КЪМ ОБОРИЩЕ

                        Тук имаше два пъти повече странни       лица…

                                         Захари Стоянов

 

Да извървим този път...

Да го извървим повторно.

В късна доба да тръгнем

със запалени факли...

 

И дълго да бъде шествието!...

 

Да идва от всички посоки възможни.

Светлина да струи по стръмните долове.

Да чезнат в тъмата – и призраци нощни,

и помисли тъмни, и грозни прокоби…

 

Най-долу в средата на Вечната зала

да лумне огромен и Вечният Огън...

 

И там... У дома да си дойдем.

Един в друг да се вгледаме.

Да хвърлим в жаравата оня от себе си,

който ограбва, който убива

и който не вижда в другия себе си…

 

У дома да си дойдем...

В Светлината, която

осветлява душите ни –

грешните,

вечните –

с ония Захари Стоянови

странници,

които винаги съпровождат

шествието…

 

Огнено!

 

Към свещеното място!

Към Оборище!

 

 

ОГРАДАТА БЪЛГАРСКА – 2000

                    ... в затвора бях и не Ме посетихте...

                                (Матея 25:43)

 

Висока...

Бетонна...

Марка – петстотингодишна!

С бойници отгоре и шишове остри...

 

(Кой ще се брани! Кой ще напада!)

Рикошират въпроси и погледи…

Падат

в нозете ми тежки,

сякаш аз съм затворникът…

 

И не мога да видя зад нея човека.

И не мога да зная живее ли, страда ли!

От мен ли се плаши, аз ли от него!

Разделя душата ми тази ограда.

 

И нямам понятие кой е оттатък.

И нямам понятие кой е отсам.

 

Куче, лишено сега от простора,

лае протяжно…

Ауу…ауу…

 

 

ПОХОДЪТ, 1989 - 1997…

 

Ошмулиха се всички подозрения

като листата есенни... И капят

едри плодове от недостъпните дървета…

 

Тълпа охранени, но изгладнели свини

побърза да се изкачи нагоре,

където зъберите сини

ядат от тези плодове…

 

Кореми люшкат те, зурли надуват.

Гърбини гънат в непосилен такт.

А в паметта им споменът за ножа

лоясал е... (Тълпата няма врат.)

 

Но грохват вече. Горе е жестоко

Слънцето. И сурват се надолу с камънак…

Коя – където види. В очите блесва ножът.

И хърка вече в гърлото на всякоя от тях.

 

Явяват се след тях и старите и новите стопани.

Натикват ги във кочините пак...

А недостъпните дървета – горе на Балкана –

отново раждат подозрения и страх…

 

 

БЪЛГАРИЯ – 1997

 

Оголени до шушчица дървета.

Листа, завихрени по пътя...

 

И тя –

проскубана, с увиснала муцуна,

откъснала се от синджира кучка,

къс ръждив от който влачи...

 

Ръждата е прояла всичко.

 

Останала е сам-сама душата,

оголена като дърветата съсухрени...

 

И тия кучи синове – децата й –

чиито лай не ще да чуе...

 

 

КУЧЕТАТА

                           Ще познаете истината и истината

                           ще ви направи свободни. (Йоан, 8:32)

 

Две кучета, Боже!

Едното, вързано със синджир

в двора на Стопанина,

гризе кокал…

Другото – отвъд оградата на Стопанина –

спира като омагьосано.

Първото се залисва

в яростен лай.

(Кокал, а!?… )

Второто – окопитва се,

вдига крак,

пикае...

и отминава…

Ала, отминавайки,

от устата му се проточва лига,

сребриста и усукана

като синджира на първото.

(Ох, кокал!)

Стопанинът…

Боже!

 

 

ХВАТКАТА

                           Ти помниш ли как някак много бързо

                            ни хванаха в капана на живота!

                                                    Н. Вапцаров

 

Хватката е желязна, Кольо...

При комунизма ни хващаха за душите

и тъпчеха гърлата ни с хляб...

При демокрацията – 2000 –

за гърлата ни хващат

и тъпчат душите ни със свобода...

 

С нашия Хляб!

С нашата Свобода!

 

Но докато вършат това, Кольо,

заслепени от сладострастие,

блудстват...

блудстват с майка България...

И не е речено, че ще прогледнат.

Но ще узнаят накрая!

 

Речено е – сами ще избодат очите си

и ще бродят по сокаците на Вселената

като Едипови потомци...

 

А ние, Кольо!?

А ние...

ще трябва отново да издържим –

да им докажем отново,

че желязната им хватка

не е желязна.

И че помним!

 

 

ПРЕД КЪЩАТА НА д-р МОСКОВ

 

Най-накрая в Севлиево… Отвъд края!

Пред светлия изход на Историята.

 

Малка къща от двадесет и няколко квадрата

за социалдемократа… Истинският!

 

(А зад отходния канал на Историята

по триста и кусур квадрати за

псевдосоциаллибералдемократите…)

 

И какво от това, Историйо!

 

За почит свеждаме знамената...

Едни – недояли...

Други – преяли...

 

Все едно.

 

Всеки от нас потегля

към един от двата ти изхода,

Историйо...

 

 

МАЙКА БЪЛГАРИЯ – 2000

 

Напича отгоре, препича...

Мараня се вдига отдолу.

Стиска за гърлото птиците.

Гърчи площада, гордият.

 

Сгърбена суха старица

с тояжка молитвено чука...

В черен чембер чемерен

висне черна сполука.

 

Восъчни сълзи капят

все от душата й, гдето

огън грабва житата,

дим отнася Небето...

 

Там ята ципокрили

плъпват в ялови ниви.

Тук кории улитат

в бездни душни и сиви.

 

Крета насред площада,

крета сама-саменичка.

Мрат над нея и падат

в полет жадните птички.

 

Стига вече фонтана

сух, до капка пресъхнал...

И грохва до своя паметник

с хиляда и триста възгласа...

 

 

ИЗПОЛИЧАРИТЕ

                  Така последните ще бъдат първи,

                  а първите последни... (Матея, 20:16)

 

Изполичарите не се явиха

нито в първия, нито в последния час...

Сянката под ореха остана празна.

Не дойдоха този ден.

Разбунтуваха се срещу Стопанина на Лозето

за вчерашното им заплащане...

 

Първият, който още от вчера стори това,

ясно е: не е съгласен – при условие,

че цял ден е блъскал с мотиката –

да бъде приравнен по заплата с другите,

които – тъй ли, инак ли – се влачиха

до последния час...

Особено с последния,

който само час надве-натри се развъртя

с мотиката...

 

И другите се разбунтуваха...

Възнегодуваха от незаслужената си привилегия

да получават наравно с първия,

който пред очите им се беше скапал от бачкане

и беше прекопал кажи-речи сам лозето... И...

чоглаво им беше пред него...

Особено на последният!...

 

Яви се под сянката на ореха

само Стопанинът...

Седна до корена и се размисли

какви нови раздори

и какви нови стомашни реформи

да измисли,

за да дойдат Изполичарите...

 

 

МИЛОСТ

 

Търпение, с което Светлината

нахлува и през северен прозорец,

аз наричам милост...

 

Милост за несретниците!

За страдащите – милост!

Милост за сираците!

За гладните и за ограбените –

милост!

 

И за ограбващите – милост!

 

Милост и за тях, които мислят

с ненаситната си алчност...

(Светлината поначало

винаги им се полага...)

 

Милост!

 

За Светлината – милост!

 

 

АПЕЛАТИВНО

                    Аз рекох: Богове сте вие...

                                   Пс. 82:6

 

Всеки застава пред всеки

като пред Бог…

 

Ученикът пред своя Учител.

Болникът пред Лекаря...

...

И най-накрая пред Бог,

който ни пита:

 

- Човече, как живя като Бог?

 

 

(Из стихосбирките „Безбожни въплъщения“ (1999) и „Пролом“ (2001))