за фурната или сред село, двамата неразделни-старият учител и Лайка.

Неочаквано,както става винаги,болест налегна учителя и след дълго боледуване той се пресели в отвъдното.

Лайка осиротя,но тя за известно време прие старата си стопанка за другарка и продължаваше да ситни след нея,по пътя и след козите,до фурната и магазините. Гледайки Лайка,хората си спомняха за нейния стопанин.Не след дълго,старата добра учителка замина за града при децата си.Настъпиха тежки дни за кученцето Лайка. Сутрин селяните я виждаха пред козарника седнала с малките си лапички отпред,като с детски ръчички.С виснали ушички облизва с езиче пресъхналата си гладна уста, като погледне с малките си очи,гледа докато отминеш и сякаш ще те попита:-„Няма ли да се върнат?...”Някои от жените ще хвърлят бучка хляб и ще промълвят:”Горката самотница!”Ще постои Лайка до козите,докато тръгнат на паша и като се убеди, че няма да дойдат стопаните й,ще се прибере в запустялата къща потънала в зеленина и асмълъци.Сега тя е стопанката.

На другата сутрин отново ще чака пред козите,ще чака милостивите жени да и подхвърлят бучка хляб,ще гледа пътя в очакване и когато някои немирни деца я подгонят,ще свие опашка и като черна топка ще хукне към къщи.А там ревностно ще обикаля двора и градината да търси вода от затапената чешма.

Ще гледа заключените врати на къщата и ще излае да уплаши котката на съседите.

И пак ще клекне пред пътната врата,ще гледа с влажните си очи отминаващите хора и ще им навява тъга в душите за отминалото време, за идващата самота.