Днес, на Празника на Поезията Първи октомври, 2021 г., с прискърбие научих, че на 23 септември е починал поетът ЙОТКО КАДЕМОВ. Светла му памет...
На снимката сме двамата с него в Пресклуба на БТА.
На 17 декември Йотко щеше да навърши стотната си обиколка около Слънцето. Но и недовършена, тя говори за едно – за живот, преизпълнен с мъдрост и светлина.
„Архетипът на стария човек – пише психологът Карл Густав Юнг в своята Автобиография, – който е видял достатъчно много, е вечно истинен... независимо дали е стар селянин или велик философ като Лао Дзъ.“
А Йотко Кадемов с острото си зрение наистина „е видял достатъчно много“ в живота си – не само като значим български поет – певец на Светлината, но и като безупречен арбитър в човешките земни спорове; като професионален Съдия.
Беше дългогодишен член и Първи заместник председател на Съюза на свободните писатели в България – със свой личен принос в развитието и в утвърждаването на Съюза ни като творческа организация.
Поезията му прелива от мъдрост - като река Дунав в делтата си...
Поетиката му е безупречна.
Стилът му – съответстващ на неговия глас и на гласа, с който – както е забелязал и както се изразява Нобелистът Йосиф Бродски в книгата си с есета „По-малко от единица“ – е открит и е повикан на живот от самата Поезия.
Всъщност тя, Поезията, като откровение на Истината в художествени образи и средства, признава само своя автентичен глас, признава само своя Поет-Избраник в стила, който Тя сама избира и който Тя сама изисква като майсторска направа от своя Поет - в случая от Поета Йотко Кадемов.
Тя е и тази, която сама се разкрива като Истина в своята поетика – не, не пред всеки читател, а само пред своя Читател-Избраник.
Поезията на Йотко Кадемов в стила си – такъв, какъвто е той като Неин избор – си има свои избрани български читатели, свои лични адресати.
И това е нормално. Важи за поезията на всеки друг поет (бил той с „класически“, с „модерен“ или с „постмодерен“ стил на писане).
Впрочем, в това отношение Поезията прилича на Спасителя като въплътено Слово. Вижда се в Евангелието, че пред едни хора от своето обкръжение Исус се разкрива като Бог и Човек едновременно – и това са Неговите Избраници, Неговите ученици, а пред други хора Той се разкрива само като човек.
Йотко Кадемов е безспорно един от значимите български поети. Неговата поезия си има избирани от самата нея свои истински читатели. Самият аз съм адресат на много от неговите стихове.
Например на следните:
"Сам съм на брега на същата река,
бавно се оттича моят спорен час,
щях да се удавя и съм поуплашен.
Всичко е така и не съвсем така
и като си чувам своя собствен глас
в ежедневието ставам по-безстрашен. " („Аз“)
***
Или на тези стихове:
„Йотко, Йотко...
Слушай вятъра, когато тук го има,
слушай го, дори когато тук го няма,
знаеш, че не знае силата си той!
Ситна-ситна семка чака цяла зима
и с летежа из вселената голяма
тя намира почвата след дъх престой...“ („Само ти“)
***
Или тези негови стихове:
Остана само сребърната нишка
да свързва двете мои същества.
И ето че след земната въздишка,
поемам в слънчевата синева.
Изглежда тук за нищо се не страда
и мога да прелитам с лекота;
не мисля тук за слава, за награда
и бих достигнал всяка висота. („Почти сън“)
***
Адресат съм и на следното стихотворение на Йотко Кадемов, което считам за златен връх в българската поезия.
ЗЛАТНИЯТ ВРЪХ
Приемам годината днес за сговорна,
за пример е нашата обща гощавка
и с брат ми под власт сме на кръвното родство,
Един е домът ни за гледка просторна,
на моята площ е градежът съставка
и може би тук придобивам господство.
Ловец съм и песът подгонва сърната,
кому да помагам чрез лична намеса,
когато е жертвата с правда разумна?
Нима с добрината изчезва злината,
при новия дом съм все още с отвеса,
не идва на ум мъдростта сладкодумна.
Все аз съм подвластен, все аз съм владетел,
проплаквам невинен и плача греховен,
без смърт съм и грешка за мъки ме ражда.
На всякакъв спор съм единствен свидетел,
все нямам за прошката Господ върховен,
до просяка падам от глад и от жажда.
Единствен съм аз за съзнателна стъпка,
потайно животът е в ядка първична,
с душата и с тялото аз съм в два свята.
От слънцето дар е пожизнена тръпка
и както се вижда след нива пшенична,
Човекът е златният връх на Земята.
***
Сбогом , Приятелю.
Светли ти небесни селения...
Владимир Луков
http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/25-iotko-kademov