Размисли върху една стихосбирка

Йотко Кадемов не е първият нито последният, когото измъчват вечните въпроси. Но може би за първи път някой иска да даде отговора лично от свое име. И без излишни излитания, без тежки смислови метафори. Това, което прави книгата му ориги- нална и самобитна, колкото и да са изтрити от употреба подоб- ни съчетания, е сближаването, помиряването на високия стил с езика на всекидневието. Затова, може да се стори някому и не- равна като техническо изпълнение, но тя носи заряда на пър- вичното - като повод и като осъществяване. Вземам напосоки един стих от "Среща" - "Овчар говори с овча- та си стока"... Пак там: "И собствената висота е тясна." И още: "Но в пусто всекидневие най-гасна". Това е речта в дел- ничната й употреба; авторът не се е старал да украсява стиха, пише така, както мисли и чувства; за него това е естественият (единственият?) начин да остане по-близо до началния тласък, до първично-изворното. Не съм съгласен със Стефан Влахов-Мицов, че в тези стихове има "закодирана образност". Тъкмо напротив, това е езикът на делника, често огрубен и сведен до катадневното си звучене и значение, но с неочаквани обрати и смисли, с нагледи и карти- ни, които отварят по свой начин кръгозора, хоризонта на сло- вото. Очарова ме, малко е да се каже, стихотворението "Посещение". То ме стресна най-вече с вътртешната изповед, с аза, обърнат остро навътре, с рядкото за наши дни самонаблюдение-самообви- нение :

Питам се коя задача да е първа: или безполезен спор да ни извива?

Наред с другите саморазкрития има и едно от по-прозаичен ха- рактер - писането на стихове. Ала не като външно вдъхновение и екстаз, но като труд и техника :

...и прозрението в куп черновки свети; чезнат сглобки и съставки в стиховете и ще ги четем начисто утре двама.

В същото стихотворение ще прочетете и за "огледалната зло- ба" - за злобата, породена от злоба. Но сърцето на "Посвеще- ние" е в четиристишието, пряко разкриващо природата на пое- та - душа, изпълнена с размисъл, съмнение и неспокойствие. Но най-вече - с раздвоение и с хамлетовско угризение за без- действие и безполезност :

Себе си омачквам като глина, все не тръгвам и съм все в омая... няма го косача, има днес отсрочка, и прегаря нацъфтяла детелина.

По-образно не може да се каже! Човешката природа е така устроена, че да се подчинява на дребното, та и дребнаво, нищо че погледът е устремен някъде нависоко и надълбоко. Според поета именно в търсене на отмъщение "човекът се заплита вероятно с огледална злоба". Извинявам се на ав- тора и на читателите за фрагментарното и безразборно ро- вичкане в текста, но нали и критикът, подобно лекаря (най- вече хирургът може би!) е осъден на това да рови и да раз- дробява, за да се добере до диагнозата или да докаже симп- томатиката. Неслучайно навремето Кръстьо Куюмджиев се про- викна: "Лекарю, излекувай се сам!". Тази статия, адресира- на към конкретен критик тогава, стана причина за цяла дис- кусия. Като затварям скобата, не мога да не цитирам още ед- но двустишие от същото стихотворение :

...търся да пробия твоята защита, търся да разкрия с изход моя скоба.

Казаното е психологически точно и математически вярно. Много често наблюдаваме у Кадемов това съчетание на музи- те, това приближаване на философа и учения до художника и музиканта. И най-сполучливи - поне за мене - са ония твор- би, в които са постигнати единството на мисъл и емоции, на интелектуално (по-вярно е тук да се говори за рационално) и емоционално. Ще перифразирам един философ, според когото философията в поезията е онова, което е среброто в камбан- ната сплав. Т.е., приведено към нашия случай, сполуките на автора са там, където е успял да озвучи достатъчно отчет- ливо една мисъл.

Днес учат за вселената децата и с песен търсят отклик разбираем и трепкат все с надежда там звездите, че времето са всъщност тук сърцата.

Великолепно! Простотата на изказа е в пълна хармония с из- реченото, философията е "скрита" в тайнствените звуци на една могъща алегория. Стихотворението се казва "На земята". Ето как започва то :

Далеч са птичките и плодовете, безименно дървото е до мен и примирени са листа и влага: до корените тук си представете това, че с капки клетките в обмен към неизвестност преминават прага!

Тези стихове ни връщат към времето, когато и естествозна- нието се е преподавало в стихове. Близостта на една наука - която и да е тя! - до философията, до религията е гаранция, според мен, за нейното качество, за истинските й достойнст- ва. "На земята" е едно бързо вглеждане в земното ни житие- битие, сепване от мигновеното проглеждане - за вечното и непреходното :

Сега не търся по кълбо посока ни търся път за край или начало; сега стоя, стоя сред местността, която е гнездото на отскока.

Този, нека го наречем музикален момент, е почивка на ума сред вечните въпроси на всемира. Или, казано по-"простич- ко": осъзнаване на крайното пред безкрайното. И пак се връщам към онова пустосване-вайкане на поета: "И в пусто всекидневие най-гасна!" Но и оттам тръгват неочакваните образи и метафори, израстват някак естествено тъкмо от всекидневието. Кадемов, създава се поне такова впечатле- ние - непрекъснато пълзи по стълбата на св. Йоан Лествич- ник - има такъв светец, който приема прозвището на своето призвание - да се въздига деня и нощта нагоре към Бога. "С годините стълбата става все по-стръмна" - признава поетът и довършва: "Но тъй като все пак човек не е сам/ пред теб изповедно говоря сега"... Улавям се, че започвам да възприемам тази поезия с всич- ките й кусури и явни или скрити недостатъци. Просто защо- то тя е различна, особена е, изпреварва моите мисли и оценки, спира дъха ми, и с нищо не предизвиква гнева ми... Дори с неравностите - в метриката на стиха, или в тема- тичните пропадания. Привличат ме рисунки като тази напри- мер :

Пристъпва множеството, стихва отзивчиво да се помоли пак за своя светлинка, която да осмисля следващия ден. Проблейва агънцето доверчиво, полага шията си в моята ръка и, Господи, подкрепяй тъй и мен. "Жертвата"

Картината тук придобива библейски смисъл. Но не само зара- ди агнето и заради заглавието - цялостната идея на Кадемов, философията на този текст клони натам :

Вселената, която въздава мъдра смелост, погребва смелост днес за цвят през пребъден миг. И тази смелост вече има свобода... "Жертвата"

Импонира ми и тежката строфа на Кадемов. Понякога ритъмът и извивките на просторечието ни връщат солта на земята, усе- щането за ароматите и багрите на битието. Така е в първия цикъл: "Безсъние", "Разсъмване", "Очите ми", "Шипка", "Зас- лон", и т.н. Конкретният повод за едно стихотворение може да е съвсем незначителен - както е в "Шипка" например, или зна- чителен - както това е в "Заслон" - все едно, поетът намира своя сюжет, изгражда или доизгражда образа, философската ин- венция. Имам чувството, че Кадемов пише роман или повест в стихове. И че никога не пише стихове заради самите стихове. Самонаблюдението, което е белег за високоинтелектуално само- съзнание, бие най-вече в точката на самоанализа.

...и макар че съм различен в часовете, пак с единен дъх съм земен и небесен! "Ежедневие" и промяната и моята премяна ... знам, че днес от вчера съм различен. "Дишам" И - накрая: Странен съм дори на себе си самия. "Беритба"

Някак "случайно" идва до този странен извод поетът; пово- дът за написването на това стихотворение е незначителен, та дори банален. Но "завоят", който авторът прави, го изправя пред огледалото на самопознанието. Оттук до рефлексията на Сократ или самоизгарящото "трупам знания, трупам печал" не е никак далеч.