ТВОРЧЕСКИЯТ АКТ, СЪТВОРЕНОТО И СЪЗЕРЦАВАНОТО ОТ НАС Е МНОГО ПО-ЗНАЧИМА И ИСТИНСКА НАША ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, ОТКОЛКОТО СА ЗНАЧИМИ ЕЖЕДНЕВНИТЕ НИ РУТИННИ ДЕЛА И МИМОЛЕТНИТЕ НАШИ ДОБРИ ИЛИ ЛОШИ ПОСТЪПКИ...

***

И тъй, „свободата не ще екзарх, иска Караджата“ (Каравелов).

Видяхме това нейно искане и у Христо Ботев (в предходната част на това изследване). Видяхме го ясно в стихотворението „Хаджи Димитър“.

Защо свободата иска Караджата, защо иска Левски, Ботев, Хаджи Димитър?...

Защо не иска екзарх?

Защо

„господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.“...?   (Вазов, „Левски“)

Отговорът е – защото "Господ не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи.” (Лука 20:38) и защото иска да общува в себе си само с духом зрели и свободни хора, с хора-творци и съзидатели, а не с "празноглави хора" (Хегел).

Затова свободата, светлата свобода, която е у Бога, е искала Караджата, Левски, Ботев, Хаджи Димитър и другите наши самопожъртвователни чеда на нашия народ; те са били истински свободни в себе си; те са били истински творци на свобода от свобода, били са духом зрели мъже.

Само свободният може да твори из от себе си свобода.

Затова свободата иска Караджата, Левски, Ботев, Хаджи Димитър..., защото само те като Личности са били истински свободни в условията на робство на народа ни.

Впрочем, индивидите в османското общество не са били със статут на роби, не са били собственост на робовладелци. Османското общество не е (било) робовладелческо. Индивидите на народа ни, познаващи Истината в себе си, тоест, Бога в себе си, са постигали по този начин свобода в себе си - "И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни" - Йоан 8:32). Били са свободни по този начин в условията на османската правна система. Със статут на роб, лишен от свое правно основание да се самоуправлява, лишен от своя държава, в която да реализира пълноценно себе си, е бил само народът ни; имал е господар; бил е под чуждо господство.

А - както посочих вече в първата част на това мое изследване - такова състояние на духа, на въплъщаващия се в съзидателни творения и дела личен човешки разум-творец – свобода отвътре като Личност, робство отвън като народ – се оказва крайно ненормално и противоречиво както за духовното реализиране на личността в Народа, така и за духовното реализиране на народа в Личността. Духом свободните и зрели мъже у народа ни по време на нашето Възраждане са осъзнавали болезнено това.

Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?   

Христо Ботев - "Към брата си", към четата си, към народа в себе си.

И не само той, но и Раковски, Дядо Славейков, Левски...

Затова именно по времето на нашето Възраждане свободата като Истина в нас, като "Благословен Бог наш" (Ботев, "Моята молитва") иска зрелите духом мъже (включително и заемащият длъжността екзарх, ако е бил зрял духом).

Иска ги, защото истинската свобода, бидейки в духовното лоно на личността, е всъщност съзидаваща, творческа, светла свобода в лоното на Бога. И защото наистина Бог иска да общува в себе си само с истински свободни хора, а не с роби. Общувал е с Моисей, с Авраам, със Спасителя, а Той - със своите ученици; явява се на св. ап. Павел.

И Поетът у Христо Ботев знае, чувства и изразява това; общувал е в себе си с Бога.

...

Достоевски – зрелият духом, истински свободният, творецът на свобода от свобода – в романа си „Братя Карамазови“ и по-специално в глава „Великият инквизитор“ дава прекрасен отговор на въпроса защо Бог иска да общува само с истински свободни хора.

И защо само тях спасява и приема в себе Си, а чрез тях и народите им приема в себе си – по начина, по който се спасяват в Бога и приятелите на праведния Йов.

Свободният!

„Най-големият от всички жители на Изток“, -

човекът, който едновременно

свободно се опълчва на Бога в себе си

и смирено в свободата си затваря уста пред Бога - 

така той е Йов – свободният!

Такъв е и Човекът, с когото Бог непосредствено общува, когото приема в себе Си –

„само неговото лице ще приема“! (Йов)

С другите, с приятелите на Йов, които не се борят пълноценно за свободата си с дух и с истина в слово и в дело, Бог общува опосредствено. Общува чрез праведния Йов. Общува с народа си чрез Моисей.

...

Но и Христо Ботев, свободният български поет и революционер, подобно на Йов върши това едновременно –

свободно се опълчва на Бога в себе си

и смирено в свободата си затваря уста пред Бога.

Ето как:

...Грей и ти слънце - (соларният образ на Бога) - 

в таз робска земя!...

Но млъкни сърце...

...

И тъй, да попитаме отново – защо свободата,

защо всъщност Бог не ще екзарх, а иска Караджата!?

Защо „господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото“? (Вазов)

Защо Поетът у Христо Ботев пита заветно чрез падналия за българската свобода Хаджи Диммитър:

Кажи ми, сестро де Караджата?

Де и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата,

аз искам сестро тук да загина!

...

Защо и самодивите

...летят и пеят, дорде осъмнат

и търсят духът на Караджата...!?

Защо?

Защото Поетът у Христо Ботев чувства, вижда и знае в Бога, че истински свободният човек, зрелият духом човек, творецът на свобода от свобода не е и не може да бъде истински свободен в Бога без своята „вярна дружина“!,

без своите заробени „братя сиромаси“!,

без своя свободен Народ в Бога!

Свободният сред роби, сред ограбвани, сред изнасилвани, сред унизени и оскърбени не е истински свободен.

Той не е истински свободен, защото истинската свобода – свободата в Бога – е синоним не само на творчество, но и на любов!

Любов към ближния.

Любов към народа.

Любов към отечеството.

Ето защо Поетът у Христо Ботев твори свобода от свобода

за себе си,

за другите в себе си,

и за Народа в себе си!

Твори я в Бога.

Другата „свобода“, тъмната свобода, свободата извън любовта и извън „закона като най-нисша форма на любов“ /Н. Бердяев/, е престъпление.

Ето защо и самодивите като архетип на волността в самобитната българска душа

„търсят духът на Караджата“!

И, разбира се, няма къде другаде да го открият, освен в Бога,

който е Светлина, обитаваща „в непристъпна светлина“ /ап. Павел/

и който „в душата е разум в разума“ /Майстер Екхарт/.

И който в сърцето и в душата на Христо Ботев /и у всеки друг/ е Бог на разума, оличностен като Христо Ботев! -

„... ти що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата„

и

„ти, боже, на разума –

защитниче на робите...“

(Моята молитва).

***

Не помня кой точно от древните е казал, но помня, казал е това, че е щастие за мъдрия да се роди във времена на законност (тоест, на масова проява на най-нисшата форма на любов – Н. Бердяев). И обратно – че е голямо нещастие за него да се роди във времена на беззакония и че в същите тези времена върху него ляга отговорността да се бори за възстановяването на законността в държавата си.

Защо!?

Защо се налага именно на мъдрия, тоест, на зрелия духом човек да се бори за възстановяването на законността в държавата си, а също и за свободата на своя народ във времена на робство?

Отговорът на този въпрос се съдържа в думите на древно-китайския мъдрец Лао Дз, които вече цитирах няколко пъти по-напред:

„Мъдрецът няма собствено сърце. Сърцето на народа е сърце на мъдреца.“

Е, виждаме сега чрез Лао Дз коя е „вярната дружина“ на Поета у Христо Ботев !

Виждаме и защо именно Поетът е неизменно предан на народа си!

Виждаме и защо именно той се чувства отговорен за състоянието на народа си – било във времена на робство, било във времена на беззакония.

Виждаме и защо плаче „скришом“ „над народен гроб печелен“ - Ботев!

Виждаме, че и за падналите в борбата за свобода

„... не мисли никой днес освен поетът

и майките свети.“ - Вазов!

Впрочем, ние вече разгледахме този парадокс в думите на Лао Дз, който означава в разума-творец (Бог) само това, че личността е вътрешно присъща на народа (си) и народът е вътрешно присъщ на личността (си) в духовното лоно на личността, в сърцето на личността –

защото не народът, а само личността е тази, която има туптящо сърце!

Лао Дз е имал туптящо сърце, живо, самопожертвувателно, народно.

„Достоевски е „народът“...“ /Н. Бердяев/- сърцето на руския народ е туптяло в гърдите Достоевски!

Левски е „народът“ - сърцето на българският народ е туптяло в гърдите на Левски - „ако спечеля, печели цял народ“!

Христо Ботев е „народът“ - неговото сърце е туптяло „в отзив на плач из народа“!

Но Поетът у Христо Ботев като наш български народностен гений ни представя и това, че туптящото сърце на Христо Ботев е било обиталище не само на личността у Христо Ботев и не само на народа български в личността на Христо Ботев, но и на самия Бог –

„..ти що си в мене,боже –

мен в сърцето и в душата.“!

И това живо откровение на Поета у Христо Ботев – именно това, че Бог е в него като него самия, като Христо Ботев – е Истина, която е идентична с Истината като откровение на самия Бог в Евангелие от Йоан /14:23/ - „Ако Ме люби някой, ще пази словото Ми; и Моя Отец ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим жилище у него.“

Жилище за кого!?

Жилище за разума-творец, който е Дух и Истина и който е Любов и Живот, и който е видян от Христо Ботев най-напред като „Благословен Бог наш“. (мотото на стихотворението „Моята молитва“).

Видян е от Христо Ботев като Бог наш – тоест, видян е във всички ни и над всички ни като Народ,

като „вярна дружина“!

Видян е от Христо Ботев и като личен Бог и Спасител в него самия –

„...ти, що си в мене, боже...“,

и едновременно с това е видян като оличностен Бог в Христо Ботев –

„...мен в сърцето и в душата...“

И това Христо Ботевско виждане за Бога Наш и Личен като поетическо откровение в „Моята молитва“ е самата цяла Истина, която е Бог и която ни е дадена като Божие откровение в Евангелие от Йоан – както в стиховете, които цитирах по-горе (14:23), така и в стиховете:

„Аз съм в Своя Отец, вие в Мен, и Аз във вас“,

а също:

„Аз съм лозата, а вие сте пръчките...“ (Йоан, 15:5)

И пръчките на лозата, разбира се, са лоза докато са на Лозата, докато плододават, така както е плододавал в творчество и дела Христо Ботев –

самопожертвователно!

А когато не плододават – „хвърлят ги в огън, и ги изгарят“ (Йоан, 15:6).

А това, че Бог като „благословен Бог наш“, като Бог на нашия български Народ (и не само на нашия), е единосъщен с Бога, който е в сърцето и в душата на Христо Ботев като Бог „на разума“ –

„...ти, боже на разума –

защитниче на робите

на когото щат празнуват

денят скоро народите.“

– тъкмо тази единосъщност на нашия Спасител като Бог наш и като Човек-Личност в личността (в случая на Христо Ботев) предполага възможността за парадоксална взаимна иманентност между Бог, народ и личност в духовното лоно – „в сърцето и в душата“ на личността.

А парадоксът на тази иманентност е в това, че не личността, в чието духовно лоно тя става, твори собственото си духовно лоно, а Бог, който е „Алфа и Омега“ - Той твори това лоно, това свое „жилище“ у личността – и то при условие, че личността силно люби Бога на Разума, на Истината и Светлината, на Свобода и Любовта, на Живота и Творчеството – така както е казано все в същия цитиран по-горе от мен стих в ев. от Йоан (14:23) и така, както Поетът у Христо Ботев силно люби и мрази.

Силно люби Истината и Свободата!

Силно мрази лъжата и робството!

Това ще рече, че взаимната иманентност между Бог, народ и личност в духовното лоно на личността е не толокова качество, колкото е духовно състояние на личността (неочаквано и не винаги осъзнавано от личността като внезапно Божие присъствие и/или като внезапно творческо вдъхновение).

Това ще рече още, че Христо Ботев (а и всеки друг, включително и Достоевски) е бивал „народ“ само в творческия си Боговдъхновен акт и само в самопожертвувателните си дела и е всъщност „народът“ в тези свои дела – осъществените, сътворените в полза на Народа.

В „Моята молитва“ Христо Ботев е „народът“!

Както и в другите си безсмъртни творения и дела.

Ще рече още, че Христо Ботев (а и кой да е друг) е толкова повече „народ“ и толкова повече е „жилище“ на Бога в себе си (“Аз рекох: Богове сте вие.“, ев. от Йоан)

и най-вече е толкова повече Личност в тези свои дела,

колкото са по-значими те за самия негов Народ, а и за цялото човечество.

Ще рече още, че всеки е в състояние на „народ“ - и на „Бог“ и Личност – според реализацията на творческия си потенциал, според мащабите на този свой потенциал и според значимостта на съзидателните си дела и творения.

Иначе, в прозаичните, в ежедневните си дела никой не е в състояние на „народ“ и/или на „Бог“. Но няма пречка и в тези наши ежедневни дела подобно на Христо Ботев силно да любим Бога на Разума, на Истината, на Свободата, на Любовта, на Живота, като и да бдим над личните си оръжия (Сервантес), с които придобиваме свобода и съвършенство – за себе си и за другите, и за народа ни в нас.

(Следва)

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov