ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ – X

Трябва да вземем пред вид това, че Поетът у Иван Вазов в стихотворението си „Левски“ разкрива цялата дейна Истина в нейния единосъщ вид, в нейната самообгръщаща се парадоксална духовна цялостност.

И затова:

И всякоя възраст, класа, пол занятье

зимаше участие в това предприятье;...

Тоест, „зимаше участие“ в борбата за свобода, която е

борба със себе си,

борба с другите в себе си

и борба с Бога в себе си.

Тоест, от чисто лично състояние и постижение (като равнище на отвоювана лична свобода) свободата следва да се превърне и се превръща в края на краищата в колективно състояние и постижение – превръща се в равнище на социална и/или на национална свобода.

Повтарям. Не може свободният да бъде свободен сред роби!

Хегел пише в своята „Философия на историята“, че историята не е нищо друго, освен арена на борба, в която се развива принципа на свободата. И това е самата дейна Истина. Ала в нея се съдържа и този аспект, видян от неговия сънародник Освалд Шпенглер, а именно този, че „големите събития на историята не са извършени от народи; те предизвикват образуването на народи.“

***

Е, Шпенглер в книгата си „Залезът на Запада“ не дава пряк отговор на въпроса от кого са извършвани „големите събития на историята“, щом не са извършвани от народи! Косвено обаче от цялата негова философия на историята, а и директно най-вече от Хегеловата „Философия на историята“, а и от тази на Николай Бердяев („Смисълът на историята“), а и от тази на Арнълд Тойнби („Иследване на историята“), а и от книгата на Мирча Елиаде „Митът за вечното завръщане“ - да спомена – косвено и от „Книга за българите“ на Петър Мутафчиев се изяснява и разбира, че Бог в лоното на Личностите–"Богоборци" (П. Мутафчиев) начева и извършва големите събития на историята – тези, които образуват и преобразуват народи и общества!

***

Обаче, това, което установяват в своите обемисти трудове споменатите по-горе от мен философи на историята (мога да посоча и други техни трудове, а и трудове на други философи и историци), поетическият гений на Патриарха на българската литература Иван Вазов разкрива с един творчески замах още в първия стих на стихотворението си „Левски“!

Манастирът тесен за мойта душа е.“!

Впрочем, никъде другаде не можем да видим толкова ясно и толкова отчетливо – освен в гениалната поетическа откровеност на Поета у Иван Вазов в стихотворението му „Левски“ – къде и как се ражда свободата и къде начеват „големите събития на историята“, които образуват и преобразуват народи и общества.

Къде начеват?

Начеват в духовното лоно на Личността – в сърцето и в душата на Личността, в която Бог, народ и личност се намират в парадоксална взаимна иманентност.

Начеват за нас, българите – преди да се превърнем в свободен световно исторически народ – не другаде, а в духовното лоно, в сърцата и в душите на нашите Възрожденци ("...те родиха българския народ" - Гео Милев). Начеват в сърцето и в душата на Левски!

Манастирът тесен за мойта душа е.“!

В същото гениално стихотворение на Иван Вазов (както и в стихотворенията на Хр. Ботев) Поетът показва и как се осъществява Богоборството –

борбата със себе си,

борбата с другите в себе си

и борбата с Бога в себе си.

Разбира се, дискурсът у Иван Вазов е различен от този на Ботев.

Поетът у Христо Ботев директно, из от себе си разкрива Богоборството си, сам той е Богоборец, а Поетът у Иван Вазов Боговдъхновено се въплъщава в Левски – така, че цялата дейна Истина като Богоборство е отново цялостна и дейна във всичките си аспекти. Вижте я! Тя се разгръща драматично в цялото стихотворение („Левски“) на Иван Вазов, ала нейното огнено съдържание е нагнетено като в мълния още в първия стих на стихотворението.

Манастирът тесен за мойта душа е.“!

***

Манастирът – и в истинският, и в преносният смисъл на думата – е равнище, е място („пещерата“, видяна от Платон;“локвата“ – от Юнг, „механата“ – от Христо Ботев...) на духовна и социална свобода - място, което с каноните си винаги се оказва тясно за Творците на свобода от свобода! А това е така, защото духовната свобода (вътрешната, неприкосновената, която Творецът винаги има в себе си, Левски я има в себе си – свободен е!) се оказва в парадоксална взаимна иманентност със социалната свобода, с външния резултат, с продукта на творчеството, който не е нищо друго, освен ново равнище, ново „небе“ на социална свобода. Свобода и за ближните на Твореца, за неговите „братя сиромаси“!

И затова Поетът у Иван Вазов откровено ни казва:

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно що нося отгоре

не ме помирява с тия небеса...

....

Мисля, че човекът тук, на тоя свят

има един ближен, има един брат...

(Левски)

Това е парадоксът – в духовното си лоно (в човешкото сърце и душа) Творецът на свобода от свобода има в себе си равнище на свобода-“небе“, с което не може да се помири и затова твори из от себе си ново, по-висше равнище на свобода-“небе“ – това от една страна. От друга страна, творейки ново равнище на свобода в себе си, той по необходимост попада в самота, но той има и свои ближни, в които припознава себе си като „народ“ и затова им дарява свободата си в творби и в дела.

Левски припознава себе си у своите братя българи. А впоследствие – те в него!

И затова вътрешната свобода у Васил Левски – Творецът на свобода от свобода – става и тяхна вътрешна свобода, става и социално-политическа, става общобългарска свобода. Но преди да стане такава, „външна“ – национална и социална, – свободата иска жертви, иска Караджата, иска самия Левски, иска лични творчески, иска лични самопожертвувателни дела!

***

Вижте и парадокса на Богоборството в стиховете на Иван Вазов, който отново е аспект на цялата дейна Истина и цялата дейна Истина е у него!:

Мойта съвест инак днеска ми говори...

... не ме помирява с тия небеса“...

Добре, но чрез съвестта у човека говори универсалното духовно начало, говори универсалното етично начало у човека, говори Бог. И излиза, че Бог не се помирява със себе си, с небесата, които има в себе си. Но всъщност излиза самата дейна Истина в духовното лоно на Поета, в сърцето и в душата на Поета, а тя е, че Творецът на свобода от свобода (у Васил Левски) не се помирява и не може да се помири, порадие природата си на Творец, и никога няма да се помири с равнището на свобода, което има у себе си.

И затова:

Манастирът тесен за мойта душа е.

...

Рече и излезе.

Левски!

Вазов!

***

Творчеството е излизане на свобода от свобода!

Може и така да кажем – то е възлизане от едни небеса (с които не се помиряваме) към други, по-високи небеса (с които пак няма да се помирим), но във възлизането си ние намираме утеха.

Можем и в ракурса на Платон да кажем – то е излизане от „пещерата“, в която сме затворени...

Можем и в ракурса на Юнг да кажем – то е излизане на поповата лъжичка от дъждовната локва и навлизане в голямата река на истинския Живот.

Можем и в ракурса на Ботев да заявим – то е излизане от механата на думите и клетвите, към простора на делата в Балкана!

Но вижте отново Вазов!

Манастирът тесен за мойта душа е.

... не ме помирява с тия небеса...

...

Рече и излезе.

***

Е, добре, осъзнаваме вече това, че Творецът на свобода от свобода никога няма да се помири „с тия небеса“! Няма да се помири и със следващите, които успее да сътвори и да завоюва в сърцето и в душата си. И със следващите... И така – до безкрай! Ала това наше осъзнаване означава ли и това – да нямаме мир със себе си в себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си!? Означава ли радикално това – че хвърляме своята човешка ръкавица в лицето на Бог!?

Отговорът е радикален – не!

И загатнах вече защо, но да поясня – тъкмо в творенето на свобода от свобода ние се намираме в истински мир – и със себе си, и с Бога в себе си, а чрез Бога и с другите в себе си.

***

Впрочем, случи се преди около 35 години поетически да открия този начин на помиряване на човека с Бога в себе си и чак сега да осъзная истински, че съм сторил това. Той е визиран в едно мое стихотворение със заглавие „Ездачът“, което е публикувано в някогашния русенски вестник за литература и изкуство „Светлоструй“. Публикувано е това стихотворение и в поетичната ми книга „Човекът с протези“ (1992).

Ето го!

 

ЕЗДАЧЪТ

Хайде, конче мое, полудей в полето...

Прескочи оттатък изгрева. Препускай!...

 

Волността не пада даром от Небето.

Клетвите за вярност са юзди изкусни,

ако не повярваш искрено в Ездача...

 

Здраво Той прихваща гривата ти буйна

и така кръвта му с твоята се смесва,

че от бяг очите пламнали заплакват...

 

Нямаш вече избор! Тичай, конче мое

в сините ливади на простора ясен...

Слънцето изгряло догони и с твоя

ненаситен устрем усмири Ездача!

***

И тъй, години трябваше да минат, за да осъзная метапоетичното съдържание на собственото си стихотворение. Трябваше да прочета редицата философи, мислители и поети, които цитирах досега в повествованието на това мое изследване, и така да видя отново своя духовен Ездач – наподобяващ (вероятно в много малка степен – колкото е поносима за мен, за моето конче!) демона у Сократ, Бог Отец у Исус, Бога на разума у Христо Ботев, „Интелектуалеца с главна буква“ у Ортега-и-Гасет...

Трябваше да видя отново „Ездача“ си, за да дешифрирам как кръвта му се смесва с моята собствена кръв в собственото ми духовно лоно!

 

Да видя и това, че съм в неговия плен, "в плена на творчеството - безогледно и властно“(Юнг). И че...

Нямаш вече избор! Тичай, конче мое

в сините ливади на простора ясен...

Слънцето изгряло догони и с твоя

ненаситен устрем усмири Ездача!

Да видя всъщност и това, че не може по друг начин, ние, хората, да са помирим „с тия небеса“ (Вазов) в себе си, да се помирим с Бога в себе си, с Твореца на свобода от свобода в себе си, освен чрез ненаситния си творчески устрем!

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov