Манастирът тесен за мойта душа е.“ - Вазов! Тесен е – в истинския и в преносния смисъл на думата – за душата на Левски, на Ботев... Тесен е винаги като статус – духовен и социален – за Творците на свобода от свобода! Тесен е за онези мъже и жени, в чието духовно лоно Бог народ и личност се намират в парадоксална взаимна иманентност, в резултат на която се осъществяват личните творчески и личните самопожертвувателни дела.

Всъщност, това са Боговдъхновени дела.

Това са делата, в които прозират като вътрешно-присъщи едно на друго –

оригинално сътвореното, което е личностно!,

народностното!,

което прозира като обособени и присъщи за един народ стилове на творчество в личните творения,

и общочовешкото!,

което прозира в универсалната значимост на уникалното лично творчество (и/или на личното самопожертвувателно дело), а също и в присъщите за един народ стилове и практики на творчество.

Можем и в обратен ред да дешифрираме същото.

А може и направо да видим все същото в творчеството на Иван Вазов, например.

Вижте го в стихотворението му „Левски“!

В него ще видим както уникалния личен творчески замах, така и оригиналния поетически изказ на Поета у Иван Вазов.

Но в него ще видим и неповторимата поетика и ритмика на самобитния български език – ще видим народностното!

Ще видим в него, а и в цялото творчество на Иван Вазов, как дишат и как израстват като символи на българския народностен дух (разум-творец с общочовешка значимост) нашите планини и висини, нашите поля и гори, нашите цветя и треви...

И най-после ще чуем в творчеството на Иван Вазов как пее и танцува нашата земя хубава със своите планини и висини, с равнините и с далнините, с полята и с горите, с реките и с морето, с цветята и с тревите.

Чуйте как пее синчецът!

...

Кат небето се синея,

ако ситно и да съм,

с мойта хубост хубавея

всяка нива слог и хълм.

...

Бог самичък ме посея

и поля ме да раста,

на свобода аз живея,

на простора си цъфтя.

...

Боже, тази Иван Вазова песен – „Песента на синчеца“ – я зная и пея кажи-речи от люлчина възраст, откакто се помня. Майка ми, Бог да е прости, я пееше из между многото други песни и стотината наизустени и рецитирани от нея стихове на големите наши поети в ранните часове на дългите зимни нощи (незатъмнявани с електрическа светлина – нямаше у дома електричество в детството ми). Поразява ме тази песен и до днес с цитираните по-горе стихове. В тях като дете живо усещах парадокса на взаимната иманентност между Небето (макрокосмоса - "кат небето се синея") и синчеца (микрокосмоса - "ако ситно и да съм"). Парадокс, който е осигуряван като истинско живо съдържание в духовното лоно на Поета (и в нас самите като читатели и слушатели) от самия Бог.

А в съдържанието на този парадокс познаваме Поета у Иван Вазов.

Познаваме и самия Иван Вазов като Личност.

Познаваме и Народа си с присъщите му обособени стилове и практики на творчески живот в сърцето и в душата на Иван Вазов.

Познаваме Народа си и в нашите собствени души чрез творчеството на Иван Вазов (и на другите наши знайни и незнайни български творци) като обособена наша българска душа с обособена наша българска духовна самоличност!

Впрочем – казано е, – по делата се познава човекът.

Народите – също.

А по личните творчески и самопожертвувателни дела няма как да не познаем истинската Личност у човека, онази, която е винаги образ и подобие на Бога-Творец и която е оличностена както в Народа си (и той в нея)., така и в универсалната духовна цялостност на човечеството, в Бог, който също придобива самоличност в Личността-Творец (както всъщност това е станало у Христо Ботев – „...ти що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата“!).

***

Всъщност, Творците на свобода от свобода оличностяват и обезсмъртяват както себе си, така и Народа си във времето, в историята, в културната съкровищница на човечеството. Те не представляват народа си пред историята (както това важи, според Шпенглер, за „притежателите на нацията“), те са самия свой народ в историята и в културата на човечеството. С примери казано – без делото на светите братя Кирил и Методий, без делото на свети Климент Охридски, без делото на отец Паисий Хилендарски, без делата на П. Р. Славейков, на Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и на другите наши знайни и незнайни творци на свобода от свобода ние, българите, нямаше да имаме своя българска идентичност в историята и в културата на човечеството, нито щеше да ни има като световноисторически народ. Е, хуните, например, са имали своя „притежател“ Атила, който и до днес ги представлява пред историята като „бич Божий“ за Римската империя, но не са имали свои Творци на свобода от свобода, затова и не са жив световноисторически народ.

***

Статусът – духовен и социален,

пещерата“ на Платон, в която хората са заробени, но се чувстват в статуса си на роби – богати и бедни – добре,

дъждовната локва“ на Юнг, в която поповите лъжички добруват без да си дават сметка, че утре тя ще пресъхне,

манастирът“ на Вазов, който се оказва тесен за Левски и за Творците на свобода от свобода – никога не се оказва тесен за крупните богаташи и политици, за „притежателите на нацията“ (Шпенглер), за притежателите на „обществото“ и на „народа“, ако щете.

Впрочем, крупните богаташи и политици – тези, които „представляват нацията пред историята“ (Шпенглер) – възприемат духовния и социалния статус на народа си (на нацията и на обществото си) като непоклатима и завършена даденост. За тях този статус – „пещерата“ на Платон, „локвата“ на Юнг, „манастирът“, който се оказва тесен за Левски – е от изключителна жизнена важност и е ключов модел – парадигма – за постигане на комерсиални цели и кариера. Ето защо в рамките на този народен (национален и/или обществен) исторически статус те са и най-консервативната, и най-ретроградната (в духовен смисъл) част от народа, от нацията, от обществото. Те са единствено и само за напредък, който им носи технологии за печалби и сили за притежания (включително и на хора) не само в политическите граници на „локвата“, на собственото им общество и/или държава, но и в цялото световно политико-икономическо „блато“. Ето защо най-опасни за техния статус (в общия статус на целия народ и/или на цялата нация и на цялото общество в съответния исторически момент) са Творците на свобода от свобода. И ето защо от всички лични досиета и дела, които „притежателите на нацията“ водят като свой държавен архив за притежание на богатства, на хора и личности, най-подозрителни и най-важни са им досиетата и делата на Творците на свобода от свобода. И има защо да са важни тези „дела“, и има защо надлежно да ги водят.

***

Имало е защо и по време на турското иго у нас повечето от българските чорбаджии и владици да овикват и да клеветят, да предателстват и да се борят против хайдутите и комитите, които са искали да „свалят царщината“ им! – толкова скъпа им е била тя. А и нямало е как по друг начин да запазят статуса си на „чорбаджии-изедници“ в турската османска империя. Пък и

страшен беше хайдутин“...

синът на Петка Страшника!“...

за чорбаджии и турци...“!

( Ботев! - Хайдути)

***

А какъв страшен Страшник е бил „Чавдар страшен хайдутин“, „синът на Петка Страшника!“, за статуса на българския чорбаджилък в границите и извън границите на турската (им) империя можем веднага да си представим и да видим това, ако се поразходим мислено и набързо из старите възрожденски махали на почти всички пред и зад Балкански български градчета. В Копривщица например, или в Етъра, или в Жеравна, или в Елена, в Трявна... Поразяват ни там и днес чорбаджийските красивите двукатни и трикатни чардаклии къщи и имоти. (Наша гордост са сега – ала в друг оценъчен аспект.)

Впрочем, какво по-добро място за трупане на печалби и за уреждане на чорбаджийския си хаирлия живот са могли да имат нашите български чорбаджии от огромния пазар на османската империя и от кажи-речи безплатната гяурска евтина работна ръка в нея!?

Хлапак дванадесетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи...

(Ботев – Хайдути)

Е, налага се сега да направим този извод – общо взето добре се е чувствал чорбаджилъкът ни в османската империя. Не бива обаче да го осъждаме радикално за заемания от него статус в нея, защото такава е изобщо природата на богаташите – да извличат и да трупат печалби, да са консервативни и да бранят статуквото си. А и това трябва да вземем пред вид – често богатствата им се оказват с по-голяма или с по-малка обществена значимост: успехите на българската възрожденска община, в която чорбаджиите са били водещи, са показателни.

***

Всъщност, това моето изследване тук, на това равнище, има за цел не да съди и да осъжда богаташите, политиците и доброволно обслужващите ги професионалисти от една или от друга социална сфера, а да установи и да осветли природата на вечния сблъсък между Творците на свобода от свобода и „притежателите на нацията“ (Шпенглер), на „народа“, на „обществото“.

***

Впрочем, в предишните части на това мое изследване вече установих това, че в същия този сблъсък Творците на свобода от свобода и „притежателите на нацията“ имат всичко общо помежду си (в материалното и в духовното благополучие на народа и на личностите в него) и в същото време нямат нищо общо помежду си (в личния творчески акт, в творенето на свобода от свобода – независимо от това в чие духовно лоно става този творчески акт, на богат или на беден). И богати, и бедни Личности могат да се окажат Творци на свобода от свобода (могат да се окажат разрушители на статуквото, могат да излязат вън от „пещерата“ на Платон и да станат съзидатели на нов статус, на ново равнище на духовна и социална свобода). Същевременно и богати, и бедни личности (обслужващи статуса на богатите) могат да се окажат „притежатели на нацията“, на “народа“, на „обществото“.

***

Принципно обаче Творцът на свобода от свобода е такъв по своята вътрешна духовна природа. Неговото царство – царството на Спасителя (на Левски, на Христо Ботев...) – не е от този свят.

Творецът е свободен!

Във всички свои дела Той е свободен, само в едно свое дело не е свободен – да не твори свобода от свобода.

Творецът е винаги подвластен.“ – Откровено споделя това в творческата си автобиография Юнг и продължава. „Той не е свободен, а е окован и обладан от своя демон.“

Интелектуалецът с главна буква... - другото название на Твореца на свобода от свобода, според Ортега-и-Гасет – е интелектуалец неизбежно, по неведома и неумолима Божия повеля.“ И в това отношение би трябвало да кажем, че Творецът на свобода от свобода има нужда в отношенията си с другите и по-специално в отношенията си с „притежателите на нацията“ само от едно нещо – от разбиране!

Но всъщност – по-скоро „притежателите на нацията“ са тези, които имат нужда от разбиране и осъзнаване на неизбежната Божия повеля в творческия подтик, в съдбата на Твореца, защото тази негова съдба в края на краищата се оказва съдба в съществуването на целия народ, на цялата нация, на цялото общество. А това е така, защото „Историята е арена на развитие на принципа на свободата“ – Хегел, включително и в социалното благополучие на народите, а не арена на трупане на лични материални богатства.

Затова и Сократ не толкова заради себе си осветлява саможертвено душата на държавника Каликъл (и, останал неразбран, е принуден после да погълне отровата), колкото заради самия Каликъл и себеподобните му „притежатели“ на атиняните. И изобщо – колкото заради духовното освобождаване (излизане извън „пещерата“!) и оцеляване вън от „пещерата“, в новото Небе на свободата (включително социална и политическа) на самите Атиняни.

Същото се отнася и за саможертвата на Спасителя, която и днес осветлява и спасява из отвътре душите ни.

Същото се отнася и за Левски, за Христо Ботев и за другите наши български Творци на свобода от свобода, които „родиха българския народ“, според верния вътрешен едноок поглед на Твореца на свобода от свобода Гео Милев.

Това е!

Саможертвата на Твореца на свобода от свобода има многоаспектен, повратен и парадоксален в съответствие с Божията неведома повеля смисъл в съдбата на народа си...

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov