Плюли са си сякаш нарочно в устата да ни хортуват „научно“ едно и също за пет вековното ни турско робство, а именно това, че не било то „турско робство“, ами нещо друго.

При това вършат същото без капка свян и уважение към духа и паметта на Възрожденците ни, които не кога да е, а в своето време са изстрадали и из от собствения си живот са определили и постановили, че народът ни е живеел в робство.

Егати и пишман ерудитите!

Вместо да подложат на научно изследване тъкмо този безспорен исторически факт – фактът на своевременното постановяване от нашите Възрожденци на същото това определение – „турско робство“, – те ни пращат да търсим „истинността“ му в други времена и пространства; при други хора и общества със съвършено друг социално-политически дух и статус.

Не стига това, ами и прангите на духа на собственото ни време опитват да налагат те над веригите на духа на времето на нашите Възрожденци.

Чунким Освобождението ни от турските ни вериги, не е било тяхно дело, ами на днешните наши професори и академици.

Впрочем, тъкмо това върши и някоя си литературна историчка проф. Албена Хранова.

В интервю с нея в електронното издание на вестник „Капитал“, озаглавено „В битката на термините „турско робство“ не издържа“, тя, без да си дава сметка, че не е живяла под тежестта на веригите на османско владичество, се наема да ни хортува съвсем абстрактно (и поради това съвсем фалшиво), че "турско робство" не издържа никаква понятийна критика, защото именно като понятие би трябвало да се отнася само към онези общества, които науката история нарича "робовладелски" – т.е. двете антични – Гърция и Рим, и трите по-нови – САЩ,Бразилия и Карибите.".

Ашколсун!

"Би трябвало" (внимателна е все-пак историчката), ама не трябва!

Защото едно са (били) робовладелските общества на свободните антични и „по-нови“ народи в своето противоречиво (или ако щете в своето антагонистично) социално единство от свободни хора и от роби,

съвсем друго са (били) заробените общества – обществата на заробените народи от други народи.

А и още по-друго са обществата, формирани насила от заробващ народ и от поробени народи. В империите например.

В първия случай на робство, в случая на свободните робовладелски общества (и народи),

Господарят (човешки индивид, личност) се явява субект на правото, а робът (индивид или личност, като Диоген например) – не; той е собственост на господаря си и по такъв начин има статут на роб.

Във втория случай на робство – заробващият народ е колективен субект на правото и е суверен на властта (Господар) в собствената си държава, а поробеният от него народ – не;

той се явява донякъде (за да не кажа изцяло) – колкото и парадоксално да звучи това – собственост на заробилия го народ

и е лишен по такъв начин насила от колективното си самоуправление, от държава.

Така именно той е робуващ народ и има статут роб както в съзнанието на представителите на заробилия го народ, така и в съзнанието на своите духом просветлени чада. Вижте писмото на Васил Левски до богат българин във Влашко - 6. 10. 1871 г. Общо десет пъти в пет изречения са употребени "термините" на пишман историчката Албена Хранова "роб" и "робски".

 

Впрочем, явява се поробеният народ донякъде собственост на заробващия го народ не чрез друго, а чрез превръщането на родната му земя, на Родината му в територия (в държавна собственост) на заробилия го народ.

Защо е именно така?

Защото народът като етнос и народностен дух, творящ самобитна култура, а с нея и в нея собствена самоличност, е иманентно (вътрешно) свързан с родната си земя, с Родината си,

и защото точно поради това той не може да се преселва като народностен дух, като народностна самоличност.

Могат обаче да се преселват в чужда по отношение на него земя само неговите индивиди или групи от него (или ако щете дори маси от него – както днес става със сирийците), които могат на чужда земя да пренесат вярванията си, езика си и други елементи от народността си, но не и народностната си самоличност, не и народностния си дух, който тъкмо защото е неразривно свързан с Родината си генерира в нея (и само в нея може да генерира и твори чрез своите поети и писатели и чрез другите свои творци) своя самоличност, своя самобитна култура в стилове и в майсторства на творчество, присъщи само нему.

Видяно това и е защитено това научно от големия немски културолог Освалд Шпенглер (1880-1936):

„Не англичани и немци са се преселвали в Америка – пише той в книгата си „Залезът на запада“ – а хора като англичани и немци са се преселвали там; като янки са днес там техните наследници...“ (подчертаното е от него).

И днес върху основата на видяното и на научно постановеното от Шпенглер можем веднага да заключим, че сирийската народностна самоличност – такава, каквато е тя в Сирия – никога няма да успее да се пресели в Европа или в Германия – пък ако ще всички хора като сирийци да се преселят там.

(Има обаче вероятност след време същите тези хора като сирийци да създадат в Европа нещо подобно на Нова Англия в САЩ – нова или друга някаква „Сирия“, която, разбира се, няма да бъде Сирия със собствената си автентична народностна самоличност – както, впрочем, и ние, днешните европейски българи, не носим автентичната народностна самоличност на заселилите се тук азиатски българи.)

Ето защо казвам, че чрез превръщането на Родината на един народ в територия на друг народ става и самото заробване на въпросния народ.

Лишен от собственост върху земята си, с която е иманентно свързан, той се превръща донякъде и в собственост на завладелия го народ, превръща се, следователно, в обезправен роб.

И това (повтарям) се осъзнава своевременно от най-светлите, от духом просветлените чада на заробения народ.

Осъзнава се с неизбежната алтернатива „Свобода или смърт“. А тя е показателна само за едно - че този, който я издига като знаме, е заробен, че е лишен от свобода или че народът му е лишен от свобода, че е заробен.

Защо именно от най-просветлените личности се осъзнава своевременно робския статут на народа – както и изобщо състоянието на народа в кой да е момент от неговото историческо съществуване на Земята?

Защото най-вече в тяхната лична духовна просветленост, в тяхното екзистенциално лоно, в техните сърца и души народът открива собственото си духовно единство, а също и нуждата си от свое социално и политическо единство – единства, които външно се реализират в творби, в дела, в институции...

И защото тъкмо в сърцата и в душите на духом просветлените си чада, на творчески извисените си личности, народът има свое сърце и душа, има своя народностна самоличност.

Осъзнато е това от най-дълбока древност. „Сърцето на народа е сърце на мъдреца.“ - видял е това из от себе си и е постановил това във себе си древно китайският мъдрец Лао Дзъ (VI в. пр. Хр.).

„Достоевски е „народът“ - пише Н. Бердяев – много повече народ, отколкото цялото селячество на Русия...“

По време на Възраждането си нашият народ е имал свое туптящо сърце и своя самоличност най-вече в гърдите на Възрожденците ни – в гърдите на Отец Паисий Хилендарски, на Софроний Врачански, на Добри Чинтулов, на Дядо Славейков, на Раковски, на Л. Каравелов, на Левски, на Христо Ботев...

Писал съм и на друго място – най-живо и най-силно е усещал в гърдите си да тупти сърцето на народа ни нашият най-голям Поет и революционер Христо Ботев. Неговото сърце е туптяло в най-голяма амплитуда „в отзив на плач из народа“ (виж стихотворението му „Към брата си“).

Затова и именно той, Христо Ботев, и подобните му нему наши Възрожденци своевременно са определили и са постановили не в абстрактна „битка на термините“, в която „“турското робство“ не издържа“,

а в жива борба със себе си (и с Бога в себе си) са определили и постановили, че народът ни живее в робство.

Както и своевременно на тази база не други, а именно те са повели духовно-просветителска, политическа и революционна борба за неговото Освобождение.

Днес обаче, след около 138 години от Освобождението ни, изглежда, че това се вижда само от духом просветлените хора у нас, за които титлите „професор“ и „академик“ може външно и да са документи за ерудиция (в която се води „битка на термините“), но не и показатели за духовна просветленост, в която почитта и уважението към сътвореното от предците (ни) е съвсем естествено (наше) състояние.

Показано е това и в Евангелието: "Аз ви изпратих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд."(Йоан, 4:38)

В труда на нашите Възрожденци сме влезли. Влезли сме в отвоюваната от тях свобода, за да жънем какво? – отпадъците от „битката на термините“ ли?

14. 02. 2016 г.

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov