MAGDA BELLO / МАГДА БЕЛЛО – НЯМАМ ДРУГ ГЛАС ОСВЕН СТИХОВЕТЕ СИ

НЕ СЪМ ЗА СВЕТА

 

Паралелен космос има в утробата ми,

изправен гръб и тъмно

                                         орлово перо.

Днес не съм... не съм за света.

И за утре може би няма да съм.

Когато есента покрие с листа

пейзажите на Амхърст,

тялото на моя любим

ще лежи във вечността на съня.

Бездната вдишва стиховете ми –

скрита либертинска антология  –

без претекст и без вина.

Променям ли се?

Когато хълмът стане по-малък,

а хоризонтът утре го няма...

Бурната зима ме ограничава

между стените от махагон

и безсмъртният стон

                 в утробата ми.

Днес не съм... не съм за света.

И за утре може би няма да съм.

 

(Из стихосбирката “Емили”, 2017)

 

 

... ДОСТИГНИ МЕ, АКО МОЖЕШ,

ако искаш премини

бездната на Курилите

огнения дракон,

граничната арка –

от пагубния ми смях,

към скритият ми вик

полети...

Целувките ми там

все още те чакат.

Достигни ме, моя любов,

че инак срещата ни

ще е неизбежна.

И ще знаеш понякога,

че ще бъда отчаяно твоя

.... и завинаги своя "

 

 

СЛЕД ВСИЧКО...

Да вървим през живота

на къси крачки

   по релси –

да не докосваме земята.

После по магистралата –

без да излизаме от платното –

стъпваме.

Пазим баланса

на високи токчета

върху въжета,

докато се подиграваме

с драскотините,

с препъването

и със срама си.

Да пием с отличие

горчивите дни,

надигайки чашата,

съгрешавайки в гордост –

без да се молим

Отче наш..

След всичко това

               ни остава

Омир, Сафо и Хезиод.

Да вървим през живота

на къса нишка,

без бързане,

докато не освободим звяра,

който да ни кара да полетим...

 

 

НЯМАМ ДРУГ ГЛАС ОСВЕН СТИХОВЕТЕ СИ

с моята силна хартиена барикада

и заточена страст сред стени от елегии.

Гарваните не издигат моя гений.

Пеперудите не разпръскват прашеца ми.

Нямам друг глас освен стиховете си

и стоте писма до малкото, които обичах.

 

 

ЛУДОСТ Е ДА СЕ ЧУВСТВАШ

със стряскаща сянка.

Почувствай, че ме докосваш

че ме притискаш,

че ме успокояваш.

И всичко наше

ще е прекрасно

в ума ни.

 

Чувствам понякога,

че ме чувстваш.

 

 

В ТЪЛПАТА ОТ МОИ ВИДЕНИЯ

видях себе си като момиче –

измършавяло, треперещо,

заточено в поезията.

Растеше под краката ми

остров от светлокафяви

                             невени.

Големите им стебла

ме повдигнаха

до върха на елегиите –

в лавровите полета,

в плачещите блата,

в черната цитадела

и в театъра на влюбените.

В прилива на виденията

видях себе си като момиче.

 

Вървях през тунел –

хиляди душѝ маршируваха, –

а ръцете ми държаха

лампа.

 

 

ТРЪГНАХ СИ, ПОВЯРВАЙ.

И все тъй те виждам

с крайбрежията

                    на очите си.

Докато целувките ми

се топят като пяна,

стъпките ти ме гонят

и ти ми викаш – Бяло момиче,

не бягай, не тичай...

Тръгнах си, повярвай,

когато повдигах бузи

само за да те видя.

 

И отидох в града на лилавото,

където има любов без мярка,

без сянка...

без сън...

без забрава...

 

***

Магда Белло е известна в испаноезичния свят никарагуанска поетеса, писателка и есеистка – носителка на престижната международна награда за поезия на името на големия никарагуански поет Рубен Дарио (Rubén Darío, 1867-1916).

***

Към пълната версия на творческата й биография:

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-16-12-33/1130-magda-bello

Подбор и поетически превод на стиховете: Владимир Луков

Буквален превод от испански език: Милена Маринова