КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ - ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ В СДРУЖЕНИЕ С МУЗИТЕ

 


(Критичен преглед на антология „Развитие. Петнадесет години ССП” – със съкращения)


ПРИ ПОДОБНИ ПРЕГЛЕДИ РЕДНО Е може би НАЙ-НАПРЕД ДА СЕ ИЗТЪКНЕ НАЙ-ДОБРОТО. Но за целта са нужни усилията на лекаря. Т.Е. заедно с АНАМНЕЗАТА – да поставим и ДИАГНОЗАТА. Но за критика по-лесно и просто е дегустацията – е, не на вино, а на цветя. Може да ви се види пресилено, но в случая пъстроцветието е основен факт. И като стилове, и като възгледи, и като възрасти – огромно разнообразие. А като добавим жанрово-тематичната палитра, спектърът на дъгата няма да ни стигне. Избрах все пак реда на самата антология. Най-напред за наслова на сборника. РАЗВИТИЕ наистина е точно попадение като заглавие на подобна книга, сътворена в движение – надяваме се постъпателно и не само за отделните автори, но и за цялостното представяне на колектива за 15 г. на съвместно творческо съществуване. Някои са дошли по-късно, други са основатели – във всички случаи развитието е налице. И не защото се хващам за думата, но и защото наистина има чудесни работи тук.
...

АХИНОРА ТОШКОВА. Това – „... и се пази от другото лице на думите си!” – не е красива приумица или случайно изречен императив, то е едно точно адресирано предупреждение към човека пред компютъра. То навява нерадостни мисли относно съдбата на мислещата тръстика – човека. Прекрасно е, че един човек на новата техника го казва. Прекрасно е, че именно тя, занимаващата се с компютърен дизайн и компютърна графика е написала такива чудесни стихове като ДУМИ, СОЛ, ВЕЧЕРНО, ДАРОВЕ:

И си отидоха, за да остана сама и променена под втренчените погледи на гларусите...
Добър ритъм, синтезирано, образно мислене...

ВАНЯ ТОШЕВСКА. Поет е. Последното изречение, казано за Ахинора Тошкова, е в пълна мяра валидно и за нея:

Топли пътеки, зарити с листа... В тъжните клони притихнал е вятъра. Кроткото слънце върви към нощта. Синкави сенки прегръщат земята. Стига ни само и шепа добро – парещи устни, ръка на приятел... Някой заплита в косите сребро. Полъх на есен с въздишка на лято.
 
Красиво, звучно, смислено... Като текст на хубава песен. Такова е и МЪЛЧАНИЕ... С повече умозрителност натежават КЛЮЧЪТ и СВЕТЛИНА СЪМ, СОЛ – също.

ВЛАДИМИР ЛУКОВ. Поет е. Предметно-образен, сюжетен в някакъв смисъл. Подобна поезия съм запомнил от времето на 65-та аудитория в СУ „Св. Климент Охридски”. Обичам такава поезия: от която метафорите излизат направо, израстват органично от поетическия текст.
Ето ПТИЦИТЕ:

Три птици с изнемогващи криле повдигат похлупака на Небето!
Трябва, естествено да прочетете цялото стихотворение, за да усетите силата на метафората. То е едно сложно стихотворение – сложно като мисъл, но ясно и просто като образ. СКИТНИКЪТ – една изключително оригинална, дълбоко метафорична творба. По една случайност на следващата страница прочетох същото заглавие СКИТНИК – стихотворение от по-различна поетика – друга стилистика, друга... опера. Удобна схема за сравнение: едно и също заглавие, двама твърде различни – и по стилистика, и по възраст поети. Скитникът на Луков е с „обърната” перспектива: стихотворението започва: Струпват се гледки в зениците му... Всяка иска да е у него. Една на хиляда сполучва. Към другите не е безогледен-... С модерното днес обръщане, смяна на местата на обекта и субекта тук е постигнато едно вътрешно движение; в движение са гледките, нагледите, както би се изразил Михаил Арнаудов, а пътуващият, скитникът е в статично състояние. Но статиката тук е само привидна, така както привидно впрочем е движението на гледките: А тази, която – една на хиляда – сега-засега улавя момента, безпаметно жива, с душа и с разум / скита на воля, в него е!” Странно стихотворение, наистина, странно, както впрочем са и останалите в подборката: „Мислите”, „Бог баир”, „Гълъбът”/!/ Странни – като автора си!...
...

ЕЛИ ГЕОРГИЕВА. Грабна ме първото стихотворение от подборката – СЪН – с мъжкия си дактил; с ритъма си и с музикалната си изрядност ме спечели второто – ДО НЯКОГО. Ще цитирам финала на стихотворението без заглавие УПИТА ОТ МИРАЖИТЕ с известно дидактична цел. За разлика от ДО НЯКОГО и НАЧИН ДА СЕ ОБИЧАМЕ, то има поанта – задължителна все пак за класическия стих, в който са изградени тия творби:

Запазих само паметта гранитова, възкръснала след тежки обстоятелства. Това е ранно тръгване за Никъде и късно връщане на доказателства. ...
ИРИНА АЛЕКСАНДРОВА. Силно ме впечатли стихотворението за „сънищата розови”.Може би защото много често ме занимават точно тия въпроси за чистотата – човешка и природна, в тяхното взаимно преливане, както е видяла Ирина Александрова. Такова стихотворение няма в нашата поезия. Със своя драматизъм и обемната метафора, в която влизат всичките илюзии и тревоги на днешния ден, то може да се нарече поема за нашето време. Това видение напомня на класическите образци в техния изначален порив да обхванат цялостно всички копнежи и тревоги човешки, да внушат – накрая – безизходицата, в която е изпаднало творението Божие:

Трепери с болката ми вечерта предзимна. Контейнерите са препълнени, а вятърът на лозунгите разпилял е сричките, подгонил е сред фасове надеждите, способността да се обичаме…
 
Това е… „Завита е до вежди добротата” – спи всичко и спят всички… Заспиват бляновете, мислите, делата…” Идва ни оня стих на Дебелянов: Сън е било Сън са били белоцветните вишни… Така и на нашата авторка са се присънили чудни – чудесни неща: че лопати лазурни гребат боклука на деня… И – „съобщават ни за Златен век вестта…” Естествено, така аналитично поднесени, нещата изпростяват, губи се очарованието на поетическото слово, принизява се поетовата находка… Но какво да се прави? Това са „възможностите” на критическия анализ. А Ирина наистина има погледа и мисленето на поет. От камиона с надпис „чистота”, после от едно автотържище, от жената на прозореца – тя изважда своите поетически „сюжети”, вплита ги в особена аура на поетическите си видения и те засияват по нов, по друг начин. Поетът само е способен на подобно облагородяване на пейзажа; на подобно преосмисляне:
 
Жената на прозореца – май вече аз съм.
Израстват внуци – силен, буен разсад.
Харесва ми и това, че тази авторка, макар и да настройва модерно лирата си, не се отказва от звучната, от неочакваната рима. /нищо че някъде е казала: „римите вече гаснат скептично”?/
Има едно усещане за диалог, за монолог, за сцена... По женски сензитивна, дори с изострен усет за взаимно преливане на различните сетивни състояния /известно в психологията като синтезия/ поетесата не остава задълго при красивата игра на думи. Ирина Ал по природа, тя сякаш следва заръката на Томас Ман / но и на Достоевски/: Словото е критика, несъгласие с реалността – казва единият; Я убаюкивать не мастерь! – казва другият... Т.е. за какво ни са думите, ако не изразяват някакво несъгласие, някакво разномислие? Ето БАЛАДА ЗА ГЮРО МИХАЙЛОВ - Ти, читателю верен, нямаш нужда от поза – сътворяваш от нищо всемогъщата полза.” И в напълно съвременен дух: с пепелта от крилата на нашите музи, с изгорелите вяра, любов и илюзии / ти лехите ториш от бидони и кофи.../ Тъй поетите стават... картофи.” Грубо, но истинско. Нали Ахматова възкликва: Ех, ако знаехте от какъв боклук поникват стиховете!...
...

ЙОТКО КАДЕМОВ. Познавам автора и от други негови работи. И тук представените затвърждават мнението, че той е с едно особено мислене и с нетривиален изказ. Много точно и пълно неговата поезия е определил Стефан Влахов – Мицов: „Енциклопедия на човешката душевност”. Неизчерпаем е наистина поетическият свят на Кадемов. Казах свят и веднага се сещам, че не за всеки автор върви това определение. Не за всеки можем да кажем „светът на...” Дължината на стиха подвежда, стилът е игрив, мисленето – отскокливо, по младежки дръзко и нахално. Имал съм възможността да го кажа в рецензия за „Аз тук сега” – думите в неговата поезия са в особена нареда: търсят се, намират се, самоизразяват се, в една първична гама, после изведнъж – виждаш композиция, драматургия цяла:

Несигурност един към друг ни лашка, по нещичко денят от теб, от мен откъсва и грижите ни са поне неоспорими. От хълма слизам без подкрепа на тояжка, пред твоята врата съм в тази вечер късна и моля: отвори ми, аз съм, отвори ми! А з с ъ м
 
Много странно е за мен стихотворението „И ЦАРЯТ”. С този стих „Дали да дойде царят да се поклони?” Йотко Кадемов ни връща много назад, към приказното царство на детското. В същото време е изцяло в настоящето, където доскоро всичко съизмервахме с идването на Негово величество Царя. Някак тъжно звучи това стихотворение. И гордо. За поет като Йотко Кадемов не е важно това как ще го каже. Той, който е в непрестанна изповед-монолог, не се интересува сякаш от формата – може би защото тя не е проблем за него. Нещо епично има в поезията на този човек. Не мога да го обвиня в многословие, тъй като слогът на неговата поезия е омировски-шекспиров. Но в същото време – дълбоко реалистичен и съвременен. Така се лее словото му – освободено от всякакви условности и нагласявания. Той е свободен в изказа, в мислите и причудливите си идеи:

Възможно е да се приеме някой път, че моята вина все пак е оспорима. Ни дебна аз, ни дебне болест прилепчиво ... Говоря си наум, говоря си за нас, не търся злато, търся нещо деловито ... За стоката си ябълкар издига глас И щом като ни трябва време знаменито, дано съм щедър аз като дървото плодно! Щ е д р о с т
 
С изострено чувство за дълг и съвест, Кадемов бележи една особена линия в нашата моралистична поезия. И затова, както изтъква Стефан Влахов – Мицов, тя е преди всичко философска, но и в някаква степен сюжетно-картинна. Много рядко е днес някой да употреби думата ГРЯХ. Йотко Кадемов споделя: Най-трудно признаваме грешки и грях/ потръпва безгрижната славна редица/ КАКВА ИРОНИЯ САМО!/ Кадемов пише, без да обработва много-много, поне такова впечатление създава – без усилия и мъки над словото, без украшения – така, както диша...
 
КАТЯ МОМЧИЛОВА /КАТРИН/. > „Безумна нежност във душата се разгаря, лъчи от трепет вихрено летят. И глътка обич нежно проговоря, и мислите не могат да заспят.” >
Толкова.

КРАСЯ ТИТЯНОВА. Отделил съм от тази поетеса няколко превъзходни стиха от стихотворението АКВАРЕЛ: > „Догарят залези, угасва страст” Снегът дойде върху криле на врана. Но не задържа водопадът сняг, а хаос от звезди, светкавици и пяна.”>

ЛИЛИ РЪСЕЛ. Поет е... Нейните стихотворения „Хаоса” и „Безсъници” са много нейни и твърде добри. Прилично е АМАЗОНКА. Но най-завършено е „Абсолют” – с малко необосновано заглавие, но плътно като мисъл и образ. Изненадващо дълбоко и правдиво, ако смея да употребя тази позабравена дума. Правдиво – в смисъл на неизмислено, истинско.
...

МАРИАНА КИРОВА. Класическият стих не пречи на авторката да изрази съвременни вълнения и чувства – да ги изрази съвременно и завладяващо читателското съзнание. А то не е малко: днес да задържиш дори за кратко вниманието на читателя е успех. БЕЗ ГРИМ е особено показателно в това отношение. Мариана Кирова не се страхува да каже, че е с „бяла ранима душа” че е песенна и романтична – за поета това е задължителен „риск”. Друга линия, която си струва да се развива е диалогичността – „Но защо, господине” е симптоматично и симпатично начало.
...

МАРИЯНА КАДЕМОВА. Тя доказва, че модерната поезия може и да не е скучна. С какво задържа вниманието ли? Има реалистична тръпка в тия стихове, полъхът на изживяното се усеща – не се натрапва патетично, долавя се дискретно, но достатъчно ясно. Такава поезия те кара да мислиш за реализма не като противопоставяне на модерното мислене и изразяване, но като основа на възприятие – и в началния, и в крайния момент – момента на репиципиента, да наречем така адресата, читателя. Нещо повече – подобна поезия те провокира към мислене, задължава те да мислиш. Да се саморазкриваш, да се самовглеждащ. Синтезирана до крайност, тя удовлетворява – нека признаем това! – един особен род публика, любители на разгадаването, на разкодирането. Но в същото време предназначението й не стеснява периметъра на въздействие. Искам да си представя как ще възприеме следните стихове един средно интелигентен човек:

Драскотините върху леда вече са лед
или:

Говорим за зрелите стремежи и достигаме стайното небе със стълба...
или:

Очакваме се издайно бедни на старите столове.
 
Още:

Пропускаме духане, Не отприщваме състояния. Будна, стаята се сраства С чуването... Думите обедняват, А не са изречени ... Отгоре съвестта грее наивно-настойчиво, а ние повтаряме ли, повтаряме: Б е д н и с м е! Бедни ли сме?
 
Пределно ясно, но и пределно лаконично! Стил, който няма да допадне всекиму, но ще има почитатели...

МИХАИЛ ТОШКОВ. Пълна противоположност на Марияна Кадемова, поезията на Тошков е предметна, земна и реалистична. Като изричам тия критически трафарети, веднага съм склонен да си задам въпроса: е, добре, защо пък за преди малко трактуваната поезия да не прилягат същите определения? И по-сериозният въпрос: това дали са наистина /истинските/ определения за една поезия? Не опростяват ли високото изкуство на изящната словестност? А и самия Тошков ме опровергава по най-безспорен начин със стихотворението за опожареното дърво:

Опожареното дърво разбира, че свободата има много имена, от които /може би последното/ е пепел...
 
Ами не е ли достатъчен минотавърът от предишното стихотворение, за да помислим за сюрреализъм?

Тя работи в един лабиринт и постояно зазижда предполагаеми входове. Струпва пръст изровена от нечии копита над думичката „изход” А минотавърът го няма...
 
И отново – връщане в реалността:

Аз на пръсти се привдигам извън затвореният лабиринт и наблюдавам крадешком между оплетените коридори как ту се губи, ту се появява прегарящия пламък на косите й.
Поезията е тайнство, естествено. Дори когато е свръхреалистична – като виждане, като изказ, като внушение.

***
С това ми се иска да приключа мъчителното препускане по редовете на поезия, разпилени така щедро и красиво из тази книга.
Умишлено изоставям Стефан Мавродиев – който заедно с Йорданака Кузманова, Кисьов и незабравимата Леда Тасева са достоен обект за отделно изследване...

***
На много добро ниво са епиграмистите. Най-високо поставям Донка Райнова, естествено, но ярко впечатление ми остовиха работите на Веселин Георгиев, Петко Колев, Кино Лазаров... Донякъде – и Георги Карданов.
***
От белетристите ще спомена Станко Михайлов , силен в психологическия ракурс, Диана Димих , с добро тематичтно попадение, Йордан Калайков – с есеистично-философския разказ „За виното, нощта и времето”. Малко трудно ми е да съдя за възможностите на Кирил Милчев по откъса от романа за исихастите, но явно това е в добрия дух на познатата проза от времето на Загорчинов , до Емилиан Станев и Антон Дончев...
***
За публицистиката: Страхотно откритие е това на Никола Странджански за Индже Войвода! ...