ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ПРОБЛЯСЪКЪТ

С Пешо Фонтана...

Докато затъвахме като впрегатни добичета в тинята на световните несгоди и докато всъщност преживехме поетично под все още хапливото пролетно Слънце, че „докле е младост, лесно път се ходи“ (П. П. Славейков), случи се – ни в клин, ни в ръкав – в изневиделица за самия мен да му река:

Виж какво, Пешо! От цяло ято гълъби един е бял, един е взет на прицел. И ако няма мирис на барут, и ако няма гръм – или ловецът е безумно влюбен, или във слънчевия диск се скрива гълъбът...

Еейй! – възкликна той, – ти знаеш ли какво ми каза?

Знам ли! – рекох и добавих. – А ти?.

Аз?... Аз мога да медитирам цяла вечност по това, което ми каза... Хм... А ако бях Достоевски, щях да напиша най-малко два тома... Ама не съъм...

***

Разказът ми иска да продължи,

ала и не ми се отдава.

Дори в общи линии.

Дори отчасти.

Дори в две или в няколко смислово свързани думи.

Има неща в живота ни, които не могат да се възстановяват в разкази или в спомени. А те, струва ми се, са най-истинските и най-значимите ни неща. Онези, които стават в нас като проблясъци.

С такива проблясъци беше изпълнен (минута или две) по-нататъшния ми разговор с Пешо. Пораждаха се тези проблясъци – знам ли как!.. И от какво!

Казаното по-горе от мен на Фонтана е всъщност едно мое стихотворение - „Гълъбът“. Изрекох го преди 35 години пак така – спонтанно, с проблясък. Записах го обаче набързо и го осветих после на русенската поетеса Мила Доротеева. Тя също умееше да изговаря... проблясъци...


  http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov