Въпреки че в нашето съвремие все повече се говори за космополитизъм, понятието „родина” не се е размило като значение и усещане. В най-космополитната държава – САЩ, по-голямата част от нейните граждани се идентифицират на основата на своя етнос. Те се търсят и обединяват в общности, в които посредством традициите, фолклора, спомените и успехите на сънародниците по света изживяват споделената си гордост и носталгията по родните предели.

Идиличната картина за родния край от „Облаче ле бяло” днес се смята за покрита с прах, но чувството, че си част от цялото – народ, история, говор, географско пространство, населено място, дом и т.н., не може да се стопи, защото то е в кръвта на човека и задвижва пулсациите на сърцето му. То е това, което ни кара да изтръпваме, когато звучи химнът на България, но и което ни прави неудовлетворени и критични към нежеланото около нас. То извиква човечността и съпричастието към болката на ближния или отваря очите за доброто, красивото, което да ни изпълни и обнадежди. Родолюбието е и одично преклонение към своето, и мисъл как да бъде поправено неудачното настояще, и действие, насочено към бъдещето. Най-естественият акт за поета е да изрази чрез думи, рими и ритъм всичко, преминало през сърцето му и дълбоко изживяно като личен проблем.

София е родното място или възприетото като родно – мястото, с което е свързан домът, денят и животът на авторите на поетични текстове в антологията „София, моя любов!”. Любовта към столицата струи от или зад всеки стих, в метафорите, сравненията, инверсиите, метонимиите, символите и директно в ласкавите обръщения към нея. Усещането за принадлежност и близост се подчертава с интимността на „мой град” в мерената реч на Йотко Кадемов, с изблика „мой прекрасен град” при Емилия Скарлатова, със спонтанността „София моя, мой град любим” на Лили Палазова. За Асен Дипчев столицата е не само любима прелъстителка, но и съдба – неотменимо минало, настояще и бъдеще. В стиховете на Крася Титянова София е еманация на родината, експлицирана с облика на града в представата за България, с епитета „родна” и с отиващия си софийски летен ден, определен като „български”. С гордост от града като символ на българската история и култура е пропита и одата на Емилия Скарлатова. Това, с което столичният град пленява и обсебва, е обобщено лаконично от Мара Чапанова след щрихирано представяне на архитектурни и културни символи – то е „Духът на София”. Този дух на столицата и многообразието на столичния живот в миналото и настоящето Ирина Александрова умело извайва чрез образа на „безсмъртните жълти софийски павета”.

Общ поглед към София с нейните много образи – и светли, и тъмни, пораждащи бодри чувства, носталгия, тъга или философски размисли – отправят редица от поетите в Антологията, но всеки я изживява по свой, уникален начин. Йотко Кадемов се чувства свободен и сигурен „сред жители стотици”, а Лили Палазова се натъжава от затворените зад „тежки железни врати” непознати и незагрижени един за друг хора в големия град. В своето безглаголно стихотворение Стефка Андреева икономично обхваща пейзажа на всекидневна София, чийто единствен блясък е комерсиален, а стойностното е тук-там и ... оградено. Мария Николова бленува тишина около и в бетонния си блок, за да чуе нормалните звуци и шумове на живота – тези от „бебешки плач и безгрижно гугукане” до „на бастуна приглушения ритъм”. Носталгия по тишината и духовната чистота на далечното възрожденско минало ни изпълва от поетическия текст „София” на Кръстина Филипова. Стиховете на Лиляна Григорова насочват вниманието към нашето съвремие с неговото силно социално разслоение, с излъганите надежди, с преоценените ценности и срамен морал. Столичният град като емблема на съвременния ни живот, представен хумористично и с надежда, че смехът дори през сълзи е пречистващ, виждаме в сатирите на Георги Карданов. А стоте лица на столицата, портретирани сатирично от Димитър Димитров, предизвикват усмивки само заради находчивостта и способностите на автора.

В Антологията наред с панорамните погледи към София ни завладяват картини и кадри, емблематични за нея, детайли, характеризиращи цялото – и натъжаващи или възмущаващи, и очароващи или вдъхващи успокоение и надежда. Съпричастното око на поетите заснема клошари, мизерстващи стари хора, улични музиканти. Точно в многолюдния град е възможна незавидната орис на героинята на Калина Няголова – актриса, която е дарявала с таланта си духовна наслада, но в преклонната си възраст се сблъсква с бездуховно отношение – захвърлена в мазе „като прочетен и ненужен том”. Цигуларите магистри с празните разтворени калъфи за цигулки пред себе си будят съчувствието на Мариела Казанлъклиева към техния прегърбен живот, но както с музиката, така и с милостта, която ни обзема, можем да се извисим духовно. И в този смисъл отхвърлените интелектуалци се превръщат в нови будители. Звуците на тротоарната „Компарсита” събуждат спомени и пораждат желание за живот. Те подмладяват и отърсват от напрежението в забързаната столична утрин Юлия Вапцарова. От ранно утро до мръкнало заникъде не бързат само пристъпящите от крак на крак и с премръзнали ръце възрастни жени, които продават за стотинки направените със същите тези ръце „ръкавици, чорапи, терлички”. Такъв кадър от София предлага Люба Александрова – застаналата на ъгъла „селска женица”, очакваща с вяра и надежда накой да купи изработеното от нея с много любов.

Вяра, Надежда и Любов – трите дъщери на света София, закрилница на столицата ни, естествено намират място в поетичните творби на Антологията. Но като ключови образи са разработени от поетесите Марияна Кадемова и Нина Норд. С различни художествени средства и нагласа – по-философска при Марияна и по-емоционална при Нина, екзистенциалните опори на човека, предложени от апостол Павел в Първо послание към Коринтяните – вярата, надеждата и любовта, са извор на топлина за сърцето и спасение за Нина Норд, а Марияна Кадемова черпи „неизтощимост от сърцето на София”. И ако двете акцентират на светицата, носеща име, означаващо „мъдрост”, Владимир Луков определя София като „града на Мъдростта”.

Още един символ на българската столица присъства като реалност и чувство в Антологията – прекрасната Витоша, но само една поетеса – Надя Петрова, й посвещава цялостен одически текст, който завършва с емоционалното обобщение „планината на моя живот”. В захлас пред прелестта на витошкия Боянски водопад Ваня Тошевска се усеща част от водните капки и феерията на светлинната дъга в тях. Освен в тази картина същата авторка ни потапя в кадър с красотата на падащата като рокля върху голата фигура на танцуващо момиче вода на столичен фонтан. Красота, непропусната и от детските очи в поетическия текст.

Децата не само улавят красивото, те го носят у себе си и го пресъздават в рисунки и доста често по алеите на софийските паркове. Въздействието на цветните тебеширени детски творения е споделила Лиляна-Цезия Механджиева. С чудесата и чистотата на детството, със свободата на вятъра и щастието от нея, с верността на приятелите и момчешките олелии свързват София поетите Светослав Савов и Теодор Христов.

Зависи от погледа, нагласата или настроението как ще бъде видяна, усетена и преживяна София – сива и мрачна или многоцветна и грееща. Но каквато и да е при всяко отваряне на очите, столицата се радва на обичта на поетите в тази първа в българското художествено пространство антология, посветена на столичния град и подходящо озаглавена на едноименното стихотворение на Нина Норд – „София, моя любов!”
http://svobodenpisatel.org/…/685-lilyana-tzeziya-mehandzhie…