ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ – VI

Всъщност, делото на Христо Ботев (опитах да загатна в предходната част на това мое изследване) – творчество, публицистика и революционно дело – показва, че Поетът е живял в краткия си живот в режим на изключително бдение. Изключителна рефлексия на това бдение е стихотворението му „В механата“, а също и следното четиристишие от „Моята молитва“:

Вдъхни секиму, о, боже,

любов жива за свобода –

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Впрочем, това четиристишие ни показва, че Свободата иска не само Караджата, а и молитвено бдение във всичките ни дела - „...да се бори кой как може с душманите на народа“, - за да се яви „вярната дружина“ на Хаджи Димитър, за да се яви Народът не къде да е, а в сърцата ни,

в Бога.

Всъщност, няма кой друг да вдъхне всекиму, на всички ни!

любов жива за свобода“,

за да сме истински Народ в Бога, освен Бог!

Наш и Личен.

А за да ни я вдъхне Бог любовта, нужно е бдение, нужна е молитва, искрена, Ботевска!

Нужна е молитвата на най-чистите, на най-светлите чада, които ражда народът ни. Защото, казано е вече по отношение на праведния Йов –

само неговото лице ще приема“!

Само българи като Ботев приема Бог, а чрез тях и народа ни!

Така, че без духът на Караджата и без Ботевската молитва ние не бихме могли да бъдем световноисторически народ, какъвто сме сега, нито бихме могли да останем занапред, и завинаги такъв.

Бихме били не „народ, а мърша“ - П.Р. Славейков.

***

Ето го и Дядо Славейков.

И той е бивал „народът“ в делата и в творчеството си. И като „народ“ в себе си и той е преживявал огромна духовна амплитуда на утвърждаване и на отричане на народа вън от себе си – не сме народ, а мърша“!

Обаче у Христо Ботев същата амплитуда на утвърждаване и на отричане на народа вън от себе си е страховита –

...аз вече нямам мило драго,

а вий... вий сте идиоти!“

(В механата)

Огромна е същата амплитуда у Христо Ботев и като „народ“ в себе си. Разкрита е тя в стихотворението му „Към брата си“.

Впрочем, от една страна Поетът е чувствал и изразява поетически това, че Бог „на разума“ – Наш (“защитниче на робите“) и Личен (“...мой боже“) – е направил свое „жилище у него“, направил го е в сърцето и в душата му,

а от друга страна вижда и изразява поетически това,

че Бог не е направил свое жилище у собствения му брат,

у собствените му братя-българи,

у тези негови братя, които трябва да открият в Бога не само „духът на Караджата“,

но и своята “вярна дружина“,

своя Народ!

И този факт е отразен поетически с огромна Ботевска покруса в стихотворението „Към брата си“..

Градирана е тази покруса като усилващо се чувство в цялото стихотворение, за да отекне като поанта във фаталистичното съдържание на стиховете:

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий – плач народен!

Обаче и това трябва да видим, че и в тези свои стихове, че и в покрусата си от състоянието на безбожие у своя брат,

Христо Ботев е „народ“ с глас Божий

и че призовава с този глас Божий да сме Народ в Бога,

а не идиоти извън него!

Но

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

Богат е“, казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтара бога измамил

с молитви, с клетви с думи лъжливи...

(Борба)

...

Кои са свестните у нас, считани за луди!?

Няма как да не са тези, които „търсят духа на Караджата“ и своята „вярна дружина“ в Бога! Това показва рефлексията в стихотворението „Борба“ на Христо Ботев.

Показва и това, че именно той, Поетът, творецът на свобода от свобода е бил считан за луд.

Кои са го считали за луд!?

Кои са тези, които „свестните у нас считат за луди“!?

Рефлексията в същото стихотворение ни показва кои са – богатите (които не могат да приемат, че има и друго богатство), чорбаджиите, измамниците, глупците, вестникарите...

...

Е, щом още по времето на Христо Ботев свестните у нас са считани за луди – по времето, когато романтизмът и доблестта са все още реални и значими духовни състояния в Европа и у нас, – представяте ли си как би изглеждал и как би бил заклеймен, и как би бил отхвърлен един наш днешен български поет с поетически откровения, подобни на Ботевите!?

Представяте ли си колко по-параноичен ще изглежда той в очите на своите днешни „безбожини“ братя-българи, чиито души масово „нямат на глас божий – плач народен“ и вече не са в сърцата си „вярна дружина“, не – са както изглежда – истински Народ в Бога.

Представяте ли си, какво би станало с днешния наш Поет, ако заяви, че живее с болките на народа, че страда заедно с народа си, че понася всичките негови тежнения като свои собствени тежнения!?

Така, както и Христо Ботев е страдал!:

Тежко, брате се живее

между души неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

(Към брата си)

...

Това Ботевско сърце!

Живо и до днес!

Сърцето, което „безумно... играе в отзив на плач из народа“, и което всъщност е било колкото лично, толкова и народностно сърце.

Живо е,

защото сърцето на българския народ е било сърцето на Христо Ботев!

...

Но „Свестните у нас считат за луди...“... Не...Не само у нас. А и Христо Ботев не се е плашил от това. Други са били неговите страхове – да не погине народа му в тъмата на невежеството и на робството, а и себе си да не погуби в собствената си омраза към псевдопатриотите, към идиотите български:

...но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя...

(Към брата си)

Омразата е тъма!

Инак, наистина, свестните не само у нас са считани за луди и не само по времето на Христо Ботев.

Обявявани са за луди и откачени в най-различни времена и в най-различни страни и народи едни от най-големите техни мислители, мъдреци, пророци, поети. Библията, литературата и историята на обществата, на науката и на изкуството гъмжат от примери и няма нужда да ги описвам.

Е, щом е така, редно е да попитаме принципно – кой счита и обявява за луди гениите, творците, мъдреците, откривателите, поетите!?

Принципният отговор е – посредствеността, алчността, властолюбието и невежеството. Носителите на тези „качества“. И това е техният единствен „изход“, единственият начин, по който глупостта може да изрази „превъзходство“ над гениалността.

Ах, тези послушни, прилежни и здрави хора – пише големият швейцарски психолог К. Г. Юнг – те винаги ми напомнят за онези оптимистични попови лъжички, които, весело размахвайки опашки, се препичат на слънцето в някоя гъсто населена дъждовна локва – най-плитката от всички подобни, без дори да подозират, че още утре тя ще е пресъхнала!“.

...

Е, виждаме, че и Юнг, подобно на Христо Ботев, е бил самосъзнателен в себе си за собствената ни човешка природа, която обаче, според мен, в своята цялостност се оказва раздвоена.

Впрочем в собствената ни човешка природа, в собствената ни човешка духовна цялостност гениалността и посредствеността парадоксално се осъвместяват една в друга с всичко общо и с нищо общо помежду си.

Това е парадоксът – с всичко общо и с нищо общо помежду си!

Условно казано, казано извън човешката ни цялостност – „общото“ между тях е здравият обществен порядък, здравият разум, законът, а „не-общото“ е творческият акт, творенето на свобода от свобода!

Истинските творци творят свобода от свобода.

И са нарушители на порядките в „локвата“, на закона!

Посредствените съблюдават порядките, съблюдават закона, действащ в областите и по равнищата на вече отвоюваната, на вече сътворената от творците, от поетите и мъдреците свобода.

Христо Ботев е творец на свобода от свобода!

И само в едно нещо не е могъл да бъде свободен – да не твори свобода!

И е бил считан за луд от чорбаджилъка, от българските блюстители на османската власт, от представителите на Букурещката добродетелна дружина.

И това тяхно поведение по отношение на Ботев и на другите български революционери и хъшове е било естествено. А и няма как в дъждовната локва (на Юнг) здравите попови лъжички да не държат на своето, на порядъка в нея, защото без нея те не биха могли да живеят „щастливо“, с пълни коремчета.

Обаче онези от тях, които по една или по друга случайност са предусетили, че локвата няма как да не пресъхне и че наблизо има вадичка, която извежда към реката, към истинския техен живот (и драпат вече с всички сили към вадичката) – разбира се, че ще бъдат „считани за луди“ от другите, защото изходът им към свобода може да се окаже не само спасителен, но и смъртоносен.

Обаче истинските творци не са „попови лъжички“, не са посредственици и затова изказаната от тях алтернатива „свобода или смърт юнашка“ /Хр. Ботев/ е еднозначна.

Еднозначна е, защото и смъртта в условията робство е изход към свобода!

...

Между впрочем и Платон много преди Юнг е видял същото в тъмата на Сократовата „пещера“, „в която ние, хората приличаме на затворници“. И когато някой по една или друга случайност излезе вън от пещерата и види истинската Светлина и прекрасният свободен свят в Нея, и се върне обратно, за да сподели с другите „затворници“ истината за видяното с цел да ги освободи от затвора, то тогава „те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го убили“.

...

Така стоят нещата с творците на свобода от свобода, които нямат и не могат да имат нищо общо в това отношение с посредствените люде, с хората, които живеят в „пещерата“ на Сократ и/или в „локвата“ на Юнг.

Но, обратно, посредствените люде имат всичко общо с тях, с гениалните, с мъдрите, със самопожертвувателните мъже и жени – имат общо с тях в „здравия разум“, който се оказва здрав коректив в поведението на творците на свобода от свобода. И този „здрав разум“ се оказва път, който творецът по дълг Божий трябва да измине към тях, за да ги превърне в своя „вярна дружина“, за да открият и те „духът на Караджата“, за да ги лъхне и тях „духът на странстващото рицарство“ /Сервантес/ и за да излязат по такъв начин от пещерата, от робството на невежеството си заедно със своя Спасител!

Христо Ботев е изминал този път.

Сдобива се със своя вярна чета, със свои верни другари, въпреки, че преди това ги е овиквал в „пещерата“ и ги е заклеймявал „В механата“ като „идиоти“

И така той е „народът“!

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov