А кремовете с дълги саби

се биеха под злия вятър.

                                            (Лорка)

Когато вече се бях навел да положа поредния корен замбак в браздата, която бях направил отвън, до оградата на новата си градина в Ботевградско, усетих как сякаш някое животно душеше зад гърба ми и тъкмо да се наканя да се обърна, чух:

– Комшу, засаждаш, а? Какво засаждаш? Още не си влязъл във владение отвътре, а засаждаш отвън...

Обърнах се. Пред мен стоеше човек с откровени сини очи, с валчесто бяло лице и с прошарена издълбоко гъста коса.И още преди да му отговоря каквото и да е, той добави.

– Аз съм комшията ти, Весю. Кучето ми викат тукашните, ала нейсе. Живея ееей там, в онази там къща, голямата. До нея е старата. Съжалявам, че не я гътнах, когато се гътнаха старите. Сега грози имота ми. А аз старея. Нейсе. Гледам, че садиш...

– Замбаци – рекох му, – кремове, перуники, да красят оградата, не знам как им викате по този край, Любомир се казвам...

– Ириси...

– Ириси?

– Да, само че тук, дет ги засаждаш, няма да станат...

– Защо?

– Минават животни – крави, овце, кози...

– Животните не ядат замбаци... И... избягват да ги тъпчат. Освен... освен ако не са принудени... ако не им стига улицата, а тази не е тясна. Никое животно не яде замбак.

– Отде знаиш?...

– От майка, Бог да я прости...

– От майка си?

– Да.

– А аз от опит зная, че кравите и козите ядат цветя. Хеле магаретата...

– Да, и аз съм виждал животни да ядат някои цветя, ала замбакът... Майка ми със сигурност е знаела...

***

Така ме заговори Кучето. И докато не му разказах, както се казва – майчиното си мляко: как съм надушил двора, за колко пари съм го купил, откъде съм, къде съм работил преди да се пенсионирам, дали ще строя къща или не и т. н. и т. н. – не ме остави намира. Всъщност – следваше ме със всеки корен замбак, който засаждах в браздата и чак, когато зарових последният, рече...

– Сега остава да се хванат и да цъфтят, ама де да видим...

– Ако искаш – рекох му – замбаци, мога да ти дам. В старата ми градина, към Етрополе, има бол, цъфтят там на поразия, утре ще ти донеса една торба. Не им пречи това, че имат вече големи листа, ще се умърлушат малко, но няма да се предадат, ще се хванат...

– Ааа, не, не... Нямам време за тях, а и файда няма...

– Няма – рекох, – за красота са...

– Тъй де, ще се виждаме тука...

– Дай, Боже! – рекох и добавих. – Здрави да сме – хем да се виждаме, хем да работим. А и да се почерпим, ако е рекъл Господ, а той вече е рекъл...

– То от работа гърбат се става, ала нейсе, черпнята няма да ни убегне...

***

Отиваше към Гергьовден. Дворът ми беше плувнал до към коленете ми в млада трева. В дълбочината му, към западната му ограда, се разполагаха един разкошен лешник и една гиздава дива череша. Зад тях видимостта откъм източната ограда, пред която всъщност засадих замбаците, беше кажи-речи невъзможна. Под сенчестата страна на лешника бях разположил една малка сгъваема масичка с чадър и два стола. А на ствола на черешата бях подпрял една права и една крива лопата. Поставих до тях и мотиката. После седнах под чадъра за кратка почивка. Предстоеше ми да започна втората моя важна работа в двора – да изкопая яма за тоалетната. Първата ми бяха замбаците. Изпълнявах с тях заръка на мама...

***

– Любомире, синко – думаше ми тя приживе, – където и да се заселиш, синко, замбаците. Засаждай първо замбаци и се не бой. Ако те мързи, хвърли им корените, където пожелаеш, и те – стига да има някаква почва под тях – сами ще се хванат и ще цъфтят. Няма трева, която да им надвива. Нито животно да ги яде. Нито ще се реши някое да ги тъпче. Един ден на гроба ми, синко, замбаци да посадиш – хем ще цъфтят сред бурени, хем няма с батко ти да ви одумват хората, че не ще полагате грижи отдалече за него...

– Не говори така, мамо – рекох й. – Замбаците има да чакат. Ако бате е вече капитан на кораб и – както изглежда – няма да се завърне на село, аз със сигурност ще остана тук. Деца има, училище има. Ще продължа да учителствам. Селото ни е голямо...

– Голямо е, синко, но скоро ще ти е тясно. Нали виждам аз. Пък и соя ви знам. Нито можете да излъжете, нито можете да крадете, нито знание да криете, нито неправда да търпите. А за знание и правда, синко, открай време гонят. Затуй – замбаците! Бъди като замбака, синко, и се не бой. Пускай корен, където Бог иска. Плевели надвивай, но и цъфти. И нежен да е цъфтежът ти. Като на замбака. С цъфтеж се обезсилва злото, синко, от мен да го знаеш...

***

Майска нега беше започнала вече да изпълва душата ми – искаше ми се мама да види, че съм засял замбаците и даже си представих, че ги вижда цъфнали, – когато неволно с периферното си зрение забелязах нечие движение в далечината по керемиденото покривче на дувара. Фокусирах погледа си. Беше прошарената глава на Кучето. Пред нея на около два метра забелязах и друго движение – беше глава на рогата крава. Тя ту се скриваше като зад сцена на куклен театър, ту се показваше. Мина ми през ум – Весю изпитваше верността на казаното от мен. Не посмях да викна, за да му попреча – нежен беше цъфтежът на замбаците в ясната ми майчина представа. А и допусках вече, че кравата би могла да го опоска. Затуй и у мен се надигна любопитство. Изчаках търпеливо главата на Весю да си тръгне от дувара, за да тръгна после и аз подир любопитството си. Така и стана. Някои от листата на замбаците бяха клюмнали и омърлушени, но други вече стърчаха като остри саби...

Из "Достоверни разкази", 2015 г.
  http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov