ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ЗА ТУРСКОТО НИ РОБСТВО ЛИ?

То си е наше 482 годишно робство.

Към него – освен с присъщите ни чувства, които сме изпитвали като народ непосредствено след Освобождението и които ни е разкрил гениално Дядо Вазов в стихотворението си „Опълченците на Шипка“ ведно със

...счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар...,

трябва да се отнасяме и с почтителност, а също и най-вече с разбиране на самите себе си като народ, живял в робство.

Защо!?

Защото то не е робство на турците. Феодалното владичество над нас, българите, през същите 482 години, е на турците, на османските турци. Тяхна е и държавността в имперските си вътрешни измерения и външни предели, в които попадаме и ние като народ.

Попадаме в тях – писал съм затова и преди 2000-та година (а след мен и други опитваха да пишат) – заслужено, съдбовно, за наше добро – за да израснем под владичеството на „енергичните турци“ (Хегел) като народ с единна народностна душа и с единен народностен дух (разум-творец, призван да се проявява в съзидателна воля, в градивност, в творчество).

Защо за наше добро е трябвало да попаднем под владичеството на османските турци и да го усещаме пет века както върху плещите си, така и в духа си като действително наше робство?

Защото към момента на падането ни под турско владичество (края на 14 век) – главно поради прояви на низки и тъмни страсти у тогавашния ни български „елит“ (алчност, която замъглява съзнанието, и свързан с нея престъпен произвол; раздори и разцепления, а чрез тях и отказ от практикуване на истината като справедливост в държавата ни) – сами сме се лишавали като народ тъкмо от собствената си съзидателна воля. А „Волята е целенасочен разум.“ – Хегел.

Към свобода!

В нейната съзидателна целенасоченост крепне единството на душа, тяло и дух не само у личността, но и у народа.

Крепне преди всичко неговото съзнание за държавност и за държава, в която личността, а в нея и народът постигат в хода на времето съответна степен на свобода и съвършенство – в творчество, в съзидателни дела.

И тъкмо поради това, че сами сме се лишавали вече от съзидателната си воля (която в чистият си вид не е нищо друго освен компонент в цялостността на духа ни, постановяващ държавност) сме се устремявали вече и като народностен дух (творящ самобитна култура) към небитие.

Тогава наистина за наше добро Историята (която, според големите нейни философи – Платон, Хегел, Н. Бердяев, Шпенглер, Тойнби, Мирча Елиаде и др., се ръководи от Бог) ни изпраща на „помощ“ „енергичните турци“.

Защо е станало така?

Защото (в хода на историята ни се разбира това), макар и да сме били тогава с опустошаван от самите нас наш волеви компонент, постановяващ държавност, то в народностната ни душа и дух се е съхранявал (все-пак) потенциала ни за творене на чисто наша (си) европейска народностна култура.

И тъкмо в този наш потенциал (за самобитно творчество) се е съдържало историческото ни (Божие) основание да продължим да живеем като световно-исторически народ на този свят.

Всъщност, според Божията воля (ако не вярваме в Бог – според историческата ни съдба, виждана вече като развитие в онова, което е ставало с нас като народ и народност в пределите на Османската империя), „енергичните турци“ са заробили в и от духа ни (разум-творец) само онази (бездруго липсваща ни тогава по наша вина) „част“ от него (волята ни за съзидателна държавност), която вече (с отрицателните си заряди – алчност, вътрешни междуособици, разцепления и анархичен произвол) ни е тласкала именно като народност към небитие.

Друго османските турци, поради статуса им на енергично държавно-творческо малцинство (Тойнби) в собствената им обширна империя , не са успели да завладеят от нас – или ако все-пак са успели да завладеят нещо друго в или от духа ни, то те са успели да сторят това само частично – в помохамеданчването например на част от народа ни.



Единството на народа ни в Османската империя се оказва робство, от което е трябвало сами да се освободим.

Това единство отначало има за нас външна определеност, която Бог (или Историческата ни съдба, или случаят, ако щете) ни налага през 1396 г. отвън чрез завладяването на разединените ни и поради това доста незначителни и слаби наши феодални царства – Търновско, Видинско, Добруджанско – от „енергичните турци“.

По такъв начин в същата тази външна (по отношение на нас) определеност природогеографските ни области – Мизия, Тракия и Македония, в които (се смята, че) живеят етнически българи – се оказват (за наше добро!) тъкмо благодарение на турското владичество в здраво геополитическо единство; отначало с център Одрин (1369 г.), а по-късно (1453 г.) и със съвсем естествения в географско отношение обединителен център (за трите ни области) Константинопол (Цариград, Истанбул).

Разбира се, това здраво геополитическо единство на Мизия, Тракия, и Македония е обслужвало преди всичко имперските интереси на османските турци, ала заедно с тях то е осигурявало в същите тези предели и възможностите за нашето собствено народностно единство; осигурявало е всъщност всичко онова, което извън нашият (отнет ни вече от турците) волеви компонент на духа ни за постановяване на истинска наша държавност, е могло да бъде териториална и духовна база за проява на нашия народностен творчески гений (включително и в съжителството ни със самите турци, а също и с други етнически и народностни елементи в пределите на империята).

По-нататък същата тази (силово наложена ни от турците) външна определеност на нашето народностно единство в пределите на Мизия, Тракия и Македония е трябвало да се развива и да се осъзнава от нас под „крилото“ на турския ятаган (волевия турски компонент за постановяване на държавност) до чисто наша вътрешна определеност на духовно и на политическо единство най-малко в продължение на 366 години – период, който приключва с акта на написването на История славянобългарская от отец Паисий Хилендарски през 1762 г.

Именно с този (свещен за нас) творчески акт на отец Паисий Хилендарски се извършва истински прелом в народностното ни съзнание – то се превръща в самосъзнание (най-напред у Паисий, а сетне и у другите ни Възрожденци) за самите нас като народ.

Поетическият гений на дядо Вазов е видял това и е отразил това с гениална поетическа простота в следните два стиха от стихотворението си „Паисий“:

От днеска нататък българският род

история има и става народ!“

***

Още по-нататък, с ускорени темпове вече – с преписването и с разпространяването на История славянобългарская, а също и изобщо с цялостните (сами по себе си) разностранни прояви на народностния ни творчески гений в езика, в народната песен, във фолклора изобщо, в православната ни религия, в стопанския ни бит, в архитектурата, в образователните и в самоуправленските аспекти на духа ни, които пораждат и първите ни образователни институции (килийните училища), и първите ни възрожденски общини – та, именно по-нататък тъкмо чрез и в тези разностранни и мащабни прояви на народностния ни творчески гений (в „сумарни“ и в чисто личностни творчески актове) народностното ни единство в своята противоречива (до непоносимост към него момент) вътрешна (наша) и външна (чужда за нас) определеност се осъзнава и се постановява своевременно от нашите възрожденци като действително наше робство.

И то не само турско, но и фанариотско.

Осъзнава се вътрешното ни единство като действително наше робство, от чиито външни (турски и фанариотски) окови е трябвало и е нямало как вече с израстването ни в тях, с възмъжаването ни в тях, да не ги разчупим („счупенте окови“ - Вазов), да не се освободим от тях, да не поведем организирана борба за свобода.

И повеждаме своевременно такава борба за свобода! – в съответствие с актовете на осъзнаването ни, че сме в робство.

Така е било.

Кърваво е било осъзнаването на вътрешното ни единство като народ в робство.

Затуй и народът ни в Хаджи Димитър „Там на Балкана“, макар и с „дълбока на гърди рана“ (получена при опит да счупи оковите), е жив и неумиращ „юнак във младост и в сила мъжка“!

Осъзнато е това и е постановено това в своевременен творчески акт на Христо Ботев.

Както и кървавото писмо на Тодор Каблешков е акт на осъзнатото наше народно единство (в робство) с обръщението – „Братя!“.

Ето защо няма пречка днес и ние, потомците на Христо Ботев и Тодор Каблешков, с обратна рефлексия да не признаваме своевременно (като вземаме пред вид уточнението на Хегел, че „в историята няма „ако““), че сме възмъжали като народ и сме се припознали като истински братя с относително крепко вътрешно единство и с дух, творящ самобитна европейска култура, благодарение на пет вековното ни турско робство.



Историята е развитие на принципа на свободата.“

Световната история – доуточнява още Хегел в своята Философия на историята – е прогрес в съзнанието за свобода...“ (Видяно е това и от още много други философи и писатели – няма време и място тук да ги цитирам.) Прогрес, който става по необходимост не къде да е, а у живите „мислещи хора, разбиращи това, което е нужно и което е своевременно“ (подчертаното тук е от Хегел).

Тези „мислещи хора“ – добавя още Хегел в историческия си стил – „са били практически и политически дейци“. А сега и аз ще добавя – такива са били и нашите възрожденци, ако и да са били предимно поети и писатели.

Доказали са те, че са били именно такива, защото „своевременно“ (в съответствие с хода на прогреса в българското ни съзнание за свобода) осъзнават драматично из от дълбините си и определят драматично из от дълбините си, че народът ни живее в робство.

И сторили „своевременно“ с цената на живота си(тъй ли, инак ли, успешно ли, безуспешно ли), „което е нужно“. Каравелов оглавява БРЦК в Букурещ, Левски – Привременно правителство в Българско, Христо Ботев – чета.

Ето защо никой след тях – пък бил той коджа наш съвременен историк с академична или с професорска тапия; пък бил той и наш баш съвременен писател или баш наш водещ журналист; пък и бил той и още по-баш социолог или политолог – никой, никой след нашите възрожденци няма право да преиначава, да префасонира, да преориентира или да заменя, или да преоблича в свои настоящи определения, това, което вече е било осъзнато и определено в страдания и което е било постановено вече с в о е в р е м е н н о (в литературна или в каквато и да е друга форма) като исторически факт в съзнанието за свобода у нашия народ, у нашите възрожденци.

Защо да няма никой наш съвременник право да върши това!?

Защото, ако историята е развитие на принципа на свободата е прогрес в съзнание ни за свобода – а точно затова сме във времето и времето затова е в нас – то нас да обръща и ние него да обръщаме (Левски) сега, на мига – то същият този принцип или същият този прогрес в съзнанието ни за свобода не върши исторически нищо друго в творчество и в дела, освен да троши окови и да превъзмогва робства в нас и над нас!

Защо бе, аланкоолу, защо ти, който не си носил желязна халка на врата и окови на краката си, свързани от врата до краката ти с тежък синджир, като дядо си Захари Стоянов, например, и не си (все още) бит като него с камшик от Сюлейман циганина (по пътя от Ловеч до Севлиево), и не са те заставяли като него с вързани очи да целуваш цигански задник (в Ловешкия турски затвор), и не са те изкарвали с лъснат ятаган на облещена Луна (в Тетевен) с присъда и закана да ти клъцнат главата, – защо му надигаш кокалите сега и защо искаш да префасонираш своевременното му съзнание за свобода в робство?

(Защото наистина, свободен в робство е бил той, Захари Стоянов! Точно така, както свободен в социалното си робство е бил и робът на Диоген – с бягство доказал на господаря си, че може да живее без него, и мъдрецът, разбрал това, го оставил на свобода, за да се освободи и сам той от роба си.

Ето, това се казва прогрес в съзнанието за свобода! прогрес, който във всички времена, включително и в нашето, върши едно – троши окови, за да освобождава – и роба и поробителя!)

Но да се върнем на думата си, сънароднико.

Със Захари Стоянов ли искаш да се съизмерваш духовно, или с другите ни възрожденци, или с Апостола на Свободата? – като се опитваш да им вменяваш – разбира се, не толкова на тях, колкото с големлъка си на либерален и хуманен „учен“ да вменяваш на нас, на твоите съвременници и на идващите след нас наши поколения – както си научен всъщност да го правиш това – манипулативно, за пари, за титли и за държавни постове – че и те, нашите възрожденци, също манипулативно, с цел да увличат народа ни в борба за политическа(та им) свобода, са били използвали за литературни, политически и идеологически цели термините „робство“ и „иго“ и че затова именно, според теб, не техните своевременни определения са меродавни за науката (ти) история, а твоите днешни определения, изработени прецизно, научно и хуманно от самия теб. Затова и, пак според теб, е добре и е нормално да изхвърляме тези „термини“ от литературата и от историята си и да ги заменим с термина „владичество“, и да не се унижаваме повече с това, че сме били роби, нито да се изпълваме с омраза против тези, които са ни заробвали. Това, за омразата, добре го казваш. Голям историк си. Да спи зло под камък за сметка на паметта ни. Но злото, драги, тъкмо тогава не спи – будува и върлува най-вече там, където за него или няма памет, или тя е натирена в наркотичен сън...



Това, деца, да знаете!

На онзи, който не може сам да се управлява, Зевс му изпраща за негово добро друг да го управлява.“ (Платон)

Така бих започнал хуманно и либерално урока си по история на тема „Падането на България под османско владичество“.

Междувременно още в уводната част на урока бих довел с подходящи въпроси съзнанието на учениците си до това, че не може сам да се управлява този, който не познава себе си; или който малко неща знае за себе си, за рода си, за народа си.

Пак междувременно бих ги довел и до разбирането, че както човек може да се загуби в една Планина и да загине там, ако няма географски знания и умения за ориентация (за самоуправление в пространството), така той може да се загуби и във времето и да загине в него, ако няма в себе си будна историческа памет за себе си, за рода си, за народа си – памет, свързана с истински знания и умения за живот и ориентация (самоуправление!) във времето.

В друг урок, по литература например, бих ги довел веднага до съзнанието, че без любов и вяра колкото „пшеничено зърно“ (Вапцаров) в себе си, в народа си и в Бога, който е Истина и Живот за цялото човечество (и, следователно, без любов към ближния и другите), човек е нищо.

Същевременно веднага бих илюстрирал чрез народната ни песен „Даваш ли даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра“, че любовта и вярата са сами по себе основополагащи принципи в живота на човека и че трябва да израстваме в тях с актуално и с историческо познание за тях – и като българи, и като турци, и като всякакви други – за да не се поробваме един друг и за да не се налага един друг да си режем краката и да си сечем главите – така, както виждаме и днес да става това тук-там по Планетата ни.

И накрая – може би в трети основополагащ за човечността ни урок – бих довел съзнанието на учениците си до това, че ако си казваме открито и своевременно помежду си „кривиците“, както ни учи Левски, и не се големеем, и не се се караме, и не повеждаме бой помежду си за това „кой да води бащината ни дружина“ (Ботев), тогава няма да имаме никакви проблеми с турците, които бездруго имат готовност, дадена им от Бога, да ни дойдат отново на „помощ“ - този път с европейска тапия, ако не вършим това, ако не можем сами да се управляваме.

Успоредно с това бих довел съзнанието на учениците си и до това, че ако си казваме открито „кривиците“ своевременно и не се циганим помежду си – не се лъжем, не се крадем едни друг, а напротив, работим заедно за общото си и за частното си благо, то тогава и с циганите няма да имаме никакви проблеми.

Нито ще имаме някакви проблеми с мигрантите, или с американците, или с руснаците, или с които и да е други – ако своевременно се обичаме, ценим и уважаваме един друг като братя с кръвна връзка – за да не кажа още с кърваво (Каблешково) писмо помежду си...

02. 02. 2016 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov