ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ – VII

В стихотворението „Борба“ поетическият гений на Христо Ботев предугажда и съзира, бих казал, един вечен сблъсък между тези (подобни на него), които по волята на Бога са повече „народ“ в себе си,

и тези, които по силата на собствените си политически и икономически интереси са повече „нация“ в себе си.

В случая на Ботевото време последните са мимикрирали като „общество“ в себе си; бояли са се да се афишират като изразители на националния ни дух. Обратно е било с тези, които са били „народ“ в себе си – с П. Р. Славейков, с Раковски, с Каравелов, с Ботев, с Левски... 

Впрочем, Букурещката Добродетелна дружина, а също и българските чорбаджии по места са се намирали в явен сблъсък (породен от тях самите) с „детинщините на диванетата“, с „нехранимайковците“, с „хайдуците“, с хъшовете и с революционерите, които са искали с оръжие в ръка „да свалят царщината“, да освободят народа и Родината си от османското иго.

***

Всъщност, както „малцина са нация“ (Шпенглер) в себе си, така и малцина са „народ“ в себе си! „Достоевски е „народът“...“ (Н. Бердяев). Ботев е "народът". Той плаче скришом „над народен гроб печелен“ и отива на смърт, заради свободата на народа си.

Разбира се, на народа може да се гледа и външно - като на популация, като на социална маса-народ, ала тази гледна точка се практикува от тези, които са повече "нация" в себе си, а не от тези, които са "народ" в себе си.

***

Впрочем Освалд Шпенглер, а и много други философи, социолози, политолози, етнолози и други мислители и изследователи на народите, културите и обществата често припокриват едно към едно обемите и съдържанията на категориите „народ“ и „нация“.

И понякога има защо да вършат това. Но не винаги е редно.

Редно е винаги да уточняваме смисъла на употребата на категориите „народ“ и „нация“, за да избегнем възможни заблуди.

А заблудите стават възможни поради факта, че категориите „етнос“, „народ“ и „нация“ (които вече определих най-общо в първата част на това мое изследване), изказани в този ред, може да се намират само в редки случай в пълна вътрешна субординация.

Френският етнолог Жан Кюизьоние открива и посочва в Европа само един пример на такава субординация – Исландия. А невъзможността да се открият други Европейски държави с единен етнос, народ и нация, се дължи на факта, че категориите „етнос“, „народ“ и „нация“ имат не само различни обеми и съдържания, но и различен характер.

***

Всъщност, докато етносът в своето естество е типично „географско явление“ (Лев Николаевич Гомилев) и е географска категория,

а народът – геокултурно-историческо явление и е съотвено културно-историческа категория,

то нацията е геополитическо явление и е съответно политико-историческа категория.

Да уточним още веднъж – по-подробно, за да сме наясно и за да избягваме заблудите.

***

Етносът е географско явление завинаги свързано с типа местна природа, с типа ландшафт – общност от хора с общи расови и антропологически белези, с преобладаващи кръвни групи и генетичен код, с преобладаващ стереотип на поведение – все неща, съответстващи на структурата и динамиката на типа ландшафт, а също и на специфичните кръговрати на веществото и енергията в него.

С други думи казано – етносът е компонент на типа местен ландшафт и, следователно, той не се преселва!

Може да се преселва само неговата популация, която с времето по необходимост придобива характера на типа ландшафт, в който се преселва трайно!

Случилото се с прабългарите, със славяните и с другите етнически популации, които са се преселили трайно тук, на тракийска земя, е показателно.

Генетичният им код е променен из основи.

В кръвта на съвременния български етнос, според най-новите генетични изследвания, доминира тракийският елемент.

И този факт напълно съответства на принципното научно изследване на Лев Николоевич Гомилев в книгата му „Етногез и биосфера Землри“, Москва, 1994 г.

***

Народът е геокултурно-историческо явление – общност от хора, генериращи самобитна народностна култура – език, бит, душевност, вярвания, обичаи, традиции, фолклор, стилове на творчество, инструменти за работа, институции, и прочие.

И народът (като дух, като разум-творец, генериращ самобитна култура) като геокултурно-историческо явление не се преселва.

Народът има Родина!

И е завинаги Родина в себе си!

Видяно е това геокултурно-историческо явление и е изразено прекрасно в следните два стиха на Иван Вазов в стихотворението му „Аз съм българче“ – „син съм на земя прекрасна,/ син съм на юнашко племе“!

Не англичани и немци са имигрирали в Америка – пише Освлад Шпенглер в своята прочута книга „Залезът на Запада“; – тези хора са се преселили като англичани и немци; като янки са там днес техните правнуци и отдавна вече не е тайна, че индианската земя е доказала властта си над тях: от поколение на поколение те все повече заприличват на изтребеното население.“

Между впрочем, очевидно е, че народът не се преселва – макар че големи групи от един народ, като евреите например, могат да се срастват с чужди етнически стереотипи на поведение и да съхраняват по такъв начин дълго време духа си в чужди земи: да съхраняват вярванията, песните, обичаите си.

Принципно обаче народът като дух, като разум-творец, генериращ самобитна култура, има Родина,

има и „тяло“, има етногенетична основа – един или дава, или повече етноса – сродни по кръв и стереотипи на поведение, със сродна история на пейзажа, който населяват (защото и „пейзажите си имат своя история“ – Шпенглер ).

***

Нацията е геополитико-историческо явление – общност от хора с общи икономически, политически, социални, културни и други интереси. И затова е относително абстрактен гео-културно-исторически продукт.

Нацията не може без територия (съвкупността от ресурси), не може без Държава!

Териториалният принцип е основополагащ за нацията и държавата.

Народът не може да съществува без Родина, но може да съществува без територия и държава - при неотменими исторически обстоятелства. Нашият народ например по време на османското иго.

Като геополитическо явление нацията може да възниква и да съществува като върху основата на един и същи народ,

така и да се раздвоява или дори утроява върху основата на един и същ народ, на една и съща народност. Германия и Австрия например.

Освен това като геополитическа категория нацията може да възниква и върху основата на конгломерат от етнически и народностни елементи.

Американските нации например. И не само те.

А и изобщо – нацията се интересува най-вече от ресурси за удовлетворяване на собствените си икономически интереси и потребности.

Тя винаги се стреми да се превърне в световна нация, в световна или поне в регионална сила.

Тя винаги има териториални аспирации и винаги цели да овладее чужди териториални пространства под най-различни форми и средства – военни, политически, икономически, технологични, културни.

Нейно най-ново творение е глобализацията – идеална форма за превръщането й в световна нация.

Всичко това е чуждо за народа като гео-културно-историческо явление,

като самобитно обособена Личност в духовното лоно на неговите Личности – творци на свобода от свобода чрез народностни и личностни стилове на творчество и на проява на любов.

Всъщност народът се стреми да се оличности в универсалната духовна цялостност, в културно-историческата съкровищница на човечеството,

в Бога,

а нацията – да се обезличи в технологиите на удовлетворяване на собствените си икономически интереси,

въпреки че и тя външно полага усилия да се оличности в универсалната духовна цялостност на човечеството.

Но – външно!

Само външно!

Вътрешно, духовно, тя не е в състояние да стори това.

Впрочем, по същност народът и нацията парадоксално се осъвместяват в духовното лоно на личността едновременно с всичко общо помежду си (в областите на социално-икономическото благополучие) и с нищо общо помежду си (в областите на творене на свобода от свобода!

***

И тъй, навлязох по-подробно както в обема и в съдържанията, така и в характера на категориите „етнос“, „народ“ и „нация“, за да се види, че един може да е смисъла в Шпенглеровите думи – „малцина са нация“, а друг в перифразираните от мен негови думи – малцина са народ.

***

Впрочем, Шпенглер кажи-речи припокрива обемите и съдържанията на категориите „народ“ и „нация“, заявявайки следното: „Народите със стила на една култура наричам нации...“(Подчертаното е от него.)

Но в обхвата на думите „Народите със стила на една култура...“ от една страна се губи фактът, че всеки истински народ си има своя самобитна, своя уникална като стилове на творчество народностна култура, а от друга – че нацията е повече геполитико-исторически, отколкото геокултурно-исторически духовен продукт. И ако този двустранно достоверен факт не се отчита, тоест, ако не се отчита разликата в обема, в съдържанията и в характера на категориите „народ“ и „нация“, то във всички случаи на тяхната употреба, ще възникват заблуди.

***

Обаче, ако вземем пред вид, според мен, по-точното мое виждане, а именно това, че категорията „нация“ има преобладаващо геополитико-исторически характер, то Шпенглер се оказва безупречно прав във виждането си, че „всяка нация бива представяна пред история а от едно малцинство“ и че тя „е вътрешно притежание на малцина люде“. (Подчертаното е от него.)

Обратно – вземем ли пред вид, че народът има преобладаващо геокултурно-исторически характер, то веднага ще ни стане ясно, че той е представен „пред историята от едно малцинство“, формирано от най-значимите му творци на свобода от свобода,

от неговите поети и писатели, от неговите художници и певци, от неговия народностен творчески гений.

Песента (на Валя Балканска) „Излел е Дельо хайдутин“ ни представлява като народ в Космоса...

***

Впрочем, Шпенглер би бил далеч по-точен в изказа си, ако беше подчертал във второто си пояснение само и единствено думата „притежание“!

Така той щеше да обозначи от една страна достоверния факт, че нацията генерира и отстоява повече икономически и политически интереси, отколкото самобитна народностна култура,

а от друга страна – да обозначи и другия достоверен факт, че малцината люде, които вътрешно притежават нацията в себе си, я „притежават“ повече в съответствие със своите икономически и политически интереси!

***

С други думи казано тези „малцина люде“ в повечето случаи „притежават“ нацията, за да удовлетворяват предимно своите лични икономически и политически интереси чрез нея.

Трябва обаче и това да кажа, че в някои случаи интересите на тези „малцина люде“ са интереси и на нацията.

***

Кои са тези „малцина люде“?

Явно това са представителите на социално-икономическата и политическата аристокрация – крупните бизнесмени и големите политици и държавници. (А у нас по времето на Христо Ботев – чорбаджилъкът.)

Именно техните икономически и политически интереси (би следвало да) съвпадат с националните – и историята ни показва случаи на такова съвпадение.

В древността например у Перикъл, а в новото време у Чърчил, Рузвелт, Сталин, Хитлер...

Ала пак историята ни показва, че в повечето случаи личните икономически и политически интереси на крупните бизнесмени, политици и държавници надхвърлят националните и че последните често биват жертвани в полза на личните.

Показателен е днес (март 2011 г.) случаят с либийския сатрап Кадафи.

***

На въпрос в известното (някога) телевизионно предаване на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя“ – какво значи морал в политиката,

Тодор Живков от висотата на своя политически и държавнически опит отговори ясно, просто и на пръв поглед изключително точно – „Да се слееш с народа.“

Да, крупният за мащабите на България български политик и държавник Тодор Живков, който – няма съмнение – беше един от малцината „българска нация“ на своето време, даде ясен, прост и точен, и мъдър отговор от гледната точка изобщо на крупния политик и държавник – „Да се слееш народа.“

Това е наистина моралът в политиката!

Ала с него, външно, именно като политика, може да се спекулира.

***

Всъщност, гледната точка на крупния български политик и държавник Тодор Живков не визираше „народа“ като духовна категория, като личности, изразители на творческия дух на българския народ,

а визираше народа като социално-икономическа категория, като огромен брой хора със свои предимно икономически интереси – лични и съсловни.

И тази негова визия за „народа“ като социално-икономическа категория бе в съгласие с това, което той обяви по-напред в същото телевизионно предаване като свое политическо кредо за успешна политика „баланс на интересите“.

***

Всъщност, такава е истината не само за крупните истински политици и държавници, но и за крупните истински бизнесмени – те не се сливат с народа си като самобитен народностен дух (като разум-творец, въплъщаван в уникални стилове на творчество), и не са (освен в редки случай на редки свои дела) „народ“,

а са в повечето случаи „нация“ в пределите, в които техните лични икономически и политически интереси се сливат с националните,

но по-точно е да се каже – съвпадат с тези на класата и/или на партията, която представляват,

а също и изобщо – казано в ракурса на Шпенглер – съвпадат с интересите на цялото „малцинство“, което в даденото време представлява нацията „пред историята“.

Представлява „нацията“, а не Народа!

Може да представлява и Партията.

Поетът у Владимир Маяковски прекрасно е видял това –

Ленин значи Партията.

Партията значи Ленин!“.

***

Впрочем, отличителен белег в характера на всеки един от тези, които „малцина са нация“ (Шпенглер), е това, че те самите почти никога не се оказват в състояние да жертват собствените си икономически интереси в името на нацията си, в името на народа си.

Това обаче не означава, че техните дела са непременно антинародни.

Напротив, делата им по необходимост се оказват съзидателни и за народа в сферите, в които техните икономически и политически интереси, въпреки егоистичната си насоченост, съвпадат в края на краищата с националните.

***

Разбира се, възможно е в определени моменти от своя живот крупните бизнесмени и политици да се окажат чрез свои самопожертвувателни дела в състояние на „народ“,

но в общата си нагласа и действия и в общия резултат на делата си те в края на краищата се проявяват само като „нация“ в обсега на собственото си класово и/или партийно „малцинство“ - „малцинство“ по отношение на целокупния свой народ.

***

Впрочем, политическите водачи и държавници, а също и крупните бизнесмени от една страна

раждат национализъм,

а от друга са рожба на национализма – разбиран като духът (разум-творец) на общност от хора, генериращи предимно икономически и политически интереси, а също и технологии за тяхното удовлетворяване.

А национализмът, за разлика от народността (духът на един народ, генериращ самобитна култура), не признава, както вече посочих, граници!

За него всичко в политическите граници на държавата и извън тях е интереси и територия – съвкупност от ресурси и пазари за усвояване!

Затова и всяка нация, представлявана „пред историята от едно малцинство“ (Шпенглер), желае да се превърне в световна нация,

а политическите й водачи и крупните й бизнесмени – в световни лидери и световни магнати.

От тази гледна точка можем да кажем например, че

Хитлер не е бил рожба единствено и само на германския национализъм,

но и на световния национализъм, на лютата и безкомпромисна борба на световните и регионалните национализми за повече територии и пазари.

Британският, Френският, Руският, Американският и други световни национализми в световната историческа парадигма на двадесети век са обременени с не по-малка историческа отговорност от Германският национализъм както за разрушенията, така и за последиците – положителни и отрицателни – от Втората световна война.

Истински отговорни пред историята обаче са онези техни представители, които са били „нация“ в смисъла на Шпенглеровата постановка, а именно тази, което вече цитирах по-горе – „всяка нация бива представяна пред историята от едно малцинство“.

***

Но има и друго, което не бива да ни убягва.

Политическите водачи и държавници от ранга на Хитлер, на Сталин, на Рузвелт, на Чърчил и на др., които са били „нация“ от една страна болезнено са чувствали страданията на нациите си от неудовлетворените техни икономически интереси (и са ги възприемали като свои лични страдания и лични интереси),

а от друга страна са черпили духовни и материални енергии от народите си.

Духовните си енергии те са черпили от онези техни съотечественици, които в творческите си дела са били изразители на „народа“ в себе си, а материалните енергии, от „малцинството“, от крупни бизнесмени и стопански ръководители, които са представлявали „нацията“.

***

Обаче – и в единия, и в другия случай крупните политически водачи и държавници от ранга на Хитлер, Сталин, Рузвелт и Чърчил черпят духовни и материални енергии от своите видни съотечественици само в онези аспекти, които удовлетворяват техните икономически, политически и идеологически възгледи, идеи и интереси (Хитлер например от Ницше, от Вагнер...) и които биват използвани по такъв начин от тях за разширяване и за усилване властта им над масите – които пък от своя страна ги даряват с огромни психо-физиологически и политически енергии.

В резултат на това личностите на политическите водачи – били те крупни или малки; били те в тоталитарни или в демократични държави – разширяват своите духовни обеми и често се раздуват отвътре като балони, пълнещи се с параноични видения и мегаломании.

Често техните решения, насочени да удовлетворяват собствените им мегаломански политически и икономически интереси – особено на тези политици и държавници, които властват в тоталитарни държави – обричат същите тези маси, които ги даряват с енергии, а понякога и цялото общество, и цялата нация на неимоверни социални и други тегла.

***

Политиката е съдба – казва Хегел, но всъщност политиците и богаташите са тези, които в повечето случаи с охота се наемат с тази роля – да бъдат съдба на другите.

С охота гледат на другите, на народа, гледат на хората, гледат на човека (заслепени от алчност и невежество) като на свое средство за постигане на егоистичните си политически и икономически цели (включително и налудни, мегаломански),

без да съзнават, че по такъв начин поразяват не духовното лоно на другите и най-вече не духовното лоно на творците на свобода от свобода (тяхното никой не може да го докосне, защото е обиталище Божие!), а собственото си духовно лоно.

***

Затова именно уточних в началото тази част от това мое изследване, че Христо Ботев е предугаждал в стихотворението си „Борба“ един вечен сблъсък между тези, които (подобно на него) са „народ“ с Бога в себе си,

и тези, които са „нация“ в себе си за себе си!

Без признаване на Бога в себе си!

***

Богат е“, казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтара бога измамил

с молитви, с клетви с думи лъжливи...

(Следва)

февруари 2013 г.

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov