ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ – XIII

Както „малцина са нация“ и „представляват нацията пред историята“ (Шпенглер),

така и малцина са „народ“ и са самия Народ в историята, в културната съкровищница на човечеството.

Първите „представляват нацията“ и са „нация“ предимно в политическите и в икономическите си дела,

а вторите са „Народ“ в творческия си акт, в творчеството си.

Първите оличностяват приоритетно себе си (и нацията, която представляват в историята – цар Симеон I, например), а вторите – себе си и Народа (в себе си – св. Климент Охридски, например) в историята и в културата на човечеството.

Чрез първите нацията (и/или народът) получава политически, икономически и културен просперитет (или падение) във времената на историята,

а чрез вторите – необходимо равнище на свобода и народностна самоличност – с по-светъл или с по-малко светъл духовен образ.

***

Обаче, да повторя – за кой ли път вече в това мое изследване – направеното по-горе от мен разделение между „притежателите нацията“ и Творците на свобода от свобода, в чието духовно лоно Бог, народ и личност се оказват в парадоксална взаимна иманентност, е условно. Извършено е с познавателна, с разяснителна цел и не изразява цялата Истина.

Защо?

Защото цялата Истина (Разум-Творец) е такава – тя е цялостна във вътрешната си природа!

Тя е наша духовна цялостност! Наша същност.

И ние като духовни човешки същества живеем и сме в тази духовна цялостност (и можем да бъдем самата тази духовна цялостност), в която алфа и омега е Бог – възможната най-висша степен на обобщеност и извисеност на нашия човешки дух (действащ разум-творец)! (Но да припомня още веднъж Хумболд: „Няма език, също както няма и дух, но човекът действа и говори духовно.“ - подчертаното е от него.)

И в тази наша духовна цялостност „притежателите на нацията“ и Творците на свобода от свобода се намират в парадоксална взаимна иманентност.

А парадоксът е в това, че в тази своя взаимна иманентност те имат всичко общо помежду си (в политическата уредба на държавата и на обществото, в икономическото и в културното благополучие на народа, на нацията)

и в същото време нямат нищо общо помежду си в съкровения личен творчески акт, в акта на творенето на свобода от свобода.

***

Всъщност, общото между „притежателите на нацията“ и Творците на свобода от свобода (творецът може да бъде „богат“ или „беден“, с ляво, с дясно или с каквото си ще политическо мислене)

настъпва едва в процеса на реализирането на „свободата“ като творчески резултат,

като ново творение,

като дело, което влиза в канавата на необходимостта, на правилата, на законите – природни и обществени.

Тоест, „притежателите на нацията“ и изобщо всички „притежатели“ и всички „потребители“, които всъщност са чеда на статуса (на „пещерата“ на Платон), на закона, на реда и на правилата в същия този статус – народен, национален, обществен – (и на възможностите за престъпления в него)

следват в най-добрия случай стъпките на Твореца на свобода от свобода.

Ето, съвсем не можем да си представим например (а и вече няма как да си представим това, защото "в историята няма "ако“" - Хегел), че сродниците на Христо Ботев – Букурещките бизнесмени, братята Христо и Евлоги Георгиеви - биха били в състояние да преминат река Дунав, българският Рубикон в нашата национална свобода, преди Христо Ботев.

А и Творецът на свобода от свобода у Христо Ботев – както вече установих по-рано в това мое изследване – е преминал духом река Дунав, много преди самият Христо Ботев да я премине физически със своята чета и да си найде гроба в редовете на борбата, както е искал това като творец от Твореца.

***

Ето, не можем, а и няма как вече да си представим, че някой друг преди Айнщайн би могъл да открие прочутата му физична формула.

Защо не можем да си представим това!?

Защото именно в духовното лоно, в сърцето и в душата, на Айнщайн е станало това творческо откритие

и защото същината на това откритие и, изобщо,

същината на творческия акт е парадоксално (неочаквано, внезапно и тайнствено)

взаимно осъвместяване на цялата дейна Истина (Бог) и на частичната дейна истина (човек) в духовното лоно на личността, в сърцето и в душата на дейния Аинщайн...

На дейния Нютон.

На дейния Христо Ботев...

В резултат на това парадоксално осъвместяване дейният човек зърва сякаш за миг цялата Истина,

но по-точно е да се каже, че той е по-скоро с мигновен усет за духовната цялостност,

за цялата Истина (Бог) в себе си,

и е за миг тази духовна цялостност

с отвоювано ново равнище на свобода.

Другото, което следва от този неочакван миг се изковава в стих, във формула, в позиция, в дело.

***

Впрочем, можем и по друг начин да обозначим тази наша духовна цялостност, в която сме и която можем да бъдем, и която всъщност е цялата Истина (за мен - Бог), ако не вярваме в Бог.

Можем да я обозначим например и с натрапваното ни преди време материалистическо виждане – да я обозначим като „разумно движеща се материя“, като „причина на причините“ - Ленин.

Или като „субстанциален Разум“ - Хегел.

Или като Бог на разума – Ботев.

Кой откъдето вижда и като вижда, и както усеща, и както си ще, така може да обозначи цялостността, в която сме – пълна свобода!

Цялата истина (за мен - Бог) не се разваля от това, не губи своята цялостност.

А и точно това Тя ни дава в дар – пълна свобода в себе си

по отношение на себе си!

Дава ни пълна свобода, но „на върха на копието“ - Сервантес!

Защо?

Защото само едно нещо Тя не ни дава - „да не сме“! - Сартр.

Не ни го дава това, защото го няма в себе си. „Бог не може да не е.“! - Сартр.

Ние се сме – и толкоз.

А това означава още едно – свобода срещу отговорност!

Означава свобода „на върха на копието“!

Можеш да сложиш край на живота си, можеш да убиеш някого, можеш да извършиш едно добро дело,

но не можеш да не си и да не носиш отговорност тъкмо заради това, което вършиш.

Отговорността е копието!

Следователно, който и да си и какъвто и да си – теист или атеист, материалист или идеалист, богат или беден, с ляво или с дясно мислене, а и с каквото си щеш мислене да си –

ти си отговорен.

Отговорни сме всички заедно и всеки поотделно точно толкова, колкото свобода имаме в статуса си на свободен народ (нация, общество) и колкото свобода имаме лично в себе си – реципрочна на истината, която имаме в себе си за себе си и за другите в себе си.

Истината е свобода – и в духа, и в действията.

Невежеството, заблудата, лъжата и измамата е робство.

А от тук следва, че с най-голяма отговорност са натоварени най-напред Творците на свобода от свобода,

а после, стъпка след тях, и „притежателите на нацията“ - крупните политици, държавници и бизнесмени.

И понеже едните и другите се намират в една и съща наша духовна цялостност (което ще рече и в парадоксалната взаимна иманентност, която дешифрирах за кой ли път вече по-горе) те вкупом носят отговорност и за състоянието на народа, на нацията, на обществото – и като равнище на социална свобода, и като равнище на социално благополучие.

Но, повтарям, с по-голяма отговорност са натоварени – а сега да кажа – се самонатоварват Творците на свобода от свобода,

независимо от това, дали се оказват богати или бедни, държавници или не.

***

Впрочем, Сократ е осъзнавал това. Платон – също. Исус – също. Левски – също. Христо Ботев – също...

Осъзнава ли са го, защото са Творци на свобода от свобода,

и защото това е тяхна истинна и съкровена вътрешна гледна точка,

която у „притежателите на нацията“ се оказва „външна“, тъкмо поради това, че са „притежатели“, че желаят да притежават власт, богатства и хора.

А когато тази тази гледна точка е ставала по една или друга причина само и единствено вътрешна и за „притежателите на нацията“, то и те са се превръщали тогава в Творци на свобода от свобода,

превръщали са се в най-добрите, в най-великите властници и държавници на своето време – Солон, Перикъл и др.

Впрочем, доказателство за това, че Сократ, Платон, Исус, Левски, Христо Ботев и другите знайни и незнайни Творци на свобода от свобода са осъзнавали приоритетно огромната си отговорност за състоянието си на свобода в себе си (и за народа в себе си), е тяхната саможертва – и като дело, и като живот. (Разбира се, и делото е живот, който може и да е самопожертвувателен – както е у Солон и у Перикъл.)

В делото си същите Творци на свобода от свобода приоритетно и с риск за живота си са осветлявали душите не толкова и само на своите последователи,

колкото душите на „притежателите на нацията“, а също и на техните поддръжници – угояваната от тях част от интелигенцията.

Прочетете Платон, прочетете Евангелието, публицистиката и поезията на Христо Ботев, писмата на Левски и ще видите, че това е така.

Ще видите и това, че те са осъзнавали и риска за насъщния си саможертвен живот.

„Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“ - пише Левски.

И се вижда в тези негови думи и най-вече в делото му, че той по вътрешна Божия повеля („въпреки себе си против себе си неизбежно“ - Ортега-и-Гасет) е творец на свобода от свобода, а не „притежател на нацията“.

Тоест, Левски е бил самосъзнателен именно за това, че не е бил и че няма да бъде и след освобождението на отечеството си „притежател на нацията“ (ако му е било писано, разбира се, да оживее в борбата си за свобода) .

Затова и пише: „Ние сме жадни да видим отечеството си свободно, па ако щат ме наредят („притежателите на нацията“) да паса патките." .

***

Впрочем, рискът за насъщния живот на творците на свобода от свобода произтича не от другаде,

а от „външнната“ гледна точка за свободата у „притежателите на нацията“,

от тяхното желание да притежават власт и богатства

и от тяхната заблуда в това, че като притежават власт и богатства – притежават и свобода,

без да си дават сметка, че тя е вътрешен Божи дар и че се „намира на върха на копието“ (Сервантес), и че застрашава най-напред съществуването на техните собствени души, а после и душите на „притежавания“ от тях „народ“, на хората, които ги поддържат.

Затова и Сократ, който отнапред осъзнава мисията си на Творец на свобода от свобода за себе си и за народа в себе си,

трепери не заради собствената си кожа и душа,

а най-напред заради народа в себе си,

а после и заради властническата душица на опонента си Каликъл (Виж диалога на Платон „Горгий“). Затова и казва на Каликъл:

Разбира се, Каликле, между властниците се намират тези, които стават извънредно лоши,

но нищо не пречи и между тях да се появят добри мъже и тогава те заслужават особено възхищение.

Трудно е, Каликле, да имаш грамадна възможност да вършиш неправда и да прекараш живота си в справедливост – това е достойно за голяма похвала.

Но такива хора са малко.

Имало е, а мисля, че ще има и в бъдеще, и тук, и другаде благородни хора, чиято добродетел е в това да ръководят справедливо делата, които им биха били поверени. Един от извънредно прочутите и между другите елини е Аристид, синът на Лизимах.

Но повечето от властниците, отлични Каликле, стават лоши хора.“

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov