ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ - IV

Казах вече в предходната част на това изследване, но да повторя – цялото стихотворение на Христо Ботев “Хаджи Димитър” в поетическата си цялостност е овладяна вътрешна борба със себе си и с Бога в себе си. Всичко вътрешно и външно в тази поетическа цялостност взаимно и парадоксално се осъвместява в духа и в душата на Христо Ботев и е цялата Истина (Бог) като поетическо откровение и послание по време, място и дух.

Как се осъвместява?

Отговорът на този въпрос няма логически израз. Можем обаче да го дешифрираме отчасти чрез отношението между съня и сънуващият. Когато например човек сънува, че се разхожда в някой град, то той е в лично пространствено отношение с екстериора на сънувания град, който град обаче заедно с него е в него, в психиката на сънуващият. По същия начин всичко външно (природно) и всичко вътрешно (духовно) парадоксално се осъвместяват едно в друго в духовното лоно на личността, в случая – в личността на поета Христо Ботев, в неговото творчество.

Всъщност, парадоксът на това осъвместяване е долавян в различни форми от редица древни и съвременни мислители, поети и основатели на религии. Парадоксално в нас се осъвместява например съдържанието в думите на Лао Дзъ: “Сърцето на народа е сърце на мъдреца.”, а също и вярата ни в Исус, който е едновременно Бог и Човек – Бог в човека и човек в Бога (макрокосмос в микрокосмоса и микрокосмос в макрокосмоса).

 Парадокс се съдържа и в думите на Левски: “Ние сме във времето и времето е в нас, то нас обръща и ние него обръщаме.”

Парадокс се разкрива и в думите на Торо – “Оня, който е с истината, дори да е сам, е мнозинство.”…

Какво е парадоксът?

Парадоксът е внезапно осъвместяване, разкриване и осъзнаване на иначе взаимно несъвместими по закон и по логика неща. Той не може да бъде долавян и разбиран от всички хора. Може обаче да бъдат разбирани и долавяни от всички хора онези неща, които по необходимост се зараждат и произтичат от него – насъщни факти и исторически събития.

Движеща сила на самия парадокс и на всичко, което следва от него като насъщни факти и исторически събития, е вярата, с която влизаме в борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си.

Вярата, с която Исус представя себе си като Син Божи и Син Човешки (налудна в очите на книжниците и фарисеите) и влиза с тази вяра в борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си, го прави наистина Син Божи и Син Човешки.

Прави го велик обръщач на времето!

От Него насам тече ново летоброене със всички духовни и материални последици за човечеството.

И тези последици са очевидни за всички, разбират се от всички, включително и от атеистите.

И от тази по същество обща за човечеството гледна точка нито е важен спорът например между християни и нехристияни за това дали Исус е бил или не историческа личност, нито е важно отрицанието на невярващите в Него, че Той не е Бог и Човек едновременно.

Важни са като признати от всички хора по света само фактите на християнската вяра, стоящи в основата на западно-европейския тип култура и цивилизация с нейната движеща сила във времето – християните, последователите на Исус.

Велики обръщачи на времето са били Сократ, Платон и Аристотел – от Сократ насам се разгръща Аполоновия тип мислене – рационалното – със всички духовни и осезаеми материални последици за човечеството.

Паисий Хилендарски, Васил Левски и Христо Ботев са велики български обръщачи на времето – от тях насам (и не само от тях) ние от заробен народ се превръщаме в свободен световноисторически народ със свободни личности в него.

При това Васил Левски, дяконът, ученикът на Исус, е бил напълно самосъзнателен за това, че човек (макар и сам!) може да се противопостави с вяра на историческата необходимост – този валяк на историята, който мачка всичко пред себе си.

И да обръща времето с дух и с истина.

Как го обръща!?

Чрез борба със себе си, с другите в себе си и най-вече чрез борба с Бога в себе си.

Борба с дух и с истина – такава, каквато е у Левски.

Ако печеля, печели цял народ. Ако изгубя, губя само мене си.”

Ето какво значи Левски!

Впрочем, следните думи на Христо Ботев: "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите." не са нищо друго, освен изблик на непоклатима вяра, способна да обръща стихиите, между които е и валякът времето.

И няма как да не видим в тези Ботевски думи, че това е Ботевска борба с вяра, с дух и с истина!

Без вяра, без дух и истина, борбата за личността приключва с фиаско.

Борбата с вяра, с дух и с истина обръща времето в полза на човека и е победа на човека в Бога.

Победата на праведния Йов (с дух и с истина) в Бога обръща хода на времето в полза на Йов.

И благослови Бог последните дни на Йова повече от напрежните…” (Йов, 42:12)

Всъщност, само Бог е този, който е в състояние да обръща времето.

И ние сме в състояние да го обръщаме, но чрез Бога - борейки се с Него, но и почитайки го.

Страшни катастрофи настъпват за нас, ако не действаме с вяра, с дух и с истина.

Неимоверните страдания и патила на оживелите след тези катастрофи – безумни крамоли и раздори, разбойничества, войни, революции – ни довеждат до истината, че само с дух и с истина можем да предотвратяваме тези катастрофи – лични, народни и международни.

С вяра, с дух и с истина можем да обръщаме времето и можем да имаме победа в Бога – да живеем в мир със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си.

Можем всичко в Бога – стига да го искаме с вяра и да се борим за него с дух и истина.

Можем това, защото Той може всичко и защото Бог е Личност – Дух със сърце и душа, а не застинал във Вселената абсолют.

Разкрито е това в Библията.

Разкрито е, че Той общува (радва се, страда, бори се) с човека като Личност с личност!

***

Обаче трябва да вземем пред вид и това, че в богоборството има историзъм.

Има и форми на борба с Бога.

Историзмът и формите на богоборство в Библията са показани в извънредно многообразие и са по-скоро поучителни за нас, отколкото предвидими и обясними в тяхната възможна последователност и взаимна съвместимост.

Поучителни са с това, че всички възможности за влизането ни в борба с Бога са в Бога и се предполагат от Него в зависимост от времето и мястото, в което живеем, и най-вече в зависимост от силите, които притежаваме и които са ни дадени като дар от Него.

Бог ни предизвиква на борба според силите ни, но и ние го предизвикваме на борба с едни или други наши – кога разумно мотивирани, кога неразумно мотивирани – решения, действия, желания. Предизвикваме Го най-вече с произвола и с бунта си за свобода.

Произволът (своеволието) води до робство – политическо (вътрешно и/или външно), социално и/или природно (екологическа зависимост например). А бунтът – до сблъсък (с другите, със себе си и с Бога) и до осъзнаване на това, че свободата може да се отвоюва от Бога само с дух и с истина.

Впрочем, неописуеми са историзмът и формите на богоборството.

И все-пак доколкото можем да се позовем на Библията, можем и да видим, че Бог влиза в пряка борба с Иаков (Първа книга Моисеева, 32:24-28), нанасяйки му физическа травма -

и се повреди ставата на бедрото у Иакова, когато се бореше с Него”.

Казах вече в третата част на това мое изследване, че тази пряка борба на Бога с Иаков е поучителна за нас с това, че всяка битка между човеците има своя прелюдия в Бога. А сега ще кажа и това, че всяка наша борба с другите е истинска като борба и е оправдана като възможна победа (или загуба) само в Бога, защото, казва се в Библията: “ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш” (32:28).

Можем да видим в Библията и това, че Бог и човек влизат в “невидима” словесна борба помежду си с дух и истина. Драмата на праведния Йов в едноименната библейска книга е показателна. Убеден в своята праведност, Йов вижда пръста на Бога в нещастията, които се струпват върху главата му, и предизвиква в слово Бога на съд и на борба, бидейки в същото време самосъзнателен за това, че няма кой друг да бъде арбитър в тази негова борба с Бога, освен Бог, и че няма кой друг да подкрепи в тази борба, освен Бог.

Велика драма!

Показателна е тя и е поучителна за нас с това, че нещастията, които ни се струпват като личности и като народ могат да ни споходят само по два начина – или като последица от греховете ни, т.е. от произвола, от своеволието ни, или като изпитания Божии срещу дадения ни от Него дар – свободата!

Можем да видим в Библията в исторически аспект и третата форма на богоборство – онова богоборство, което Христо Ботев илюстрира в стихотворенията си “Моята молитва” и “Хаджи Димитър” и което се разиграва преди две хиляди години като велика вътрешна драма между Човек и Бог в сърцето и в душата на Спасителя.

Целият Нов завет е израз на тази драма.

***

Стихотворенията на Христо Ботев “Моята молитва” и “Хаджи Димитър” са велики български изрази на същата драма. Тази българска драма на борбата между човек и Бог е ставала в сърцето и в душата на българина Христо Ботев и Поетът у него я изразява:

О, мой боже, правий боже,

не ти що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата.

Става тази драма и в нашите сърца - доколкото поетическите откровения на Истината в тези стихотворения стават наша същност.

Истината е наша същност!

Бог е цялата истина в нас!

Христо Ботев е бил самосъзнателен за това – “…ти, що си в мене, боже…. ти, боже, на разума”!

Именно Бог, който е в мен като мен и в теб като теб, и в нас като нас, и който е разум-творец, и който и цялата Истина в разума („разум в разума“ - Екхарт) , именно Той ни прави свободни.

Познайте истината, и истината ще ви направи свободни.” – повелява Евагелието.

Извън Истината като наша духовна същност няма свобода. Има само своеволие и произвол, а в него робство и небитие.

***

Поетическото откровение на Истината в стихотворението “Хаджи Димитър” е всъщност отвоювана от Христо Ботев с дух и истина свобода в и от Бога – свобода за Христо Ботев, който подобно на праведния Йов е приет от Бога (молитвата му се сбъдва!),

и свобода за българския народ,

който чрез Христо Ботев, чрез Хаджи Димитър, чрез Васил Левски

и другите знайни и незнайни от нас негови самопожертвувателни чеда

е приет в Бога като свободен народ!

Точно така, както всъщност са приети и другарите на Йов чрез Йов в Бога.

....

Поетическото откровение на Истината в стихотворението “Хаджи Димитър” се разгръща като борба на Поета у Христо Ботев с Бога в духовното лоно на личността - Христо Ботев. Разгръща се в духовни архетипове, символи, образи и алюзии, присъщи като структура и организация в душата на българина. В тази Ботевска душа над всички архетипове, структури и символи е соларният образ на Бога – архетипът Слънце.

Обаче, в онова робско за българите време “на небето / слънцето спряно сърдито пече”.

Другояче казано, за разлика от всички други духовни структури и символи – “сводът небесен”, звездите, месецът, Балканът, орлицата, вълкът, соколът... –

за разлика от всички тях,

само Слънцето – соларният образ на Бога (в Христо Ботев!) – се противи на Юнака. Противи се на Поета в душата на поета! –

слънцето спряно сърдито пече”!

Всичко друго (в Бога!) откликва, движи се, закриля Юнака, закриля Поета.

Цялата Вселена е на страната на Юнака и на Поета,

а на небето слънцето спряно сърдито пече”!

Само то не откликва на страданията на Юнака и на Поета в Бога!

Защо Слънцето, което задвижва всичко друго на Земята (в Бога) и дава живот на орлицата, вълка, сокола - е спряно!?

Защо пече сърдито!?

Защо се противи на Юнака!?

А в същото време:

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!...?

Не ни ли разкрива Поетът у Христо Ботев аспект от все същата вътрешна борба с Бога у Бога, каквато е разкрита и в Книга на Йов!?

Той нанася рани и Сам ги превързва;

Той поразява, и неговите ръце лекуват.” (Йов, 5:18)

Не изразяват ли тези думи същността и характера на самата Съдба!?

Във всеобщия ход на историята “всичко действително е разумно” – казва Хегел. Петстотингодишното ни робство е постановено разумно.

Допуснато е от Бога „на разума“, за да израснем в него.

Да растем петстотин години в режим на чуждо господство.

Това господство (османско) в съответствие с Божията воля – разумно и напълно основателно е елиминирало само варварския саморазрушителен произвол у българите.

Само волевия компонент, само властовия компонент на народностния ни дух е бил елиминиран, за да бъдем съхранени като народ във Времето.

Той поразява и неговите ръце лекуват.”

Как!?

С този волеви компонент („волята е целенасочен разум“ – Хегел), с този именно властови компонент, в който пряко рефлектира Божията воля за съзидание и духовно съвършенство, ние, българите, не сме били в състояние непосредствено преди падането ни под турско иго да си служим творчески,

свободно,

съзидателно,

градивно.

Доказва се това от историческите факти – вътрешни крамоли и раздори, опустошителни грабежи и делби, външни и вътрешни варварски войни – както преди падането ни под византийско, така и най-вече преди падането ни под османско владичество. Две владичества, които иначе, пак според Божията воля, са били целебни и оздравителни за нас като народ и личности.

Между впрочем, труден е следният извод, но трябва да признаем, че под “крилото” на турския ятаган ние израстваме като народ и личности с истински съзидателен волеви компонент, с истински целенасочен и съзидателен разум. И именно този наш волеви компонент е изпълвал с духовно съдържание формата на българската възрожденска община.

Така именно нашият народ израства под “крилото” на ятагана, за да се намери към средата на деветнадесети век

в младост и в сила мъжка”.

Но на Небето,

на духовното му Небе

слънцето, спряно сърдито пече”!

Ботев!

...

“…и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.” –

пише Иван Вазов в стихотворението “Левски” и потвърждава същото, което Христо Ботев вижда и изразява чрез соларния образ на Бога.

...

Защо Слънцето „сърдито пече“!?

Защо е бил сърдит Бог!?

Какво искал Бог от българите!?

Отговорът е – Бог искал (и винаги иска!) борба!

Свободата не ще екзарх, иска Караджата!“ - Любен Каравелов.

Иска свети жертви.

Иска Хаджи Димитър!

Иска Левски, Бенковски, Волов…

Иска и самия Христо Ботев.

И Христо Ботев откликва.

Възхожда с дух и истина, възхожда “в младост и сила мъжка” до самия соларен образ на Бога и виква в Лицето му:

 

………………Грей и ти слънце

в таз робска земя! Ще да загине

и този юнак… Но млъкни сърце!

А низхождането е в предходните стихове:

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни!”…

Жътва е сега…” - време на зрелост!

Времето, включително на зрелостта, е свързано с хода на Слънцето.

То иска своето.

След петстотин години – “Жътва е сега…”, кървава -

Ще да загине и този юнак…”

Тоест, свободата иска своето – не кога да е, а в зрелост!

Но всъщност Бог иска своето - иска Караджата, иска Хаджи Димитър….

Иска зрелите духом мъже! Мъже “в младост и сила мъжка“, мъже с творческа, със съзидателна воля, с целенасочен творчески и съзидателен разум!

Жътва е сега… Пейте, робини

тез тъжни песни!... Грей и ти слънце

в таз робска земя!... Ще да загине

и този юнак…”

Вижте сега богоборството на Поета у Христо Ботев!

Той възхожда с бунт до соларния образ на Бога и виква в Лицето му:

Грей и ти слънце в таз робска земя! Ще да загине и този юнак…”

С други думи – колко още юнаци “в младост и сила мъжка “ искаш да загинат, Господи, за нашата българска свобода?

Но понеже борбата на Поета с Бога става в духовното лоно на личността у Христо Ботев, пак Поетът у Христо Ботев парадоксално в бунта си пред соларния образ на Бога, именно в своя бунт!, смирено възкликва:

..............Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...”

...

....“Но млъкни, сърце!“ – защото в сърцето е духовното лоно на човека

и защото в него истински става борбата на личността с другите в себе си, с народа в себе си и с Бога в себе си –

борба, в която човек познава истината, познава Бога и Бог, който е истината, пътят и Животът, го прави свободен, прави го вечно жив в себе Си.

Затова: „...млъкни сърце!“

...

Ръката си турям на устата си.

Веднъж говорих, сега няма да отговарям,

говорих дори два пъти, но повече няма.

(Йов, 39:31-35)

...

Но борбата за свобода, неизбежната,

тази борба със себе си,

с другите в себе си,

с народа в себе си

и с Бога в себе си

е възможна като победа и постига победа само с дух и с истина!

Всички други средства, а и цели, са отречени от нея.

Ще катастрофираш духовно, ако се насочваш към нея като профан.

Ще завършиш в края на краищата с робия и /или с фиаско, ако преследваш чрез нея комерсиални цели

Всъщност, само с дух (разум-творец) и само с истина (тоест само с разумно и съзидателно осъществени творчески избори, решения и дела в тази свещена борба - животът) може да се отвоюва и да се познава Истината, която ни прави свободни и живи, и която е Бог,

Животът!

Безсмъртният!

И затова:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...!

И затова, макар и паднал физически в борбата за свобода като Хаджи Димитър,

или дори – макар и духовно съкрушен като праведния Йов („ето, аз съм нищожен“),

той, борецът за свобода и/или творецът на свобода от свобода,

печели битката с другите в себе си, с народа в себе си и с Бога в себе си.

Печели я в Бога!

Печели я не само за себе си, но и за другите , за народа в себе си!

Това е Йов!

Това е Ботев!

Това е и Левски!

Ако спечеля, печели цял народ...“!

(Следва)

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov