Както Новият завет установява, че богатите трудно могат да влязат в царството небесно – но не изключва тяхното влизане по волята на Бог, – така и Платон (427-347 пр. Хр.) в своя диалог „Горгий“ установява с помощта на Сократ, че малцина от държавниците и от богатите („притежателите на нацията“ - Шпенглер) успяват след смъртта си да се доберат до „Островите на блажените“. Според Сократ това е така, защото не обикновените хора поотделно, а именно държавниците имат в себе си като дар от тях енергиите и ресурсите на обществото, с които могат да сторят както неимоверно голямо добро за себе си и за народа си, така и неимоверно голямо зло за себе си и за народа си. А с тези енергии и ресурси те се сдобиват или ако сами се уподобят на народа си чрез реторика и други политически средства, или „трябва по природа да си подобен на атиняните“, да мислиш с „техния начин на мислене“, който е свързан с това да имат "добре уредена държава и добър, благополучен в свободата си личен и обществен живот".

„И сега ти, Каликле – казва Сократ на човек, който посвещава живота си на държавническото поприще, – трябва да станеш колкото се може най-много подобен на атинския народ, ако възнамеряваш да спечелиш неговата благосклонност и да имаш голяма сила в града. Това гледай дали е полезно за теб и за мен, за да не ни се случи, луди човече, което казват, че ставало с тесалийките, когато сваляли месеца: изборът ни на тази сила в града е свързан с най-скъпото ни.“ С душите ни, които, според по-нататъшните пояснения на Сократ в диалога „Горгий“, можем и да загубим завинаги в Тартара.

***

Е, тук набързо се налага да вметна това, че Истината, предупреждаваща, предпазваща и санкционираща делата на богаташите и на държавниците, изразена в Новия завет и в диалога на Платон „Горгий“, съвсем не се влияе от това дали вярваме или не в съществуването на царството небесно и/или на „Островите на блажените“. Не се влияе, защото тя всъщност е в духовното лоно, в сърцата и в душите на най-чистите, на най-светите мъже на човечеството, които с примера на личния си живот са доказали и доказват кои дела оличностяват и обезсмъртяват завинаги човека (и народа му) в културно-историческата съкровищница на човечеството.

И е ясно, че Спасителят е обезсмъртен в своето Дело и в своята свята Саможертва.

Сократ и Платон са обезсмъртени (заедно с античните елини) в своето дело.

Христо Ботев е обезсмъртен в своето дело – заедно с българския народ в него.

***

Сега обаче е редно да попитаме – защо Сократ, който изобщо не е имал намерение да става властник (и който никога не е бивал властник), защо усърдно и трепетно полага усилия да събуди и да освести („да можеш свестен човек събуди“ - Ботев) човека у Каликъл!? Защо и от какъв свой зор Сократ – свободният, творецът на свобода от свобода – свързва съдбата на собствената си душа с тази на Каликъл, който желае да властва!?

Защо му казва:

„Това гледай дали е полезно за теб и за мен, за да не ни се случи, луди човече... да загубим душите си!“

Впрочем, ако дадем точен отговор на този въпрос, веднага ще ни стане ясно защо в стихотворението си „Борба“ Христо Ботев изразява с такава неимоверна тъга на сърцето си и с такава ядна сила в сърцето си,

първо, невъзможността у нас

“......от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди“

и, второ –

покрусата си от това, че

„свестните у нас считат за луди“!

Вместо, обратно, свестните у нас да считат за луди (както Сократ в Атина счита за „лудо човече“ Каликъл) тези, които гледат на четиринадесет как с всички сили и средства да се докопат до власт и богатства, без да си дават сметка, че така могат да погубят не само собствените си души, но и душите с насъщния живот на тези („политиката е съдба“ - Хегел), които ги обичат и/или подкрепят в обществените и в държавните им дела.

***

И все-пак – защо, защо Сократ (безсмъртният във времето и в Бога) свързва съдбата на собствената си безценна душа с тази на „лудото човече“ Каликъл!?

Защо и Христо Ботев беснее от това, че не може да освести в българско нашите „луди човечета“ - дивака-учител, весникарина-манипулатор, попа-грабител, богаташа-изедник!?

А и от какъв зор и защо му е потрябвало на Поета да става революционер!?

Защо му е потрябвало да влиза в борба със себе си – в тъги и в неволи, в злоба и в яд да минува младостта му; да е млад, според поетичното му откровение, и да не помни младост!? (Защо и за Левски – „Манастирът тесен за мойта душа е.“ - Вазов!)

Защо му е потрябвало на Христо Ботев да влиза в борба с другите в себе си – да си навлича гнева на „лудите човечета“, а и на тогавашната османската царщина, на османските „луди човечета“ – и така, „мърцина“, да загуби живота си на „Вола“!? Защо!?

Защо му е потрябвало – най-после – да влиза в борба с Бога и така да пристъпва в сакрални пространства (като праведния Йов) с риск да погуби душата си!? И защо, въпреки усета си за това – „но себе си, брате, губя, / тия глупци като мразя“, – той пристъпва в същите тези сакрални пространства на свободата с твърдата своя убеденост, че именно в тях ще спечели завинаги душата си заедно с душите на своите братя, на своята „вярна дружина“!? Защо търси подкрепа от Бога на разума - „подкрепи и мен ръката“ – с още по-налудната в очите на „лудите човечета“ вяра, че тъкмо Бог ще го подкрепя против Бога, който е „на небесата“

и на „...комуто свещи палят

православните скотове“!?...

***

Отговорът на всички тези въпроси –

и по отношение на Спасителя, който е жертвал живота си заради нас, грешниците,

и по отношение на Сократ, който е жертвал живота си и заради „лудото човече“ Каликъл,

и по отношение на Христо Ботев, който е жертвал живота си и заради българските чорбаджии-изедници,

и по отношение на всеки друг, който е творец на свобода от свобода – е в цялата дейна Истина (Бог), която твори духовното лоно на личността и която осъвмествява парадоксално (Негова воля кога и как) в същото това (свое) духовно лоно Личност, Народ и Бог в едно несъкрушимо единство. Единство, което се реализира в лични творчески и в лични самопожертвувателни дела.

В делото на Спасителя!

В делото на Сократ!

В делото на Христо Ботев!...

***

При това – и Спасителят, и Сократ, и Христо Ботев, и всички други творци на свобода от свобода са чувствали из от себе си, из от собственото си духовно лоно както силата на гласа на цялата дейна Истина (Бог), така и несломимата сила и власт на нейния творчески подтик.

Спасителят е „подвластен“ на своя Отец – върши волята му!

Сократ – на своя демон, на своя Бог – върши волята му.

Христо Ботев – на своя Бог, на Бога на разума – върши волята му!

(„Волята е целенасочен разум.“ – Хегел)

***

За големия психолог К. Г. Юнг няма значение с каква дума ще обозначим силата на творческия подтик у нас – „Бог“, „демон“ или другояче. Но „ако говорим за „Бог“ като за архетип – пише той, – ние не сме казали нищо за неговата действителна същност. С това обаче изразяваме признанието, че „Бог“ вече има място в нашата психика, предхождаща съществуването на съзнание, и затова в никакъв случай не може да бъде възприеман като изобретение на съзнанието... Бях в плен и на демона, и на творчеството – безогледно и властно.“

Безогледно и властно – според волята му!

Впрочем, вникнем ли издълбоко в тези откровени мисли на Юнг, веднага ще ни стане ясно защо Исус, който върши волята на Бог Отец, е жертвал живота си заради нас, грешниците, и защо е жив в своето Слово („думите, които ви говоря, Аз съм“), и ние в Него, ако вярваме в Него!

Ясно ще ни стане и защо Сократ чувства душата си вътрешно свързана с тази на „лудото човече“ Каликъл. И защо бърза да я осветлява отвътре и да я освестява отвътре като своя лична изключителна ценност! И защо полага толкова много усилия да я измъкне от „пещерата“, в която е затворена, да подбуди добродетелите й и да я въоръжи със средства да разкрива сама Истината и да служи на Истината преди тя, преди душата на Каликъл да се е захванала за огнената, за изгарящата душите човешки ръкохватка на властта.

Ясно ще ни стане и защо Христо Ботев скришом плаче „над народен гроб печален“! Защо неимоверно страда от това, че в душата на собствения му брат няма „на глас божий – плач народен“! Защо е покрусен от това, че в българско не „можеш свестен човек събуди“! Защо толкова много се гневи на българските „луди човечета“, на даскала-дивак, на весникарина-манипулатор, на попа-грабител, на чорбаджията-изедник! И защо – зер, изгубил всякакво търпение „да можеш свестен човек събуди“ - нарича „В механата“ другарите си „идиоти“!

Всъщност (и изобщо), ясно ще ни стане и това, че цялата дейна Истина (Бог), според Откровението, е в нас, и ние в Нея, и че тъкмо затова Тя не анатемосва и не прогонва никого от Сърцето и от Душата Си – „ти що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата“, – нито зарязва в неволя „мойте братя сиромаси“, нито може да пренебрегне, тези, които се самоизключват от Нея – било като нейни блудни синове, било като нейни отрицатели, било като нейни открити врагове.

***

Вникнем ли обаче едновременно по-дълбоко във взаимно свързаните съдби на Спасителя и на неговите противници – „притижателите на народа“ на евреите – първосвещеници, книжници и фарисеи, а също в съдбите на Сократ и на неговите противници – „притежателите на нацията“ на атиняните (от рода на „лудото човече“ Каликъл и на обвинителите му изобщо – Анит и другите богаташи и властници на Атина), а също в съдбите на Христо Ботев и на неговите противници – „притежателите на българския народ“ във времената преди Освобождението – чорбаджиите, владиците и поповете, то ще трябва да направим и да изразим едновременно три извода. Но понеже логиката е неспособна да стори това, ще ги разделим и посочим условно.

 

Първи извод. Творците на свобода от свобода (подобни на Спасителя, на Сократ, на Христо Ботев..., в чието духовно лоно Бог, народ и личност се оказват в парадоксална взаимна имаментност, а по такъв начин и цялата дейна Истина в тяхното творчеството и в техните самопожертвувателни дела), от една страна,

и „притежателите на нацията“ (богаташите и държавниците), от друга страна,

са осъдени свише да съществуват във вечно противоборство и единство в обсега на цялата дейна Истина (Бог).

Първите с отговорност за обезсмъртяването на народа като самобитна култура във времето,

а вторите с отговорност за благополучието на народа и личностите в него като общество и/или нация.

Обаче и тук трябва да добавим, че разделението на „творци“ и на „притежатели“ е условно, тъй като истината е идентична на самата себе си в парадоксалната си духовна цялостност (Бог) и не изключва „притежателите на нацията“ да се превръщат в творци, както и обратно – творците да се превръщат в „притежатели на нацията“. И сега – ако трябва още да доуточняваме – бъдещето на един народ във времето е отговорност и на едните , и на другите с презумпцията, че то се ражда както в тяхното противоборство, така и в тяхното единство. Спасителят, Сократ и Христо Ботев (в мащабите на собствените си дела) са били по един или по друг начин самосъзнателни за това.

 

Втори извод. В парадоксалната духовна цялостност (Бог) „притежателите на нацията“ (и на народа, и на обществото, и на личностите, ако щете) в съответствие със страстта си да притежават се считат и за притежатели на цялата дейна Истина (Бог), без да си дават сметка, че тъкмо Бог е този, който може да ги „притежава“ в съответствие със страстта им да притежават.

Обратно – Творците на свобода от свобода, Истинските творци и Истинските интелектуалци са самосъзнателни за това, че са подвластни единствено и само на своя творчески подтик и на цялата дейна Истина (Бог).

Исус – на своя Бог Отец.

Сократ на своя демон.

Ботев на своя Бог на разума.

Юнг на „на демона и на творчеството – „безогледно и властно“.

Ортега-и-Гасет – на своя истински Интелектуалец, „който е интелектуалец с отчаяна истинност, който е интелектуалец неизбежно, по неведома и неумолима Божия повеля“! (Виж есето на Ортега-и-Гасет - „Интелектуалецът и другият“.)

 

Впрочем, доказателствата за това, че „притежателите на нацията“ сами се смятат и за притежатели на цялата дейна Истина, са купища и се съдържат в целия инструментариум на властта – днес най-вече в досиетата на творците на свобода от свобода, които доказват наличието и на тази налудна мисъл у властниците, че те сами се смятат за притежатели и на свободата! На свободните! Между впрочем, Каликъл (в диалога „Горгий“ на Платон) се опитва да внушава на Сократ, че е „притежаван“ от властниците на Атина (като преди това лансира идеята, че само властниците са истински свободни) и че може да бъде осъден на смърт от тях, което и става впоследствие. Обаче в същия диалог виждаме от една страна как Сократ иронично се отнася към внушенията на Каликъл с думите „луди човече“, а от друга – как бди над душицата му като го предупреждава, че най-голямото зло, което може да стори на себе си един управник, е да осъди и да накаже несправедливо някого, а още по-голямо от това най-голямо зло е самият той като властник да остане ненаказан за това свое голямо зло.

Е, прогнозата на Каликъл се сбъдва – Сократ е осъден от властниците на Атина и от атиняните, които са се идентифицирали с тях, с техните доводи, с тяхната „цяла истина“ за „антиобществените“ прояви и дела на Сократ. Но след смъртта на Сократ се оказва, че цялата Истина (Бог) е била дейна и властна не в сърцата и в душите на обвинителите на Сократ и на „притежателите на народа“, а в неговото сърце и душа – включително в аспектите на „справедливото“ и „несправедливото“ му осъждане. Доказва се това от факта, че, първо, обвинителите на Сократ след смъртта му (399 г. пр. Хр.) имат „щастието“ да бъдат веднага наказани от покаялите се атиняни и така да избегнат най-голямото възможно зло за човешките души, и, второ, на самите атиняни се налага (заради осъждането на Бога у Сократ) да преживеят упадък и да се простят завинаги със собствената си свобода през 338 г. пр. Хр.

Същото се случва и с „притежателите на народа“ на евреите и със самите евреи след осъждането и разпването на Спасителя.

Същото с обратен знак се случва след осъществените творчески дела и след святата саможертвата на Христо Ботев и на неговата „вярна дружина“ в Бога – българският народ получава свободата си барабар със собствените си „притежатели“ – чорбаджиите-изедници, някои от които в след освобожденска България се превръщат в истински богати хора-съзидатели – като неговите роднини например – братята Христо и Евлоги Георгиеви.

От всичко това, от опита ни да вникнем в съдбите на Спасителя, на Сократ и на Христо Ботев се налага и

третият наш извод:

Изключително важно е за съществуването на един народ във времето е да ражда еднакво силни и достойни свои синове и дъщери – и като творци на свобода от свобода, и като съзидаващи държавници и бизнесмени, и като обикновени труженици.

Така със сигурност ще виждаме цялата Истина у народа ни така, както Поетът у Иван Вазов я вижда в стихотворението си „Левски“:

И всякоя възраст, класа, пол занятье

зимаше участие в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!...

Левски!

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov