Представяне на новата й стихосбирка Случва се

Да се кажат изразително думи за думи, признавам, е работа трудна за мен. Защото аз съм скулптор. Все пак приех да говоря за стиховете на Люба по нейно искане. Това е жест на общуване, на близост, на съпреживяване. Приемам го с благодарност и като привилегия, която тя своеобразно ми отрежда.

Люба се обърна към думите преди много време. Доста отдавна вече. Отвори врата към себе си. Непозната дотогава врата в живота и. Изненада ни. Нахлуха спомени, хора, отдавна отсъстващи предци, родители, времена, гари, картини, цветя, насекоми. Заживяха в словесни образи – неочаквани, живи, чувствителни и чувствени, интригуващи, нейни.

Сега сме пред случки в Случва се с думите.

Не се свършват, не се уморяват, като кардиограма от работата на сърцето са. Пътуване в светове, времена, явления, пространства, без прекрачване прага на дома.

Завидна възможност!

Порядъкът на мравките, работещи неуморно в краката, диалогът на калинката и минзухара, тревата в мен, вестта на пощенската кутия. Пътуване към Итака без Одисей, без женихите. Само с платното, което неспирно, неуморно изтъкаваме. Пенелопа, която не знае за идването на Одисей, която не очаква неговото завръщане.

Има я Итака. Безплътна. На Одисей и Пенелопа, но и на всеки от нас. На вечното очакване и вечното завръщане. С незнайният им час. С копнежа. С крехката радост (може би), която просветва в тъгата. Количествено съотношението им е свещ на нечий прозорец в нощта, според мен.

При Люба свещта има повече присъствие.

По-точно повече са свещите.

Има я Итака – пътуване към себе си чрез себе си.