СЕСИЛ КОСТАДИНОВА - ОЩЕ ТИЧАМ СЛЕД ВЯТЪРА...

ВЯРВАМ В ПРИКАЗКИ

 

Вярвам в приказки. Вярвам все още.

Уж пораснах, а не помъдрях.

В любовта вярвам – вечна, без прошка –

и в мечтите си плувам без страх.

 

Още тичам след вятъра. Тичам

със развети за полет коси,

още имам сърце да обичам

и усмивка лика ми краси.

 

Още вярвам във приказки. Вярвам!

От живота сив как ме боли!

Че животът без приказка не е

истински. Не е, нали?

 

 

ГРАДЪТ

 

Панели.

Тухли и бетон.

Прозорци.

Зад прозорците – съдби.

Самотен лай.

Гневен камион.

Стон на трамвай.

Градът не спи.

 

Във тъмното се връщам,

уморена

от лъскави усмивки

и лъжи.

Ужилват ме

със светлина

студена

очите

на прелитащи коли.

Над мен небето

мрачно

се оглежда

в окаляните кръпки

на града

и сиви домове

във сива мрежа

преплитат се,

за да ме уловят.

От ъгъла наднича

самотата.

Тя чака знак,

за да си тръгне

с мен.

Загърбвам я.

Притичвам до вратата,

но знам:

ще я поканя

някой ден.

Прибирам се.

Един прозорец светва –

една съдба

във клетка от панел.

Градът не спи –

приспива,

неусетно,

превърнал се

във кукловод умел.

 

 

МАСКА

 

Понякога изпитва всеки нужда

да бъде по-различен, а не той.

Със трепет си поставя маска чужда –

на мъченик, тузар или герой.

Несигурно по улиците крачи

и стряска се насън, че е разкрит.

Предимствата на имиджа обаче

го карат да запази този мит.

Във хората отчаяно се вглежда,

света внезапно сякаш проумял –

надянал своя лъскава одежда,

участва всеки в маскения бал.

И маската се страства със лицето,

достоен израз на човешка суета.

А някъде дълбоко във сърцето,

прогонена, се свива Личността.

 

 

ЗДРАЧАВАНЕ

 

Следобедът угасва в синкав мрак

и бърза да догони вечерта.

В проблясващия залез виждам как

опива се в предсъница света.

 

Душите на последните лъчи

разтварят се в мастилото на здрача

и раждат плахи нощни светлини

по улиците, по които крачим.

 

От сенки изтъкана в мрачна плът,

предвкусва своя нов триумф нощта

и бърза да изпълни своя път

със страхове и тъмни чудеса.

 

Следобедът топи се като дъх.

От залеза остава късче спомен.

Нощта е тук, със вечния рефрен

на мигащи звезди сред мрак бездомен.

 

 

РАЗДЯЛА

 

Не ме изпращай. Тръгвам си сама.

Навън е есен – време за раздяла.

Изтрила спомени, отровила страстта,

обида между нас е натежала.

 

Не ме изпращай. Пътят ми оттук

започва, щом вратата хлопне.

Парченца скръб заменям срещу друг

живот, дори да е утопия.

 

Не ме моли – молби не ще ме спрат –

раздялата е днес необходима,

за да открие всеки в своя свят,

че има утре. Винаги ще има.

 

***

САТИРИЧНИ СТИХОВЕ

 

 

БЪЛГАРИ ОТ ВСЯКО ВРЕМЕ

 

Седне ли на по мастика

българинът горд,

бистри родна политика

като първи лорд:

 

как крадели големците,

купили си глас,

как го вдигали летците,

като са на власт,

как на цигани слугува

честният човек,

алкохолът как не струва

даже и за лек;

как парите не достигат,

та даряваш кръв;

как премиерът не чел книги,

а пък все е пръв…

Жали нашенецът жарко

за народа драг,

да се бори се заклева

срещу всеки враг.

 

А приключи ли запивката,

тръгва вдъхновен

и сънува под завивката

несбъднатий ден.

 

 

КОГАТО ЦЪФНАТ НАЛЪМИТЕ

 

Когато цъфнели налъмите, променял се светът:

властта се давала на умните, благата да множат,

а духом нищите оставали в блажен за тях разкош,

за който се и състезавали, крадейки грош по грош.

 

Когато цъфнели налъмите, се сбъдвали мечти,

изчезвали лъжите в думите и помислите зли,

изчезвали войни и злоба, дори потопът стар

и разликата между роба и всеки господар...

 

Очакването дава сила“ – отколе мъдреци твърдят.

Вселената уж тъй решила, но аз си мисля, че грешат,

че днес налъмите цъфтят, а все е същият светът.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1127-2021-10-12-14-26-45