ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ - V
И тъй, „свободата не ще екзарх, иска Караджата“ /Каравелов/.
Видяхме това нейно искане и у Христо Ботев (в предходната част на това изследване). Видяхме го ясно в стихотворението „Хаджи Димитър“.
Защо свободата иска Караджата, защо иска Левски, Ботев, Хаджи Димитър?...
Защо не иска екзарх?
Защо
„господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.“...?
/Вазов, „Левски“/
Отговорът е – защото Караджата, Левски, Ботев, Хаджи Димитър и другите наши самопожъртвователни и жертвоположени чеда на нашия народ пред олтара на нашата национална свобода са били истински свободни в себе си, били са творци на свобода от свобода, били са духом зрели мъже.
Свободата иска Караджата, Левски, Ботев, Хаджи Димитър... иска свободните духом, иска зрелите духом мъже (включително и заемащият длъжността екзарх, ако е зрял духом),
защото истинската свобода, бидейки в духовното лоно на личността,
е всъщност свобода в лоното на Бога.
И защото Бог е този, който иска да общува с истински свободни хора,
а не с роби.
И Поетът у Иван Вазов,
и Поетът у Христо Ботев знае, чувства и изразява това.
...
Достоевски – зрелият духом, истински свободният, творецът на свобода от свобода – в романа си „Братя Карамазови“ и по-специално в глава „Великият инквизитор“ дава прекрасен отговор на въпроса защо Бог иска да общува само с истински свободни хора. И защо само тях спасява в себе Си,
а чрез тях и народите им – по начина, по който се спасяват в Бога и приятелите на праведния Йов.
Свободният!
Човекът Йов, „най-големият от всички жители на Изток“, -
човекът, който едновременно
свободно се опълчва на Бога в себе си
и смирено в свободата си затваря уста пред Бога -
така той е Йов – свободният!
Такъв е и Човекът, с когото Бог непосредствено общува, когото приема в себе Си –
„само неговото лице ще приема“! (Йов)
С другите, с приятелите на Йов, които не се борят пълноценно за свободата си с дух и с истина в слово и в дело, Бог общува опосредствено. Общува чрез праведния Йов. Общува с народа си чрез Моисей.
...
Но и Христо Ботев, свободният български поет и революционер, подобно на Йов върши това едновременно –
свободно се опълчва на Бога в себе си
и смирено в свободата си затваря уста пред Бога.
Ето как:
...Грей и ти слънце - (соларният образ на Бога) -
в таз робска земя!...
Но млъкни сърце...
...
И тъй, да попитаме отново – защо свободата,
защо всъщност Бог не ще екзарх, а иска Караджата!?
Защо „господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото“? (Вазов)
Защо Поетът у Христо Ботев пита заветно чрез падналия за българската свобода Хаджи Диммитър:
Кажи ми, сестро де Караджата?
Де и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам сестро тук да загина!
...
Защо и самодивите
...летят и пеят, дорде осъмнат
и търсят духът на Караджата...!?
Защо?
Защото Поетът у Христо Ботев чувства, вижда и знае в Бога, че истински свободният човек, зрелият духом човек, творецът на свобода от свобода не е и не може да бъде истински свободен в Бога без своята „вярна дружина“!,
без своите заробени „братя сиромаси“!,
без своя свободен Народ в Бога!
Свободният сред роби, сред ограбвани, сред изнасилвани, сред унизени и оскърбени не е истински свободен.
Той не е истински свободен, защото истинската свобода – свободата в Бога – е синоним не само на творчество, но и на любов!
Любов към ближния.
Любов към народа.
Любов към отечеството.
Ето защо Поетът у Христо Ботев твори свобода от свобода
за себе си,
за другите в себе си,
и за Народа в себе си!
Твори я в Бога.
Другата „свобода“, тъмната свобода, свободата извън любовта и извън „закона като най-нисша форма на любов“ /Н. Бердяев/, е престъпление.
Ето защо и самодивите като архетип на волността в самобитната българска душа
„търсят духът на Караджата“!
И, разбира се, няма къде другаде да го открият, освен в Бога,
който е Светлина, обитаваща „в непристъпна светлина“ /ап. Павел/
и който „в душата е разум в разума“ /Майстер Екхарт/.
И който в сърцето и в душата на Христо Ботев /и у всеки друг/ е Бог на разума, оличностен като Христо Ботев! -
„... ти що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата„
и
„ти, боже, на разума –
защитниче на робите...“
(Моята молитва).
***
Не помня кой точно от древните е казал, но помня, казал е това, че е щастие за мъдрия да се роди във времена на законност (тоест, на масова проява на най-нисшата форма на любов – Н. Бердяев). И обратно – че е голямо нещастие за него да се роди във времена на беззакония и че в същите тези времена върху него ляга отговорността да се бори за възстановяването на законността в държавата си.
Защо!?
Защо се налага именно на мъдрия, тоест, на зрелия духом човек да се бори за възстановяването на законността в държавата си, а също и за свободата на своя народ във времена на робство?
Отговорът на този въпрос се съдържа в думите на древно-китайския мъдрец Лао Дз, които вече цитирах няколко пъти по-напред:
„Мъдрецът няма собствено сърце. Сърцето на народа е сърце на мъдреца.“
Е, виждаме сега чрез Лао Дз коя е „вярната дружина“ на Поета у Христо Ботев !
Виждаме и защо именно Поетът е неизменно предан на народа си!
Виждаме и защо именно той се чувства отговорен за състоянието на народа си – било във времена на робство, било във времена на беззакония.
Виждаме и защо плаче „скришом“ „над народен гроб печелен“ - Ботев!
Виждаме, че и за падналите в борбата за свобода
„... не мисли никой днес освен поетът
и майките свети.“ - Вазов!
Впрочем, ние вече разгледахме този парадокс в думите на Лао Дз, който означава в разума-творец (Бог) само това, че личността е вътрешно присъща на народа (си) и народът е вътрешно присъщ на личността (си) в духовното лоно на личността, в сърцето на личността –
защото не народът, а само личността е тази, която има туптящо сърце!
Лао Дз е имал туптящо сърце, живо, самопожертвувателно, народно.
„Достоевски е „народът“...“ /Н. Бердяев/- сърцето на руския народ е туптяло в гърдите Достоевски!
Левски е „народът“ - сърцето на българският народ е туптяло в гърдите на Левски - „ако спечеля, печели цял народ“!
Христо Ботев е „народът“ - неговото сърце е туптяло „в отзив на плач из народа“!
Но Поетът у Христо Ботев като наш български народностен гений ни представя и това, че туптящото сърце на Христо Ботев е било обиталище не само на личността у Христо Ботев и не само на народа български в личността на Христо Ботев, но и на самия Бог –
„..ти що си в мене,боже –
мен в сърцето и в душата.“!
И това живо откровение на Поета у Христо Ботев – именно това, че Бог е в него като него самия, като Христо Ботев – е Истина, която е идентична с Истината като откровение на самия Бог в Евангелие от Йоан /14:23/ - „Ако Ме люби някой, ще пази словото Ми; и Моя Отец ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим жилище у него.“
Жилище за кого!?
Жилище за разума-творец, който е Дух и Истина и който е Любов и Живот, и който е видян от Христо Ботев най-напред като „Благословен Бог наш“. (мотото на стихотворението „Моята молитва“).
Видян е от Христо Ботев като Бог наш – тоест, видян е във всички ни и над всички ни като Народ,
като „вярна дружина“!
Видян е от Христо Ботев и като личен Бог и Спасител в него самия –
„...ти, що си в мене, боже...“,
и едновременно с това е видян като оличностен Бог в Христо Ботев –
„...мен в сърцето и в душата...“
И това Христо Ботевско виждане за Бога Наш и Личен като поетическо откровение в „Моята молитва“ е самата цяла Истина, която е Бог и която ни е дадена като Божие откровение в Евангелие от Йоан – както в стиховете, които цитирах по-горе (14:23), така и в стиховете:
„Аз съм в Своя Отец, вие в Мен, и Аз във вас“,
а също:
„Аз съм лозата, а вие сте пръчките...“ (Йоан, 15:5)
И пръчките на лозата, разбира се, са лоза докато са на Лозата, докато плододават, така както е плододавал в творчество и дела Христо Ботев –
самопожертвователно!
А когато не плододават – „хвърлят ги в огън, и ги изгарят“ (Йоан, 15:6).
А това, че Бог като „благословен Бог наш“, като Бог на нашия български Народ (и не само на нашия), е единосъщен с Бога, който е в сърцето и в душата на Христо Ботев като Бог „на разума“ –
„...ти, боже на разума –
защитниче на робите
на когото щат празнуват
денят скоро народите.“
– тъкмо тази единосъщност на нашия Спасител като Бог наш и като Човек-Личност в личността (в случая на Христо Ботев) предполага възможността за парадоксална взаимна иманентност между Бог, народ и личност в духовното лоно – „в сърцето и в душата“ на личността.
А парадоксът на тази иманентност е в това, че не личността, в чието духовно лоно тя става, твори собственото си духовно лоно, а Бог, който е „Алфа и Омега“ - Той твори това лоно, това свое „жилище“ у личността – и то при условие, че личността силно люби Бога на Разума, на Истината и Светлината, на Свобода и Любовта, на Живота и Творчеството – така както е казано все в същия цитиран по-горе от мен стих в ев. от Йоан (14:23) и така, както Поетът у Христо Ботев силно люби и мрази.
Силно люби Истината и Свободата!
Силно мрази лъжата и робството!
Това ще рече, че взаимната иманентност между Бог, народ и личност в духовното лоно на личността е не толокова качество, колкото е духовно състояние на личността (неочаквано и не винаги осъзнавано от личността като внезапно Божие присъствие и/или като внезапно творческо вдъхновение).
Това ще рече още, че Христо Ботев (а и всеки друг, включително и Достоевски) е бивал „народ“ само в творческия си Боговдъхновен акт и само в самопожертвувателните си дела и е всъщност „народът“ в тези свои дела – осъществените, сътворените в полза на Народа.
В „Моята молитва“ Христо Ботев е „народът“!
Както и в другите си безсмъртни творения и дела.
Ще рече още, че Христо Ботев (а и кой да е друг) е толкова повече „народ“ и толкова повече е „жилище“ на Бога в себе си (“Аз рекох: Богове сте вие.“, ев. от Йоан)
и най-вече е толкова повече Личност в тези свои дела,
колкото са по-значими те за самия негов Народ, а и за цялото човечество.
Ще рече още, че всеки е в състояние на „народ“ - и на „Бог“ и Личност – според реализацията на творческия си потенциал, според мащабите на този свой потенциал и според значимостта на съзидателните си дела и творения.
Иначе, в прозаичните, в ежедневните си дела никой не е в състояние на „народ“ и/или на „Бог“. Но няма пречка и в тези наши ежедневни дела подобно на Христо Ботев силно да любим Бога на Разума, на Истината, на Свободата, на Любовта, на Живота, като и да бдим над личните си оръжия (Сервантес), с които придобиваме свобода и съвършенство – за себе си и за другите, и за народа ни в нас.
(Следва)
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov