С тия латински изречения и с други подобни, ще можете да минете за граматик, а да си граматик в наши дни, не е малка чест, и не е без полза.

Из „напътствието” към автора от пролога на романа за Дон Кихот

 

В историята на литературата има много парадоксално неверни представи. Неведнъж са подменяни значения и характеристики, като най-ярък пример за подмяна откриваме още в античната древност. В трактата са „За поетичното изкуство” Аристотел сочи емблематичния Софоклов герой Едип за образец на всеки човек: „такъв, какъвто трябва да бъде”. Обаче заглавието на трагедията в оригинал е „Едип тиранинът” и никой в самата пиеса не използва това прозвище при обръщението си към владетеля. В стремежа към идеализиране, Стагирид дава названието в орязан вид, тъй като си служи със същия елински език. При преводите пък се използва подменено значение и пиесата вече я знаем като „Едип цар”. Независимо от това, че при една от песните на Хора неизбежно е запазена осъдителната думичка:

 

Гордостта тирани ражда.

 

Преобръщането на смисъла при „Знаменития идалго Дон Кихот от Ламанча” възниква от желанието да се превъзнасяме за подвизите и саможертвената храброст, като загърбваме потребността постъпките да са житейски оправдани и логични. Подобен патос личи в призива на Любомир Левчев от неговата „Интелигентска поема”:

 

Художници,

вземете ме за въглен

и нарисувайте картина:

„Дон Кихот Ламанча

зове

на бой последен”.

 

Този фрагмент ми попадна в антологията на Петър Велчев „Дон Кихот в българската поезия” (С., 1988), в която четем и следното идеологизиращо обобщение:

„Главната характеристика на многобройните поетични превъплъщения на рицаря от Ла Манча на българска почва е гражданският патос на героя, борческият ентусиазъм на човешката личност. Създанието на Мигел де Сервантес е било нужно на нашите творци като част от техните търсения на идеалния воин, вечния мечтател и борец срещу обществената несправедливост”. (с. 10-11)

Досещаме се, че щом има „главна”, значи са налице и някакви периферни, неподходящи за основната „нужда” характеристики. Проверяваме пак с помощта на Велчев, който, безрезервно вярва на предпочетената от него тенденция, и спокойно и най-изчерпателно посочва наличието на „опозиция” за официалната теза:

„...Една незначителна група творби, в които героите на Сервантес се използват като нарицателни имена на одиозни исторически личности, отрицателни обществени явления и други”. (с. 11)

По-напред ще напомня значението на „одиозен”, понеже съм срещал думата и като израз на похвала. В тълковен речник ще откриете: тя е с латински произход (чуждица) и изразява: „неприятен, нежелателен, омразен”. Според съставителя на антологията, резервираното отношение към рицаря Кихот и оръженосеца Панса е немотивирано. Ето коментар за такъв „прецедент”:

„Т. Измирлиев нарича водачите на Германската националсоциалистическа партия „Дон Адолф и Санчо Гьоринг”, което вече е нещо съвсем абсурдно и издава една доста силна „аберация” в идейно-художественото зрение на талантливия наш хуморист” (с. 11)

Като отхвърля несъмнената оценка, изказана от брата на Христо Смирненски, Велчев брани идеализираната представа за идалгото, с което пропуска, че според Сервантес Алонсо Кихана е славен рицар единствено в собственото му болно въображение. Понеже стихотворението от 1933 г. „Берлинските рицари” е поместено в Антологията, ще го прочетем и тук:

 

Всяко време, всеки век

в най-различен терк нюанси

ни поднасят по един

Дон Кихот и Санчо Панса.

 

Някога той бил добряк

глупав, но и честен рицар

бил се с „омагьосан” враг

зарад мними хубавици.

 

Той и днес си е глупак,

но не е герой и рицар,

а се бие често пак

с вятърните воденици.

 

Като всеки маниак,

има си и Росинанта

- безобидната рая

той възсяда като кранта.

 

А блестящия си щик,

вместо във тулум с туршия,

мушва той с победен вик

във Михеловата шия.

 

Ето ги пред вас със чест

в поход двамата герои,

ала те се казват днес

Дон Адолф и Санчо Гьоринг.

 

Както виждаме, устойчивите характеристики са „глупак” и „маниак” , а в думата „герои” е вложена несъмнена ирония.

Велчев посочва и други примери от „незначителната група творби”. Ала как трябва да се разбира тази „незначителност”? Дали като бройка или заради имената на техните автори?

Вторият вариант ще трябва да изключим, щом като откриваме резерви към Дон Кихот при класиците: Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов и при първия преводач на романа Трайко Китанчев. Ето какви техни текстове откриваме в самата антология:

През 1863 Славейков е писал:

„Честити бяхме да видим и да разберем, че между нашите отвъд Дунав еднородци намервало се и такваз ПАСМИНА ХОРА – Дон-Кишотовци, КОИТО ДРУГА ПО-ВАЖНА РАБОТА НЯМАТ, ОСВЕН С ПРИВИДЕНИЯ ДА СЕ СРАЖАВАТ!”

В 1871 Каравелов:

„Турците нямат хора, а само аги, бейове и господари, а маджарите нямат човечество, а само СТРАНСТВАЩИ ДОН КИШОТИ, хонведи, РИЦАРИ И ИЗКУФЕЛИ ГЛАВИ”.

А ето и два текста, в които блести убийственият сарказъм на самия Ботев:

„Ние говорихме вече, че в официално отношение високата и всемогъща османска Порта е срещнала големи затруднения. (…) разбира се, за нас, които познаваме твърде добре и ОСМАНСКИТЕ ДОН-КИШОТИ, И СВОЙСТВАТА НА ОНАЯ БОЗА, КОЯТО ВРИ в техните глави, подобни явления са съвсем обикновени и твърде естествени”. (1874);

„Когато прочетох това човеколюбиво намерение на просвещението, то захванах толкова силно да се смея, щото ако да беше моята слугиня Филип ІІ, то тя би помислила, че съм или луд, или че чета БЕЗСМЪРТНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА СЕРВАНТЕСА”. (1875)

По повод превода на романа на Сервантес Иван Вазов е дал следното определение за романа още през 1882 г.:

„Дон Кихот е едно от ония произведения на человеческий ум, които имат всемирна почти известност. Тая книга е правила ДА СЕ СМЕЯТ всичките поколения от появлението й и до днес”.

Трябва само да се преклоним пред прозорливостта на тези колоси на българската словесност. Какво „незначително” може да има тук, е съвсем неясно, а още по-точно е наблюдението на Трайко Китанчев:

„Сервантес е написал велика сатира против человеческото самомнение (…) Дългият и мършав Ламаншки рицар е въплъщение на идеалната екзалтация изобщо, а дебелият оръженосец е реалният разсъдък, и двамата те същевременно представляват ПАРОДИЯ НА СОБСТВЕНИЯ СИ ПАТОС”.

На фона на тези точни оценки са напълно скандални гръмките фрази на известния есеист Ефрем Карамфилов, за които ще стане дума по-нататък, а ги има и в антологията на Велчев.

В самото начало, обаче, нека съпоставим в хронологичен ред оценките на други български автори:

Атанас Далчев (1943):

„Който мисли, че Дон Кихот е една карикатура на рицар, не е разбрал нищо от това произведение. В образа на нещастния идалго Сервантес е дал най-възвишен образ на човека и аз не знам по-тъжна и трагична книга от неговия роман”.

С неимоверна патетичност е обагрена „диалектиката” на Тончо Жечев (1982):

„Под комичните доспехи на Рицаря на печалния образ трябва да открием божия пратеник на земята – Христос, дошъл да ни спаси. (...) Това, в което не може да бъде надминат ренесансовият герой Дон Кихот, е лудостта – той е свръхлуд дотолкова, че достига висините на мъдростта”.

Не по-малко се превъзнася и Здравко Петров една година по-късно, но при него проличава, че за тези прехласвания се взима тон от Мигел де Унамуно:

„Човешкият дух познава няколко болести: хамлетизма, боваризма, но най-благородната болест е донкихотизмът, болест, която бе блестящо изследвана от Мигел де Унамуно. От тая свещена болест човечеството никога няма да се освободи, защото тя му дава хоризонти, звездно небе над него. (…) И въпреки, че Дон Кихот е една от поетичните измислици на човечеството, той е по-реален от действителността”.

Както се вижда, съществуват полярни мнения за смисъла, който е вложил великият испанец. Как е възможно, щом по своето разпространение романът на Сервантес за Рицаря на Печалния образ Дон Кихот от Ламанча заема второ място веднага след Библията? Нима едно и също произведение може да поражда взаимно изключващи се преценки и интерпретации, редно ли е да се признават за еднакво правдиви подобни крайности?

Уви, по всичко личи: протича процес за постепенно изместване на онова, което ни е завещал Сервантес. Подета е, например, кампания от заглавието да отпаднел „знаменитият идалго”. За аргумент се посочва, че дори в Испания вече споменавали книгата само като „Дон Кихот”…

Според мен, това предложение е доста смущаващо. Когато пред нас е толкова обемна проза, то напълно подхожда и не съвсем лапидарно название. Т.е., стремежът към краткост не може да се приеме за аргумент. Защото целият роман е наситен с ирония към външния облик, към постъпките и високопарните словоизлияния, към въздишките по уж прекрасната дама. Значи в пълното название е загатнато, че литературният герой далеч не е героическо лице. Личи авторската оценка (а преводачът Тодор Нейков уточнява, че на руски идалгото дори е наречен „хитроумен”), която не съвпада с тенденциите рицарят да бъде идеализиран. Уви, изглежда, че именно такава е мотивацията да се ореже авторския вариант на заглавието. Както е постъпил още Аристотел със споменатото „преглъщане” на тиранинът от трагедията за Едип. Със своята известност покрай Ницшевите героически екзалтации и Фройдовата психоанализа с едиповия комплекс, тя е не по-малко емблематична. В желанието да се отхвърли волята на Софокъл, се е стигнало дотам подменената семантика да влезе в академичния двутомен Древногръцко-руски речник на Дворецки. Лингвистически абсурд е, че на осъдителното прозвище „тиран” уж съответствала титлата „царь”. И то единствено при Софокъл и Еврипид, а не при: Омир, Хесиод, Есхил, Тукидид, Платон, Аристотел!..

Но да се върнем при „Знаменития идалго Дон Кихот де ла Ламанча”. Иронията на Сервантес личи в сонетите, които четем преди да започне същинското повествование. Ето как се обръща към Дон Кихот Бесният Роланд:

.

Сред всички Перове ти нямаш равен!

Пер между перовете, ти накара

Пред теб да се прекланят в надпревара

Непобеден, непобедим и славен.

Обаче, това съвсем не е така: той е победим, и е побеждаван, той постоянно дава поводи за подигравки и дори Росинант - свидетелят на всички „геройства” има своите основания да каже в диалог с прочутия кон на Сид Бабиека:

От люлка той до гроб ще е магаре…

Та вижте – той се влюби до забрава.

…

Кому разкрил бих конската си драма,

щом и слуга и господар, ей богу,

са кранти също като мене клети!

 

Показателна е и подигравката на оръженосеца на Амадис Галски Гандарин, когато говори за удара по врата на Санчо – бускорона уж като за жест на възхвала. Как така за сподвижника на рицаря се говори с умилението, че бил представител на народа, щом четем следните стихове:

Приветствувам те, Санчо, друже стари!

Че само теб испанският Овидий

Почете най-сърдечно с бускорона.

Опасенията на Сервантес, че интерпретаторите подменят смисъла, личат не само в репликата, която изведох като мото. Пак в Пролога с ирония към схоластиката е заредено и следното описание:

„… Книгата от край до край е разобличение на рицарските романи, а за тях нито Аристотел е споменал каквото и да било, нито свети Василий е казал нещо, нито Цицирон е имал някаква представа. Невероятните безсмислия, които се изреждат в нея, нямат нищо общо със строгото спазване на историческата истина, нито с наблюденията на астрологията. Те не се засягат нито от геометрическите измерения, нито от оборването на ораторски доводи. Тя не си поставя за задача да проповядва и не смесва божиите с човешките дела – тъкан, от която никой добър християнин не бива да си крои дрехи. Когато пишете, трябва единствено да се придържате към подражанието на съществуващото. И понеже вашето произведение цели над всичко друго да унищожи влиянието и значението, което рицарските романи са придобили сред непросветеното общество, няма защо да ходите да просите от философиите сентенции, да търсите съвети от Светото писание, вдъхновения от поетите, благозвучни фрази от ораторите и чудеса от светиите. (…) Поставете си всъщност за цел да разрушите зле скърпената постройка на тези рицарски романи, ненавиждани от не малко хора и хвалени от много повече”.

От такъв вид са и несъгласията, които е изказал по адрес на мъдруващите интерпретатори другият велик романист от онази епоха. Франсуа Рабле също използва предговора към „Гаргантюа и Пантагрюел”, за да заяви най-непосредствено скептицизма си:

„Вярвате ли вие искрено, че когато е създавал „Илиадата” и „Одисеята”, Омир е мислил за ония мъгляви алегории, които му приписваха Плутарх, Хераклит Понтийски, Евстатий, Форнут, и които впоследствие заимствува и Полициано?

Ако вярвате, вие ни с крака, ни с ръце се приближавате към моето мнение, според което Омир е мислил за тези алегории толкова малко, колкото Овидий в своите „Метаморфози” за евангелските тайнства, при все че един празноглав монах се е опитал да доказва обратното пред глупци като него…”

Уви, когато интерпретаторите се прехласват по „рицаря на печалния образ”, те зачеркват художественото откритие на инак толкова хваления автор и, като съчиняват всевъзможни алегории, искат „да доказват обратното”: вместо критиката се внушава прославяне. На заден план бива отместен пречистващият ни от глупостите смях и ни се натрапват измислени апологии.

Истинско недоумение буди фактът: остават без внимание ясните думи на Сервантес в самото начало на Пролога, че тъй като не е роден баща, а е само пастрок на това създание, той не си затваря очите за неговите недостатъци, и представя на читателите:

„…Историята на един мършав син, съсухрен, своенравен и изпълнен с мисли, по-особени от тези на другите, мисли, които никого другиго не са могли да осенят".

Предвиждам възражението, че няма защо да се лишаваме от умилителното отношение към този емблематичен герой. Той е забавен и безопасен, защо да не му се полюбуваме? На това ще отвърна, че забавните описания не означават, че са безопасни самите действия и увлечения. Например, когато въобразилият си, че е рицар идалго освобождава няколко престъпника, за които смята, че са ги оковали във веригите несправедливо. Е, същите тези каторжници го бият и ограбват. Ами когато Дон Кихот се застъпва за ратайчето Андерс, а после то получава допълнителни порции бой? Следва молбата към Дон Кихот, подсилена и с проклятие за всички странстващи рицари, никога повече да не му оказва каквато и да било помощ.

…Ни най-малко не е загубило своята актуалност предупреждението на Сервантес още в Първа глава, че безразборната начетеност води до пакостни последствия:

„Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва, защото той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, където често намираше писания като следните: „Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правдата, че с право се оплаквам от вашата красота…” Или пък: „Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие…”

Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самият Аристотел, дори и да възкръснеше нарочно за целта”.

„Ясният му стил”? – та тук личи иронията към дълбокомисленото мъдруване. Такива излияния се присъщи на словесните фойерверки, и си струва да отбележим как великият писател не пропуска да постави под съмнение авторитета на Аристотел!

Могат да се посочат и съседните характеристики, чрез които Сервантес пародира рицаря:

„С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истории са неопровержими исторически събития”.

Искате ли още? Показателно е и следващото описание:

„И ето, че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар”…

…Единствен критерий за Сервантес е правдивостта, в това се състои неговата гениалност, но защо така упорито бива пренебрегвана авторската му воля? Недопустимо е митологизирането на умопобъркания рицар, щом като чрез този образ авторът се стреми да обори тъкмо такъв род патетичност.

Освен, че това само по себе си е некоректно, коварството още повече се задълбочава, тъй като съвременното „рицарство” тръгва да се сражава не с ръждясал меч и с картонен шлем. Потомците на Дон Кихот си набавят автоматично оръжие с оптичен прицел, извършат своите „подвизи” с динамит. Те не пътуват с кльощава кранта като Росинант, а се предвижват с мощни бронирани автомобили. И са заблуждаващи утвържденията, че след като Сервантес е описал приключенията на Дон Кихот, вече не е съчинен нито един рицарски роман. Та нали в масовата „култура” не престава натрапването на модели за подражание. Като рицари, които наказват „лошите” действат: Джеймс Бонд, героите в многочислени екшъни и безкрайни сериали, във всевъзможните „космически” саги. Неуморно се насаждат представи за непогрешимост и мисионерство. Книгите и филмите за Хари Потър хипнотизират милиони почитатели с рзлични магьосничества.

Изобилстват и внушенията на пасторално умиление, което също е част от маниите на Дон Кихот. Прокарват го чрез блудкавите мелодрами на „розовата книжнина”, със „сантименти”, които се леят от телевизионния екран. Не бива да пропускаме и въздействието върху младото поколение на компютърните игри и на електронните технологии.

Тогава защо е отхвърлен сарказмът на Сервантес? Как пропускаме насмешката в описанието на ХХХV глава от Първата част на романа: „В която се разказва за жестоката и необикновена битка, която Дон Кихот води срещу меховете с червено вино…” В нея четем:

„– Нали ви казах! - провикна се Санчо, щом чу думите на господаря си. – Явно е че не съм пиян. Вижте как моят сеньор е нагласил великана! Работата е опечена! Графството е вече в джоба ми!

Как можеше човек да не се смее на глупостите на двамата – господар и слуга! Прихнаха да се смеят всички с изключение на ханджията, който бе побеснял от яд.”

Риторично зададените въпрос и отговор на Сервантес не оставят никакво съмнение за неговата позиция. Но интерпретаторите не се поставят нито на мястото на стопанина, чието вино се е изляло от промушените мехове, нито на мястото на смеещите се свидетели на това „юначество”. Няма що, доста би се чудил гениалният писател, ако можеше да прочете съчинените от всевъзможни идеолози измислици.

Хич не им е мил подобен смях и на онези „интерпретатори”, които искат да си поощряват героизма, да обещават победи и губернаторство. Така съименникът на Сервантес Унамуно, отхвърля предупрежденията на гениалния си сънародник и настоява че не трябвало да сме „сервантиисти”, а „донкихотисти”.

Пример на пропагандна приповдигнатост намираме при Луначарски:

„В този свят Дон Кихот и Санчо Панса ще се задушават, докато не настъпи осъществяването на социализма. (…) Много пламенни утописти, Дон-Кихоти, фантасти ще намерят приложение за своя героичен романтизъм в работа за революцията, ще престанат да са фантастични рицари, а ще се превърнат в истински практици. (…) И често човек като Панчо, със същото златно сърце и здрав смисъл, който целия си живот би разнасял вода с каручката, (…) понякога дори става губернатор – някакъв председател на губернски изпълком, - и няма да се посрами”. (Луначарский, А.В. Статьи о литературе. М., 1957, с. 508.)

Има горчива ирония във факта, че през същата епоха и идеолозите в противоположния лагер се прехласват по безсмъртния образ. И в нацистка Германия разчитат чрез неговата идеализация да водят тълпите към установяване на хилядолетния Трети райх. Тези обстоятелства карат руския изследовател Олег Кудрин да напише книгата си „Фон Кихот Готический” (вж.: Октябрь, 2011, бр.1), в която откриваме, че сред героите, от които се възхищава Алфред Розенберг на първо място е Дон Кихот, след него е Хамлет и едва после идва редът на Парсифал, Фауст, Рембрандт… Фюрерът е държал в библиотеката си луксозно издание на романа, споменава го в „Моята борба”.

Съвсем се е оплел сред гръмки фрази известният български литератор Ефрем Карамфилов. Своя предговор към съкратеното издание за средношколците той е нарекъл „Дон Кихот и присмехулниците”. Да видим на каква словесна абракадабра трябва да повярва младото поколение:

„Йезуитът гледа със студени, присмехулни очи на живота и иска да го подчини на своите тези. Рицарят гледа на живота със сърцето си и се бори за разхубавяването на този живот”.

Ето и още една от неизчерпаемото количество звучни, ала кухи формули, от които може да се проследи как покълват „бисерите” из кандидатстудентските съчинения:

„Дяволска е хитростта на йезуита, устремена към тази възторжена, наивна и искрена душа. Йезуитите, враговете на човешките чувства винаги са притежавали кофа студена вода, изпълнена с логически формули, за охлаждане на разпалените човешки глави. Те са упоритите гасители на човешките възторзи, врагове на приказките и чудесата”.

Ще се засмеем ли на всичко това, или е добре и да си поплачем, решете сами, но и в двата случая не бива да забравяме: цялата беда е там, че ако прилагаме признаците на окичения с академични лаври тълкувател, то самият Сервантес ще се окаже главният „йезуит”. Нали той непрестанно осмива приказните превъзнасяния за вълшебници и духове, рицарските измишльотини и клетвените въздишки към прекрасни дами…

Пренебрегва се обстоятелството, че за автора е важно как на смъртния одър героят си връща трезвостта и неподправената доброта. Инак от неговото умопобъркване се възползват лъжците и хитреците от типа на Санчо. Уви, трайно установилия се канон предизвиква някакво замъгляване, през което предупрежденията на писателя остават неразгадани. Отстояването на здравия смисъл бива преобърнато наопаки, превръща се в дитирамб за оглупяването!

И все пак, за толкова потребната ни трезвост намираме упование при руския гений Александър Сергеевич Пушкин. В статията на испаниста В. Е. Багно „Русская интеллигенция: искушение донкихотством” е посочено, че Пушкин си спомня за хитроумния идалго, когато описва Радищев като: „Политически Дон Кихот, заблуждаващ се, разбира се, но действащ с удивителна енергия и с рицарска съвест.”(Багно, В. Е. Россия и Испания: общая граница. С.-Пг., 2006, с. 65)

Багно също така отбелязва, че след това Пушкин заменя „Дон Кихот” с „фанатик”, но съвсем напразно пропуска какви други черти на Радишчев е подчертал Александър Сергеевич. Защото те хвърлят светлина за фигурата на рицаря. Нека възстановим неговите наблюдения в пълния им обем:

„Пътешествието в Москва”, причината за неговите нещастия и слава, са, както вече казахме, твърде посредствено произведение, без дори да говорим за варварския изказ. Вайкането за нещастното състояние на народа, за насилието на велможите и тъй нататък са преувеличени и пошли. Поривите на чувствителност, превзета и надута, на места са съвсем смешни. (…) Ние никога не сме смятали, че Радишчев е велик човек. Постъпката му винаги сме възприемали като престъпление, което не можем с нищо да извиним, а „Пътешествието в Москва” е доста посредствена книга; но все пак не бива да отричаме, че това е престъпник с необикновен дух; политически фанатик, заблуждаващ се, разбира се, но действащ с удивителна енергия и с рицарска съвест”.

Според Багно „Пушкин е предупреждавал потомците за „рицарското обаяние на подобни хора”. Посочва и че: „Така за пръв път в руската култура възниква темата за изкушенията от донкихотството”. Но защо тогава лично той не е възприел това предупреждение. Би трябвало с критическа взискателност да се проследи, как политическият фанатизъм докарва както Русия, така и руската интелигенция, до катастрофи с огромни последствия. При това, за разлика от злощастните приключения с Рицаря на Печалния образ, те хич не са смешни…

Против всяка логика Багно заявява:

„Тургеневската интерпретация (…) се оказа една из най-ярките и плодотворните. (…) За Тургенев Дон Кихот е положителен герой, борец, революционер, носител на нова идеология”. ( Пак там, с. 66, 67)

В Интернет, може да се прочете точно описание за това как е подменено завещаното ни от Сервантес:

„Кльощав и непохватен, в нелепи одеяния, непрестанно попадащ в комични и унизителни положения, влюбен в глупава селянка, която е възвисена от възторженото му въображение като „дама на сърцето”, в световната култура той внезапно и по най-необясним начин се представя като идеал за рицарство и непоклатим дух”.

Не е ли твърде странна формулата „по най-необясним начин”? Тя напомня Санчовата любезност, когато пожелава на херцогинята да живее до самата си смърт… Трябва да разгадаем тази трансформация, и за целта е добре да напомним предупреждението на свещеника към херцога: не бива да се насърчава поведението на рицаря и на неговия оръженосец:

„Кълна се в свещените одежди, които нося, че ваше превъзходителство не е по-малко безумен от тези грешници. Как няма те да са луди, щом умните подхранват лудостта им”! (Ч. 2, гл. ХХХII)

Тук именно е скрита „тайната” на идеализирането. Също както на херцога му се иска да се повесели, тълкувателите с радост намират обект на съчувствието, което би ги възвисило в собствените им очи. Сервантес показва недвусмислено колко коварна е подобна корист. Престорилият се на Рицар на бялата луна Самсон Караско побеждава Дон Кихот в замисления като терапия „турнир” с повелята цяла година да не предприема рицарски „подвизи”. Неговото очакване е през това време лудостта да премине, но дон Антонио Морено е недоволен:

„Нима не виждате, сеньор, че ползата, която бихме имали от разумността на Дон Кихот, не може да се сравни с удоволствието, което ни доставя той със своите лудости”? (Ч. 2, гл. LХV)

Ами какво да кажем за недвусмисления авторски коментар покрай опасенията на Санчо, след като немощният ездач се е сгромолясал:

„Страхуваше се да не би Росинант да остане сакат, а господарят му разглобен. А нямаше ли да е голямо щастие, ако при разтърсването си бе поумнял”!

Като навлизаме в дебрите на безкрайните тълкувания, възниква съмнението дали техните автори са чели самия роман! Или, докато са го чели, май не са се водили от стремежа да вникнат в произведението на автора, а са подбирали единствено потвърждения за вече възприетите представи?!?

Уви, на това се решават дори умни люде, щом и Томас Ман, който се прекланя пред Сервантес, е във възторг от мисията на странстващия рицар, макар да признава, че тя е била просто прищявка, сплин:

„Но този благороден сплин ни става в хода на повествованието тъй скъп, че изпитваме изкушение и сме готови да го приемем за чиста духовност, да го чувстваме като такава – и в това се състои вината, похвалната вина на писателя”. (Ман, Т. Пътуване по море с Дон Кихот. // Ман, Т. Литературна есеистика. Т. 2, С., 1978, с. 382)

Как така „ни”, „сме”, откъде тези обхватни местоимения? Те не са уместни, щом като Пушкин, да речем, без да отрича „рицарската съвест” на Дон Кихот, не бърза да се прехласва от героя. А пък в немската традиция виждаме как според студия на Хайне „Въведение в Дон Кихот” (1837 г.) Сервантес:

„…Е написал най-дълбока сатира срещу човешката възторженост”.

То и на автора не му е мил умопобъркалият се идалго, щом при епизода с лъвовете е написал: „Ето до къде беше стигнало невижданото му умопомрачение.” (Любопитно е как Сервантес резюмира с присъщата си ирония въпросната гл. ХVII от Втора част: „В която се разкрива докъде може да стигне и действително стигна нечуваната юначност на Дон Кихот в благополучно завършилото приключение с лъвовете”.)

Ами остава ли и сянка от съмнение какво смята романистът за едва спасилите се от воденичното колело рицар и неговия оръженосец: „Дон Кихот и Санчо – самите те неразумни добичета – се върнаха при своите добичета”? (Ч. 2, Гл. ХХІХ)

Уви, наложила се е представата на всички онези, на които им се ще да разполагат с повод за възторзи. При това, за подобни екзалтирани въжделения говори лично Дон Кихот:

„…За да се убедиш колко си глупав ти и колко съм мъдър аз – започва да поучава своя оръженосец нашият рицар с разказ за знатна вдовица, която се е сближила с напълно подходящ за любовните ѝ утехи човек от простолюдието. – Тъй че, Санчо, аз обичам Дулсинея дел Тобосо заради качества, които няма и най-благородната княгиня на света. Мислиш ли ти, че всички онези Амарили, Филиси, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди и много още други, които пълнят книгите, романсите, бръснарските дюкяни и комедиите, давани по разни театри, са били наистина някога същества от плът и кръв и са били любовници на тези, които ги възпяват? Сигурно не. Повечето от тях са може би измислени от поетите, за да си създадат те повод за стихотворство и за да се представят като пламенно влюбени младежи и за такива, които са достойни да бъдат обичани. На мене лично ми е достатъчно да вярвам и да мисля, че въпросната Алдонса Лоренсо е красива и благонравна. (…) И нека всеки си казва каквото си ще, но ако има невежи, които могат да ми отправят укори, то и най-строгите съдии ще ме оправдаят”. (Ч.1, гл. ХХV)

Какво пък, ще ни се наложи да направим своя избор: Дали да приемем риска, че сме невежи според умопобъркалия се рицар и да напуснем лагера на „мъдрите” му хвалители? Или ще затворим очи за иронията на автора, ще загърбим проявената от Пушкин зоркост, като се радваме на предаността на Дон Кихот към „прекрасната” Алдонса-Дулцинея?

И все пак, важно е да се преодолее инерцията, която просто не съответства на текста, а налага мит, напомпва патетични възторзи. Защото Сервантес симпатизира на Алонсо Кихана Добрия, когато се е отказал от измислиците в рицарските романи, и в пасторалната книжнина. Бившият „рицар” пожелава да се раздели с тленната си обвивка както истински свободен дух! И съвсем не случайно настоява, че ако неговата племенница се омъжи човек, който вярва в тази мнима култура, тя да бъде лишена от наследството.

Елементарната порядъчност спрямо завещаното от Сервантес изисква да заклеймим претенцията на Мигел де Унамуно, която е заявена в есето му „За ерудицията и за критиката”:

„В коментара си на „Дон Кихот” аз постоянно съм оставял настрана Сервантес и съвсем не ме е интересувало какво този добър идалго е мислил като е писал произведението си.” (Унамуно, М. Есеистика. С., 1983, с. 389)

А ето как резюмира позицията на този испански философ Г. Степанов във встъпителната си статия към руското издание „Туман, Авел Санчес” (М., 1973):

„Безумецът Дон Кихот, който се противопоставя на практицизма на външния свят, е образец за истинския, неподправено реален живот”. (с.8)

Но този подход повтаря безсмислиците на „рицаря” за въображаемите достойнства на възлюбените, вдъхновяващи съчинителите на пакостната книжнина.

Следва да се разбере, че когато в края на романа идалгото си връща разсъдъка, всъщност е разкрито същинското завещание на Сервантес. Неправомерно, просто осъдително е да се зачерква това изстрадано прозрение на героя, да се поставя на негово място някакъв етикет с последващо съжаление, че образът не е трябвало да губи своя блясък понеже се превръщал в най-обикновен буржоа.

Защото съвременният свят ни дава трагично необорими, напоени с кръв доказателства, че умопобърканата „яркост” не води до нищо добро. Преди векове тя е разсмивала, в наши дни подражателството на „рицарските” подвизи води до катастрофи!

Време е да проумеем цялата пророческа мощ на най-популярния роман в световната литература. Необходимо е да преклоним глава пред изумителната прозорливост на творбата, с която Сервантес е отхвърлил разкрасените модели и примери за подражание. Другото означава, че сме се доверили на граматиците, които заради повече лична прослава и собствено обогатяване налагат с „латинските си изречения” неверни и опасни интерпретации…

 

  © Орлин Стефанов СТЕФАНОВ

     София, 2012 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/564-orlin-stefanov