ТВОРЧЕСКИЯТ АКТ, СЪТВОРЕНОТО И СЪЗЕРЦАВАНОТО ОТ НАС Е МНОГО ПО-ЗНАЧИМА И ИСТИНСКА НАША РЕАЛНОСТ, ОТКОЛКОТО СА ЗНАЧИМИ В НЕЯ СОЦИАЛНИТЕ НИ РУТИННИ ДЕЛА И МИМОЛЕТНИТЕ НАШИ ДОБРИ ИЛИ ЛОШИ ПОСТЪПКИ...

 

***

Писах вече подробно в предходната част на това изследване, но да повторя сега експресно – цялото стихотворение на Христо Ботев “Хаджи Димитър” тъкмо в поетическата си цялостност е овладяна вътрешна борба на Поета със себе си и с Бога в себе си (борба окриляна от самия Бог) за отвоюване на свобода от Бога в Бога - както за себе си, така и за народа в себе си.

Всичко вътрешно и външно в тази поетическа цялостност взаимно и парадоксално се осъвместява в духа и в душата на Христо Ботев и е цялата Истина (Бог) като поетическо откровение и послание по време, място и дух.

 

Как се осъвместява?

Отговорът на този въпрос няма логически израз. Можем обаче да го дешифрираме отчасти чрез отношението между съня и сънуващият. Когато например човек сънува, че се разхожда в някой град, то той е в лично пространствено отношение с екстериора на сънувания град, който град обаче заедно с него е в него, в психиката на сънуващият.

По същият начин всичко външно (природно) и всичко вътрешно (духовно) парадоксално се осъвместяват едно в друго в духовното лоно на личността, в случая – в личността на поета Христо Ботев, в неговото творчество.

…

Всъщност, парадоксът на това осъвместяване е долавян в различни форми от редица древни и съвременни мислители, поети и основатели на религии.

 

Парадоксално в нас се осъвместява например съдържанието в думите на Лао Дзъ: “Мъдрецът няма собствено сърце. Сърцето на народа е сърце на мъдреца.”. Парадоксът е в това, че в действителност не народът, а мъдрецът у Лао Дз е имал сърце; Христо Ботев е имал сърце "...дето страда / в отзив на плач - из народа" ("Към брата си") и така сърцето на народа ни е тупкало в гърдите на Христо Ботев. Усеща се пулса му в поетичните и публицистичните творби на Поета.

 

Парадокс се разкрива и във вярата на християните в Исус, който за тях е едновременно Бог и Човек – Бог в човека и човек в Бога (макрокосмос в микрокосмоса и микрокосмос в макрокосмоса).

 

Парадокс се съдържа и в думите на Левски: “Ние сме във времето и времето е в нас, то нас обръща и ние него обръщаме.”.

Парадокс се разкрива и в думите на Хенри Дейвид Торо – “Оня, който е с истината, дори да е сам, е мнозинство.”…

 

Какво е парадоксът?

Парадоксът е внезапно осъвместяване, разкриване и осъзнаване на иначе взаимно несъвместими по закон и по логика неща.

Той не може да бъде долавян и разбиран от всички хора. (Приживе едни от хората около Исус са го виждали като Бог, други от същото негово обкръжение са го виждали като човек и са му казвали дори: "Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, Който си човек, правиш Себе Си Бог. - Йоан 10:33).

Може обаче да бъдат разбирани и долавяни от всички хора онези неща, които по необходимост се зараждат и произтичат от съответния парадокс – насъщни факти и исторически събития.

 

Движеща сила на самия парадокс и на всичко, което следва от него като насъщни факти и исторически събития, е вярата, с която влизаме в борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си.

Вярата, с която Исус представя себе си като Син Божи и Син Човешки (налудна в очите на книжниците и фарисеите) и влиза с тази вяра в борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си (в смирена борба - "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" - Матей 27:46), го прави наистина Син Божи и Син Човешки.

Прави го велик обръщач на времето!

От Него насам тече ново летоброене със всички духовни и материални последици за човечеството.

И тези последици са очевидни за всички, разбират се от всички, включително и от атеистите.

И от тази по същество обща за човечеството гледна точка нито е важен спорът например между християни и нехристияни за това дали Исус е бил или не историческа личност, нито е важно отрицанието на невярващите в Него, че Той не е Бог и Човек едновременно.

Важни са като признати от всички хора по света само фактите на християнската вяра, стоящи в основата на западно-европейския тип култура и цивилизация с нейната движеща сила във времето – християните, последователите на Исус.

…

Освен Исус, велики обръщачи на времето са били Сократ, Платон и Аристотел – от Сократ или от тази велика троица насам се разгръща Аполоновия тип мислене – рационалното – със всички духовни и осезаеми материални последици за човечеството.

…

Отец Паисий Хилендарски, Г. С. Раковски, Васил Левски и Христо Ботев са велики български обръщачи на времето – от тях насам (и не само от тях) ние от заробен народ се превръщаме в свободен световноисторически народ със свободни личности в него.

…

При това Васил Левски, дяконът, ученикът на Исус, е бил напълно самосъзнателен за това, че човек (макар и сам - какъв парадокс!) може да се противопостави с вяра на историческата необходимост – този валяк на историята, който мачка всичко пред себе си.

И да обръща времето с дух и с истина.

Как го обръща?

Чрез борба със себе си, с другите в себе си и най-вече чрез борба с Бога в себе си.

Борба с дух и с истина – такава, каквато е у Левски.

„Ако печеля, печели цял народ. Ако изгубя, губя само мене си.”

 

(Видяхме вече, в предходната част на това мое изследване, че Праведният Йов печели в борбата със себе си в себе си - и с другарите в себе си, и с Бога в себе си; с дух и истина я печели. Печели я с арбитража и с признанието на самия Бог, че именно той, Праведният, я печели. Макар и победени от Йов, печелят я така, чрез него, и другарите му - "защото само неговото лице ще приема, за да ви не отхвърля, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както моят раб Йов 42:7-8).

 

Печели я по същият начин и Васил Левски!

С вяра в правотата си, с дух и истина печели битката в себе си със себе си (в уводните стихове на стихотворението си "Левски" Дядо Вазов ни показва как), печели я така и с другите в себе си, печели я по същия начин и с Бога в себе си, а в негово Лице, в лицето на Левски и целият наш народ я печели. (Ще покажа в следващите части на това мое изследване, че цялото стихотворение на Дядо Вазов "Левски" е велик израз и апотеоз на същата тази триединна борба на Личността със себе си, с народа в себе си и с Бога в себе си.)

…

Впрочем, следните думи на Христо Ботев: "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите." не са нищо друго, освен изблик на непоклатима вяра, способна да обръща стихиите (между които е и валякът времето), подвластни на Бога.

И няма как да не видим в тези Ботевски думи, че това е Ботевска борба, която обръща времето с вяра, с дух и с истина!

…

Без вяра, без дух и истина, борбата за личността със себе си, с другите в себе си и най-вече с Бога в себе си приключва с фиаско.

...

Борбата с вяра, с дух и с истина обръща времето в полза на човека и е победа на човека в Бога.

Благословена от Бога.

Победата на праведния Йов (с дух и с истина) в Бога обръща хода на времето в полза на Йов. “И благослови Бог последните дни на Йова повече от напрежните…” (Йов, 42:12)

…

Всъщност, само Бог е този, който е в състояние да обръща времето.

 

И ние сме в състояние да го обръщаме, учи ни Дякон Левски, но чрез Бога - борейки се с Него в себе си.

Страшни катастрофи настъпват за нас, ако не действаме с вяра, с дух и с истина.

Неимоверните страдания и патила на оживелите след тези катастрофи – безумни крамоли и раздори, разбойничества, войни, революции – ни довеждат до истината, че само с дух и с истина можем да предотвратяваме тези катастрофи – личностни, народностни и международни.

 

С вяра, с дух и с истина можем да обръщаме времето и можем да имаме победа в Бога – да живеем в Мир със себе си, в Мир с другите в себе си и в Мир с Бога в себе си.

 

Можем всичко в Бога – стига да го искаме с вяра и да се борим за него с дух и истина.

Можем това, защото Той може всичко и защото е Личност – Дух със сърце и душа, а не застинал във Вселената абсолют.

Разкрито е това в Библията.

Разкрито е, че Той общува с човека като Личност с Личност!

***

Обаче трябва да вземем пред вид и това, че в богоборството има историзъм.

Има и форми на борба с Бога.

Историзмът и формите на богоборство ("Всички велики реформатори са богоборци." - Петър Мутафчиев, "Книга за българите") в Библията са показани в извънредно многообразие и са по-скоро поучителни за нас, отколкото предвидими и обясними в тяхната възможна последователност и взаимна иманентност.

Поучителни са с това, че всички възможности за влизането ни в борба с Бога са в Бога и се предполагат от Него в зависимост от времето и мястото, в което живеем, и най-вече в зависимост от силите, които притежаваме и които са ни дадени като дар от Него.

…

Бог ни предизвиква на борба според силите ни, но и ние го предизвикваме на борба с едни или други наши – кога разумно мотивирани, кога неразумно мотивирани – решения, действия, желания. Предизвикваме Го най-вече с произвола си и с бунта си за свобода.

Произволът (своеволието ни в свобода, тъмната свобода в нас) води до робство – политическо (вътрешно и/или външно), социално и/или природно (екологическа зависимост например). А бунтът – до сблъсък (с другите в себе си, със себе си и с Бога в себе си) и до осъзнаване на това, че свободата, светлата може да се отвоюва от Бога само с дух и с истина - творчески!

…

Неописуеми са историзмът и формите на богоборството.

 

И все-пак доколкото можем да се позовем на Библията, можем и да видим, че Бог влиза в пряка борба с Иаков (Първа книга Моисеева, 32:24-28), нанасяйки му физическа травма - “... и се повреди ставата на бедрото у Иакова, когато се бореше с Него”.

 

Писах вече в третата част на това мое изследване, че тази пряка борба на Бога с Иаков е поучителна за нас с това, че всяка битка между нас, човеците има своя прелюдия в Бога.

А сега ще кажа и това, че всяка наша борба с другите е истинска като борба и е оправдана като възможна победа (или загуба) само в Бога, защото, казва се в Библията: “... ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш” (32:28).

…

Можем да видим в Библията и това, че Бог и човек влизат в “невидима” словесна борба помежду си с дух и истина.

Драмата на праведния Йов в едноименната библейска книга е показателна.

Убеден в своята праведност, Йов вижда пръста на Бога в нещастията, които се струпват върху главата му, и предизвиква в слово Бога на съд и на борба, бидейки в същото време самосъзнателен за това, че няма кой друг да бъде арбитър в тази негова борба с Бога, освен Бог,

и че няма кой друг да го подкрепи в тази борба, освен Бог.

Велика драма!

 

Показателна е тя и е поучителна за нас с това, че нещастията, които ни се струпват върху главите ни (и като личности, и като народ), ни спохождат като изпитания, заради свободата, която е не само "едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората"(Сервантес, "Дон Кихот"), но е и наше изначално божествено състояние както за неизбежно познаване на добро и зло ("И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло..." - Битие 3:22), така и за неизбежен етически избор за вършене добро или зло - с неизбежни за избора ни последици  и отговорности.

...

Можем да видим в Библията в исторически аспект и третата форма на богоборство – онова богоборство, което Христо Ботев илюстрира в стихотворенията си “Моята молитва” и “Хаджи Димитър” и което се разиграва преди две хиляди години като велика вътрешна драма между Човек и Бог („Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче както Аз искам, а както Ти искаш.“ - Матей 26:39) в сърцето и в душата на Спасителя.

Целият Нов завет е израз на тази драма.

***

Стихотворенията на Христо Ботев “Моята молитва” и “Хаджи Димитър” са велики български изрази на същата драма.

Тази българска драма на борбата между човек и Бог е ставала в сърцето и в душата на българина Христо Ботев и Поетът у него я изразява:

О, мой боже, правий боже,

не ти що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата.

Става тази драма и в нашите сърца - доколкото поетическите откровения на Истината в тези стихотворения стават наша същност.

Истината е наша същност!

Бог е цялата истина в нас! ("Бог в душата е Разум в разума.", "Бог е цялата истина, ние сме частични истини." - Майстер Екхарт)

Христо Ботев е бил самосъзнателен за това – “…ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата…. ти, боже, на разума”!

Именно Бог, който е в мен като мен и в теб като теб, и в нас като нас, като български народ и който е разум-творец, и който и цялата Истина в разума ни, именно Той ни прави свободни.

“Ще познайте истината, и истината ще ви направи свободни.” – повелява Евагелието.

Извън Истината като наша духовна същност и реалност няма свобода. Има само своеволие и произвол, а в него робство и небитие.

***

Поетическото откровение на Истината в стихотворението “Хаджи Димитър” е всъщност отвоювана от Христо Ботев с дух и истина свобода в Бога от Бога – свобода за Христо Ботев, който подобно на праведния Йов е приет от Бога, и свобода за българския народ,

който чрез Христо Ботев, чрез Хаджи Димитър, чрез Васил Левски

и чрез другите знайни и незнайни от нас негови самопожертвувателни чеда

е приет в Бога като свободен народ!

Точно така, както всъщност са приети и другарите на Йов чрез Йов в Бога.

....

Поетическото откровение на Истината в стихотворението “Хаджи Димитър” се разгръща като борба на Поета у Христо Ботев с Бога в духовното лоно, в сърцето и в душата на собствената му Личност. Разгръща се в духовни архетипове, символи, образи и алюзии, присъщи като структура и организация в душата на българина. В тази Ботевска душа над всички архетипове, духовни структури и символи е соларният образ на Бога – архетипът Слънце.

…

Обаче, в онова робско за българите време “на небето / слънцето спряно сърдито пече”.

Другояче казано, за разлика от всички други духовни структури и символи – “сводът небесен”, Вселената, звездите, месецът, Балканът, орлицата, вълкът, соколът... –

за разлика от всички тях,

само Слънцето – соларният образ на Бога (в Христо Ботев!) – се противи на Юнака. Противи се на Поета в душата на поета! –

“слънцето спряно сърдито пече”!

Всичко друго (в Бога!) откликва, движи се, закриля Юнака, закриля Поета.

Цялата Вселена е на страната на Юнака и на Поета,

“а на небето слънцето спряно сърдито пече”!

Само то не откликва на страданията на Юнака и на Поета в Бога!

Защо Слънцето, което задвижва всичко друго на Земята (в Бога) и дава живот на орлицата, вълка, сокола - е спряно!?

Защо пече сърдито!?

Защо се противи на Юнака!?

А в същото време:

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!...?

Не ни ли разкрива Поетът у Христо Ботев аспект от все същата вътрешна борба с Бога у Бога, каквато тя е разкрита и в Книга на Йов!?

“Той нанася рани и Сам ги превързва;

Той поразява, и неговите ръце лекуват.” (Йов, 5:18)

Не изразяват ли тези думи същността и характера на самата наша Съдба!?

...

Във всеобщия ход на историята “всичко действително е разумно” – казва Хегел. Петстотингодишното ни робство е постановено разумно.

Допуснато е от Бога „на разума“, за да израснем духовно в него.

Да растем петстотин години в режим на чуждо господство.

Това господство (османско) в съответствие с Божията воля – разумно и напълно основателно е елиминирало само варварския саморазрушителен произвол у българите.

Само волевия компонент, само властовия компонент на народностния ни дух е бил елиминиран, за да бъдем съхранени като народ във Времето.

“Той поразява и неговите ръце лекуват.” (Йов)

Как!?

С този волеви компонент („волята е целенасочен разум“ – Хегел), с този именно властови компонент, в който пряко рефлектира Божията воля за съзидание и духовно съвършенство, ние, българите, не сме били в състояние непосредствено преди падането ни под турско иго да си служим творчески,

свободно,

съзидателно,

градивно.

Доказва се това от историческите факти – вътрешни крамоли и раздори, опустошителни грабежи и делби, външни и вътрешни варварски войни – както преди падането ни под византийско, така и най-вече преди падането ни под османско владичество. Две владичества, които иначе, пак според Божията воля, са били целебни и оздравителни за нас като народ и личности. "На този, който не може сам да се управлява, Зевс му праща за негово добро друг да го управлява." (Платон)

 

Впрочем, труден е следният извод, но трябва да признаем, че под “крилото” на турския ятаган ние израстваме като народ и личности с истински съзидателен волеви компонент, с истински целенасочен и съзидателен разум. И именно този наш волеви компонент е изпълвал с духовно съдържание формата на българската възрожденска община.

Така именно нашият народ израства под “крилото” на ятагана, за да се намери към средата на деветнадесети век “в младост и в сила мъжка”.

Но на Небето,

на духовното му Небе

“слънцето, спряно сърдито пече”!

Ботев!

...

“…и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.” –

пише Иван Вазов в стихотворението “Левски” и потвърждава същото, което Христо Ботев вижда и изразява чрез соларния образ на Бога.

...

Защо Слънцето „сърдито пече“!?

Защо е бил сърдит Бог!?

Какво искал Бог от българите!?

Отговорът е – Бог е искал (и винаги иска! от човека) борба за свобода и съвършенство!

Самият Той като Творец в себе си води такава борба със себе си.

Мъжествена!

Библията е показателна. Дори само в тези думи на Бога, наш Спасител, разпнат на Кръста: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Матей 27:46).

Затуй „Свободата не ще екзарх, иска Караджата!“ - Любен Каравелов.

Иска свети жертви.

Иска Хаджи Димитър!

Иска Левски, Бенковски, Волов…

Иска и самия Христо Ботев.

И Христо Ботев откликва.

Възхожда с дух и истина в себе си, възхожда “в младост и сила мъжка” до самия соларен образ на Бога в себе си и виква в Лицето му:

………………Грей и ти слънце

в таз робска земя! Ще да загине

и този юнак… Но млъкни сърце!

…

А низхождането е в предходните стихове:

“Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни!”…

…

“Жътва е сега…” - значи време на зрелост!

Времето, включително на зрелостта, е свързано с хода на Слънцето.

То иска своето.

След петстотин години – “Жътва е сега…”, кървава -

“Ще да загине и този юнак…”

Тоест, свободата иска своето – не кога да е, а в зрелост!

Но всъщност Бог иска своето - иска Караджата, иска Хаджи Димитър….

Иска зрелите духом мъже! Мъже “в младост и сила мъжка“, мъже с творческа, със съзидателна воля, с целенасочен творчески и съзидателен разум!

“Жътва е сега… Пейте, робини

тез тъжни песни!... Грей и ти слънце

в таз робска земя!... Ще да загине

и този юнак…”

…

Вижте сега богоборството на Поета у Христо Ботев!

Той възхожда с бунт до соларния образ на Бога в себе си и виква в Лицето му:

“Грей и ти слънце в таз робска земя! Ще да загине и този юнак…”

С други думи – колко още юнаци “в младост и сила мъжка “ искаш да загинат, Господи, за нашата българска свобода?

…

Но понеже борбата на Поета с Бога става в духовното лоно на личността у Христо Ботев, пак Поетът у Христо Ботев парадоксално в бунта си пред соларния образ на Бога в себе си, именно в своя бунт!, смирено възкликва:

…..............Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...”

...

....“Но млъкни, сърце!“ – защото в сърцето е духовното лоно на човека

и защото в него истински става борбата на личността с другите в себе си, с народа в себе си и с Бога в себе си – борба, в която човек познава истината, познава Бога и Бог, който е истината, пътят и Животът, го прави свободен, прави го вечно жив в себе Си.

Затова: „...млъкни сърце!“

Подобно на Праведния Йов:

„Ръката си турям на устата си.

Веднъж говорих, сега няма да отговарям,

говорих дори два пъти, но повече няма. (Йов, 39:31-35)

...

Но борбата за свобода, неизбежната,

тази борба със себе си,

с другите в себе си,

с народа в себе си

и с Бога в себе си

е възможна като победа и постига победа само с дух и с истина!

Всички други средства, а и цели, са отречени от нея.

Ще катастрофираш духовно, ако се насочваш към нея като профан, непосветен.

Ще завършиш в края на краищата с робия и /или с фиаско, ако преследваш чрез нея комерсиални цели.

Всъщност, само с дух (разум-творец) и само с истина (тоест само с разумно и съзидателно осъществени творчески избори, решения и дела в тази свещена борба - животът) може да се отвоюва и да се познава Истината, която ни прави свободни и живи, и която е Бог,

Животът!

Безсмъртният!

И затова:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...!

И затова, макар и паднал физически в борбата за свобода като Хаджи Димитър,

или дори – макар и духовно съкрушен като праведния Йов („ето, аз съм нищожен“),

той, борецът за свобода и/или творецът на свобода от свобода,

печели битката с другите в себе си, с народа в себе си и с Бога в себе си.

Печели я в Бога!

Печели я не само за себе си, но и за другите в себе си , за народа в себе си!

Това е Йов!

Това е Ботев!

Това е и Левски!

„Ако спечеля, печели цял народ...“

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov