ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ – XII

Творецът на свобода от свобода, в чието духовно лоно Бог, народ и личност са в парадоксална взаимна иманетност, не е отговорен за „сблъсъка си“ с „притежателите на нацията“ в моментите, в които творческите му съзидателни и самопожертвувателни дела стават явни. Спасителят не е отговорен за сблъсъка си с онези, които са превърнали храма Божий в място за търговия. Нито Христо Ботев е отговорен за „сблъсъка си“ с онзи български богаташ - „патриот“, който

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!...

(Патриот)

Всъщност, сблъсъкът между Твореца на свобода от свобода и „притежателите на нацията“ се предполага от „притежателите на нацията“, от ненаситният им тъмен ламтеж да притежават власт и богатства. И в този техен тъмен ламтеж, зачеват всички видове социални сблъсъци, включително и революциите. Гео Милев, творецът на свобода от свобода, е видял това и осветлява това в поемата си „Септеври“:

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.

И само за това, че осветлява в душите на своите съвременници тъмното адско място, което ражда „вековната злоба на роба“, той бива убит от „притежателите на нацията“, в чиито души, няма как да не се досетим вече, приоритетно се е загнездила нощта със своята мъртва утроба. А и самите роби със своята вековна злоба няма от къде другаде да се пръкнат, освен из от мъртвата утроба на тези, които заробват и загробват човека и които го превръщат в средство за печалби. А и самата „мъртва утроба“ няма какво друго да роди, освен смърт – и за робите, и за робо-притежателите-роби! Септември 1923-та нямало как да не роди Септември 1944-та и последиците след нея!

***

Впрочем, съдбата на Гео Милев илюстрира в пълнота виждането на Ортега-и-Гасет, че „Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно.“! А това ще рече, че хора като Гео Милев не са страна от известното противоречие „личност – общество“. Ще рече още, че Творецът на свобода от свобода съдържа в себе си, или най-малко – се стреми да постигне в себе си цялата дейна Истина (Бог) за себе си и за народа в себе си, за другите в себе си. Затова неговата неговата „битка“ е Богоборство! –

борба със себе си,

борба с другите в себе си

и борба с Бога в себе си.

Вън от себе си той не води никакви битки.

Вън от себе си само робите водят битки помежду си като роби и робо-притежатели.

***

Когато Христо Ботев моли Благословения Бог наш – Бога на разума в себе си – с тези свои стихове –

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!, –

ние не бива и да помисляме дори, че той е възнамерявал да влиза в борбата за свобода като роб, защото той самият в себе си и извън себе си никога не е бивал роб и защото много, много преди да е въстанал робът, той вече е бивал и е завинаги (с творчеството си) в борбата за свобода с цялата дейна Истина (Бог) в сърцето и в душата си за тази борба.

А в тази борба, изобщо, Творецът на свобода от свобода е призван по Божия повеля да заема винаги страната на онеправданите, но така че да осветлява с творчеството и с делата си еднакво – и душите на робите, и душите на поробителите им, които също се оказват роби на притежанията си. Сократ като творец е вършил именно това. Спасителят е вършил това. Христо Ботев – също. Ето защо Творецът не е и не може да бъде страна на противоречието „личност – общество“, нито радикално обособена страна в борбата между заробени и заробващи.

Освен това трябва да сме наясно и с това, че свободата изобщо е състояние на човешкия дух (разум-творец) и че Творецът е този, който я твори в себе си, влизайки в борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си. Тоест, трябва да сме наясно в случая на Христо Ботев като Творец на свобода от свобода, че той е един от големите български творци на свобода, които са отвоювали свободата в себе си – както за себе си, така и за народа в себе си – преди да е въстанал робът, преди да избухне Априлското въстание, преди той самият да стъпи с четата си на Козлодуйския бряг. А и въстанието точно за това избухва, за това се казва, че избухва, защото е станало вече в духа (разум-творец) и защото

...в няколко дена тайно и полека /

народът порасте на няколко века!“

Вазов!

***

Обаче, това, което е станало и става в духа (разум -творец) – трябва да излезе и излиза наяве, трябва да се въплъти в творческо и/или в самопожертвувателно дело. И това излизане и това въплъщаване на духа (разум-творец) в творчески резултат и в дело е Път, който всеки Творец на свобода от свобода е длъжен да извърви към своята Голгота.

Сократ, Спасителят, Левски, Христо Ботев... извървяват този Път, който „е славен, но страшен“ – Ботев!

А и всеки човек в кое да е свое дело – тъкмо в делото си – извървява своя Път.

Единствено в Бог (който е едновременно „пътят и истината, и животът“) Слово и Дело е Едно!

Но и Словото е дело – най-вече в поезията.

Поетичното слово на Христо Ботев е дело!

То обаче се оказва недостатъчно засвидетелствано като дело у Революционера Христо Ботев. Затова той моли Бога на разума в себе си, у когото Слово и Дело е Едно – да го подкрепи в борбата за свобода, така че поетичното му слово и революционното му дело да станат една сплав, да станат Едно!

И молитвата му се сбъдва.

***

Иван Вазов в своята „Критическа студия“ за Христо Ботев антиципира интуитивно много истинни неща за характера на Твореца на свобода от свобода в сравнение с характера на онези, които „притежават нацията“. Има обаче и неща – съотнесени по специално към творчеството на Христо Ботев, – в които той се заблуждава.

Дядо Вазов предугажда например разликите в значимостта на призванията между Творците на свобода от свобода и „притежателите на нацията“ (Шпенглер) в следните свои мисли:

Маджарската история е по-поетична и грандиозна със своите Гергеевци, Кашутовци, Зриниевци, отколкото с Андрашевци и Калаевци; сръбската – с Хайдут Велка, с Карагеоргя, Милоша и сподвижниците им, нежели с Ристича и Милана; гръцката с Мяули, Канарис, Бацарис, както и италиянската, както и нашата... Политиката измеща (измества – б.м.) патриотизма и фразата – кипежа на сърцата... А ние всякога сме повече наклонени да вярваме на оногова, който принася мълком жертви, без надежда и без възможност да добие облага;... за нас дякон Левски стои неизмеримо по-високо на бесилницата си, отколкото, ако щастието му го беше възвисило до екзархийски трон; величествен е Христо Ботев

...там, на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка;

но представете си как пазарски-обикновен и малък щеше да ни се покаже, ако подир Д у м а т а си, подир П р о щ а в а н е т о, подир . М о л и т в а т а го видехме в едно министерско кресло, че подписва назначението или отчислението на някое чиновниче, вместо декларация към капитана на параходът „Радецки“!“ (Подчертаното е от него.)

***

Е, ние не само си представяме това, което иска от нас Дядо Вазов, но виждаме и това, което Шпенглер не е успял да предугади, а именно това, че Творците на свобода от свобода са самия свой Народ в историята, в културата на човечеството, в безсмъртния Бог, докато „притежателите на нацията“ („малцина са нация“ - Шпенглер) я „представляват пред историята“ - Шпенглер.

***

Но вижте сега – не кой да е, а пак Патриархът на българската литература ни казва и показва, че Творците на свобода от свобода от рода на Левски и Христо Ботев стоят „неизмеримо по-високо“ от „притежателите на нацията“, от „пазарски-обикновените“ човечета, които сядат в министерски кресла и които често са коронясвали с тръни и вършеят тръни върху главите на самите Творци на свобода.

Вижда се това в живота на Сократ, на Спасителя, на Левски, на Христо Ботев...

***

Обаче, тук и това трябва да отбележим, че Историята, освен че е арена за развитие на принципа на свободата (Хегел), е и място за поука, въпреки че, пак според Хегел, тъкмо Историята учи, че тези, които ръководят народите, не си вземат поука от нея. Е, второто твърдение на Хегел е общо взето вярно, но не съвсем, защото днес ние виждаме, че Народи, които издигат в култ правата на човека и ги отстояват в своите обществени системи, имат в себе тъкмо тази историческа поука – да не коронясват с тръни и да не вършеят тръни върху главите на онези, които творят свободата им, а с нея и бъдещето им на световноисторически Народи.

***

В своята „Критическа студия“ за Христо Ботев Дядо Вазов прави интуитивни догадки и за характера на Твореца на свобода от свобода. Като пречупва през своя поглед моменти от пътя, който Христо Ботев извървява към своята Голгота (по сведения на Захари Стоянов в неговия „Опит за биография“ на Хр. Ботев), той осветлява фактически тъкмо онова, което вече дешифрирах по-горе с помощта на Ортега-и-Гасет, а именно това, че Творецът на свобода от свобода не се вмества в противоречието „личност – общество“, нито въстава срещу „поробителите“ си като роб, защото Той не е и никога не може да бъде роб. Впрочем, показателни за това фактите, с които Дядо Вазов се опитва да осветли добродетелния характер на Христо Ботев в противовес на „книжният Ботев“, а именно тези, че той не убива нито козлодуйския чорбаджия, който се криел като плъх в долапа на къщата си, нито черкезина-обирджия, който търчал после да извести властите за четата, нито се съгласява да запали къщите на борованчани, които „се затворили и изкрили из дупките“.

***

Всъщност, фактите, с които Дядо Вазов се опитва да осветли добродетелния характер у Христо Ботев в противовес на „„книжният“ Ботев, който мисли с чужд ум и мери с чужд аршин“ и „не е гледал през своите очи“ най-вече в публицистиката и в стихотворенията си „Борба“, „Моята молитва“ и др. – тъкмо тези факти, които се случват по пътя на Христо Ботев към неговата Голгота (когато той гледа, според Вазов, вече с неговите си очи) говорят не за разединение у него между човек и „книжен творец“, а за вътрешното монолитно единство на Твореца на свобода от свобода у него. Впрочем, крайните моменти и аспекти на това единство се обезпечават от двете крайно парадоксални алтернативи – „свобода или смърт“ и „хляб или свинец“, – втората, от които ужасява човека у Иван Вазов.

***

Повече от всички нас, може би – пише Дядо Вазов, – Ботев е бил поставен в ония изключителни обстоятелства, из които най-зорко и най-добре се виждат и изпитват неравенството, несправедливостта, експлоатацията на силния въз слабия, които виреят под сянката на законите в нашето време... Злото е всемогъщо, всемирно, непобедимо – толкоз по-добре – той му обявява отчаяна борба. Отчаяната борба заповядва отчаяни средства. И Ботев се не колебае. Той ги намира готови. Складът е пред него. Те са р а з р у ш е н и е т о. Разрушението е лекът против злото И той пее:

Ще викнем ние: „хляб или свинец!“.

Чувате ли вие – продължава Вазов – в тоя клик страшната закана на отчаяното човечество? Не дъха ли тя на миризмата на петролея, с който комунарите заливат Тюйлерите и Парижката библиотека? Не схващате ли в тия думи малко трясъка на бомбата на руския нихилист?“

***

Право да си кажа – и мен ме стряскат тия думи на Христо Ботев, но предпочитам като Спиноза да подлагам всичко на разбиране. Да подложа на разбиране и това – защо у Твореца на свобода от свобода се явяват и съществуват като база за духовно единство и тези две крайни и в същото време парадоксални и ужасни алтернативи - „свобода или смърт“ и „хляб или свинец“!?

***

Първата алтернатива, както вече уточних в една от предишните части на това мое изследване, е крайна и е парадоксална с равнозначността на двете й страни и може да се изрази така - „свобода или свобода в смъртта“. Ала защо трябва да си мислим, че насъщния човешки живот не е мил и драг на Твореца на свобода от свобода!?

На Христо Ботев, например!?

Или на Левски!?

Не моли ли Исус Христос преди да бъде предаден и разпнат на Кръста – Отче, ако може да ме отмине тази чаша, но не както Аз искам, а както Ти искаш! (Цит. по памет Ев.)

И, всъщност, не е ли по-добре да знаем и да разберем, и да осъзнаем издълбоко и един път завинаги като хора и като общество, че имаме в дълбините на духа си (разум-творец) и такава крайна и такава ужасна алтернатива за единство в духа ни – „свобода или смърт“!? Ужасна с това, че смъртта еднакво може да застигне – и бореца за свобода, и подтисникът на свободните.

***

Вярно, „неизмеримо по-високо стои Левски на бесилницата си“ и Христо Ботев, „потънал в кърви там на Балкана“ - неизмеримо по-високо стоят те и от самия Дядо Вазов – но е вярно това, че тъкмо тази парадоксална алтернатива - „свобода или смърт“ - със своя ужас в нас за нас ги извисява на бесилото и на Балкана в нас!

А що се отнася до втората ужасна и парадоксална алтернатива „хляб или свинец“ (която наподобява първата), то тя е парадоксална с това, че свинецът (куршумът) се съизмерва с хляба и че може свободно да бъде насочен и да полети както срещу този, който отнема хляба, така и към този, на когото е отнет хляба.

(Е, преди откриването на барута други средства са се съотнасяли с хляба и те са били по-изгодни за тези, които са държали в ръцете си – и ножа, и хляба. Ала с откриването на барута, пише Хегел, се отбелязва ново, по-висше равнище в развитие на принципа на свободата и на гарантиране на човешките права, защото куршумът, за разлика от ножа, можел вече свободно да полети срещу тези, които ги ограничават и/или са призвани да ги гарантират.)

Впрочем, не се ли е чувал вика на този, на когото хляба е отнеман не само от бирниците („бирник царски дошъл е днеска/ и сиромаси тресе ги треска“ - Яворов), но и от природата понякога, не е ли викал удареният от градушка селянин това:

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

ни жадува!

Яворов!

А защо свинецът (куршумът) да не се съотнася с хляба, щом в „гроба гърло не гладува“!?

И що за ужасен човешки парадокс е това!?

***

Не помня вече, но мисля, Шекспир казва някъде нещо подобно – който иска да отнеме средствата за живот на някого, той иска да отнеме живота му.А Макиавели – ако някой реши да пъхне нож в ребрата ми, то и аз съм длъжен да пъхна моя в неговите, защото с какво е по-ценна неговата душа от моята!?

А хляба не е ли равнозначен на живота, както и Словото Божие!?

Защото така казва Господ - „не само с хляб ще живее човек...“, тоест не казва, без хляб, а с хляб и с Божието Слово!

Всъщност, виждате ли сега каква какъв е характерът на алтернативата „хляб или свинец“!?

И какъв ужасен парадокс на взаимна иманентност съществува между хляба и куршума, между хляба равнозначен на живота и ситото гърло в смъртта!

Ако виждате този парадокс, мислите ли, че същата ужасна алтернатива не би съществувала в духа ни, ако Творецът на свобода от свобода у Христо Ботев не я беше издигнал из от недрата на духа си!? Или мислите, че тя не съществува в духа ни точно така, както законът на Нютон съществува извечно, преди и след Нютон!?

И ако виждате нейната същност така, както и Творецът у Христо Ботев я вижда, не е ли по-добре за нас тя да е извадена из от недрата на духа ни на показ именно от Твореца на свобода от свобода и да я подложим чрез Него на разбиране, преди тя да се е превърнала в „страшната закана на отчаяното човечество“ (Вазов) и преди отново да се яви „синът на Петка Страшника!“, Страшният Хайдутин за чорбаджиите, за „притежателите на нацията“.

Защото наистина е Страшен този Страшник!

Вилнял е този Страшник не само по време на Парижката комуна, но и много, много преди нея и след нея, и е винаги готов да вилнее, въпреки Христо Ботев и въпреки упреците на Дядо Вазов към Ботев. И няма никакво значение как ще го наричаме този Страшник – хайдутин ли, комунист ли, сатана ли... Значение има само това, че той съществува у нас неизменно като възможна ужасна алтернатива – „хляб или свинец“! – за възстановяване на единството ни при незачитане и пренебрегване на всички други дадени ни от Бога възможности за духовно единство.

Разбираме ли вече това!?

***

Впрочем, добре е за нас да разберем и това защо „Ботевият хайдутин – както пише още Дядо Вазов в своята студия – питае еднаква ненавист към турския потисник и към българския изедник; даже първият по-рядко дохожда под перото му, когато за втория той пази ужасна омраза и презрение.“ Добре е да разберем това, че тази „ужасна омраза и презрение“ към „притежателите на българския народ“ по време на турското иго (чорбаджии-изедници и „православни скотове“-грабители с „божа литургия“) не се дължи на „замъгленото с комунистически идеи съзнание“ на Христо Ботев – както мисли Дядо Вазов, – а на неговия свръх ясен, на неговия, бих казал, болезнено ясен вътрешен поглед и усет за онова, което е битувало и е в духа на българина.

***

В гледката на този ясен Ботевски поглед няма как релефно да не видим, че не османските турци са ни виновни за тяхното петстотин годишно иго над нас, българите, а ние самите като народ. Обаче истински отговорен за робството ни е бил не простият народец, а „притежателите на нацията“ (Шпенглер), онези, които са го представлявали тогава пред историята – болярите, чорбаджиите, които в тъмния си ламтеж за богатства (който Ботев в своето време яростно бичува) са сеели раздори както между народа, така и помежду си (поделили са тогава, както е известно, България на няколко царства) – преди идването на османските турци на Балканите. А е речено в Евангелието – и реченото в него е непоклатимо като исторически опит и Божия Истина – „дом, в който има раздори, няма да устои“!

И, кажете сега, как да не мрази ужасно Христо Ботев „българските чорбаджии-изедници“ - „притежатели на нацията“!? Че нали той самият вижда на мегдана в Калофер своите акрани, навързани на синджир, на път за Анадола, „благодарение“ на тъмен достлук, сключен между калоферските чорбаджии и пловдивския каймаканин.

И само това ли е видял Христо Ботев със своя ясен поглед!?

Прочетете публицистиката му!

***

И как да не мрази ужасно Христо Ботев българските владици и попове „пиени“ (пияни), които грабят от „народа гладен“ „с божа литургия“!? Че нали самият Васил Левски, Дяконът!, нарежда писмено на Димитър Общи да убие орханийския поп за това, че се е заканвал на сънародниците си в Орхание с думите:

Нямате пари за данък владищина, а имате за комитетските работи, ама ще я видим тая работа.“

Обаче, на, случило се по-напред Левски да му види работата и да я санкционира както подобава от името на Привременното българско правителство, а „бай Димитър Общи“ да гръмне попа край Зелин, когато той се е прибирал „пиян-залян от кръчмата“ - зер имал бол пари в джоба си от данък-владищината.

***

И тъй, можем, според мен, по-скоро да виним и да упрекваме Христо Ботев за болезнено ясния му поглед върху народните работи и съдбините на народа ни, отколкото да му вменяваме като Дядо Вазов, че е имал замъглено от комунистически и от други идеи съзнание и че „не е гледал през своите си очи“, когато виква „хляб или свинец“ и когато пустосва в поезията и в публицистиката си българския чорбаджилък барабар с „православните скотове“-грабители и с весникарите-манипулатори.

***

Обаче, има и още нещо, което трябва да вземем пред вид, ако искаме да разберем изцяло Творецът на свобода от свобода у Христо Ботев – да го разберем и като Българин у Христо Ботев.

Впрочем, Христо Ботев е Поет, който из от себе си познава своя Народ в себе си, познава Българина в себе си. Познава го благодарение на Бога в себе си, когото познава като истински жив Бог на Разума в себе си („ти, боже на разума... ти що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата“). Но и Българина в себе си познава по същия начин – чрез Бога на разума в себе си, който е не само у Христо Ботев като Христо Ботев, но и като Българин у Христо Ботев!

Познава в себе си вироглавия и дебелоглав балкански Българин и му изпраща поетическите и публицистичните си послания (по усет и по необходимост) с такава колосална духовна енергия, че те от една страна нахлуват направо в сърцето и в душата му, а от друга страна го бият като чирясло направо по балканската му дебела чутура.

А и всъщност, това именно е присъщо на Поета, който е и революционер на туй отгоре (за разлика от Поета у Дядо Вазов) – да възвеличава и да преувеличава, за да пробуди и подбуди еднакво – и неоправданите си братя, и братята си „идиоти“, и братята си псевдопатриоти...

Затова и Чавдар войвода, „синът на на Петка Страшника!“ е „страшен за чорбаджии и турци“.

Най-напред е страшен за българските чорбаджии, защото изедничествто повече боли и е най-малко търпимо от своите. От чуждите е по-поносимо, но от своите е направо болезнено! Затова и ясният Поетически поглед на Христо Ботев е болезнено ясен!

Болезнен е, но е и лековит със своята гледка за душата на Българина.

Себепознанието е лековито!

А че цялостната гледка в този Ботевски поглед е истинна, в това не бива да се съмняваме. Не бива да се съмняваме и в приоритетите на този поглед, защото и днес можем да се попитаме – какво са ни виновни например българските турци или българските цигани за това, че днес ние, като български етнос у дома си, се топим като лански сняг!?

***

И тъй, Христо Ботев е Поет-Революционер, но е повече Поет, отколкото Революционер. Ако той беше само Революционер като Левски, например (но не е бил и няма „ако“, защото Поетът трябва да води своята „небесна“ битка „по границата на безкрая“ (Аполинер), а Революционера – своята „земна“) то за калоферските чорбаджии щеше веднага да има „съд по Устава“, какъвто съд по Устава прилага Левски за Орханийския поп.

***

И накрая ще повторя отново това, което вече разкривах в първите три-четири части на това мое изследване, а именно това, че тъкмо стихотворението на Христо Ботев „Моята молитва“ показва, че той не е бил безбожник (за какъвто го смята Дядо Вазов в своята студия върху основата на същото стихотворение) и че молитвата му, такава, каквато е, изобщо не противоречи на дадената ни от Исус Христос молитва, която започва с думите „Отче наш, Който си на небесата...“ Не противоречи, защото под заглавието на стихотворението Христо Ботев е поставил мото - „Благословен бог наш“! Могъл е след „наш“ да сложи и запетая, поясняваща думата Наш с думите –

Който си на небесата!

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov