ВЛАДИМИР ЛУКОВ - СЕЛЕКТИВНОТО ОБРАЗОВАНИЕ – БЪЛГАРСКИ ИЗМЕРЕНИЯ И ПРОБЛЕМИ

В първата част на тази статия „Селективното образование – общи положения“ показах съвсем експресно силите и идеите, които ни движат към селективно образование в специалния и във всеобхватния смисъл на думата.

Всъщност, по-специално – в училищата и в университетите се извършва общата и специалната ни подготовка за социална реализация, а в активния ни живот – задължителното ни осъществяване и усъвършенстване като Личности в съответствие с индивидуалните ни дарби и призвания.

С други думи казано – селективното образование не приключва с дипломирането ни в средните и/или във висшите училища, в които теоретичната подготовка надхвърля практическата и, следователно, там все още съществува възможност за отклонение от пътя на призванието ни (има много примери на хора завършили една университетска специалност, а практикуват в живота си успешно и всеотдайно друга). Та, именно, селективността в образованието продължава не само в рамките на образователната система, но и през целия ни зрял и активен живот, в който практиката и опита надхвърлят теорията.

Впрочем, няма нормален човешки труд (съзидателен или дори подривен), който да не попада в обсега на някоя научна област и който именно като нормален труд да не е същевременно познавателен и/или творчески акт! Ето защо, ако искаме да сме наясно в пълнота с проблемите на селективното образование, то следва да държим под око неговите две измерения – специалното и всеобхватното, – които парадоксално се вместват едно в друго и определят по такъв начин до голяма степен характера ни като личности и обществото!

***

В нашия български вариант в специалното си измерение селективното образование има своите общи позитивни и негативни страни.

Според мен, ние разполагаме с много добре структурирана и градирана (като тип училища и специалности в тях) училищна мрежа, съответстваща на днешните (2007) обществени потребности за реализация на подрастващите. В нея позитивите клонят към големите български градове, а негативите към изостаналите и относително по-слабо заселените български краища с малки градчета в тях. Децата, юношите и девойките в малките общини и селища са обречени на по-голяма вътрешна и външна съпротива по пътя на възможната им социална и духовна реализация, отколкото техните връстници в големите градове, където трудностите се свързват предимно с налагащата се конкуренция между тях за влизане в престижно училище.

***

Е добре – обществените потребности, налагащи една или друга възможност за реализация на подрастващите са важни: те следват хода на историческата необходимост. Хегел казва, че никой не може да надрасне народа си с присъщия му тип култура и мисия във времето. Важно е да знаем и да отчитаме това.

Но е далеч по-важно да отдаваме дължимото на конкретния жив човек (дори, ако той има амбиция да надрасне народа си), защото той е живецът, той е единственият екзистенциален център на своя личен и обществен живот. Вън от този център народът, обществото и държавата са една лоша обективност, една абстрактна конструкция, която, според Ницше „троши кости”, убива човеци!

Всъщност, личността е по-значима от държавата и обществото с неговите потребности, защото същите потребности (в случая от една или друга професия) възникват едва тогава, когато в някоя област личността надраства в собственото си дело себе си, направила е вече една стъпка напред, едно откритие, без което вече не можем като общество и което по необходимост се превръща в технология за производство, а с това – и в професия.

Впрочем, това, че държавата и обществото с „техните си потребности” са по-незначими от кой да е жив човек, се доказва именно от собственото ни отношение към „себе си в проект” (Ортега-и-Гасет), към онова, което по неизбежност следва да сме (или мислим, че следва да сме!).

***

Ние наистина, както казва Ортега-и-Гасет, водим драматична борба с обществото и себе си за себереализацията си в проект.

Нещо повече.

Зрелият човек като родител сам се нагърбва с разчистването на възможните пътища за активна (себе)реализация на децата си и не жали средства, за да стори това. И това е напълно в реда на нещата, с изключение на прекомерната родителска амбиция, която може да превърне „личността-проект” на незрелия човек (детето, юношата), в едно нищо, в една „реална” празнота!

Разбира се, „богатите“ родители в сравнение с „бедните” имат много повече възможности в разчистването и откриването на възможните пътища за осъществяване на децата си, ала и по-големи банкрути биха преживели децата им, ако се окаже, че призванието им е подменено от прекомерна родителска амбиция. А богатият българин се слави с такава амбиция. Формулата му - „който има пари, има и акъл” е прословута, и той не жали парите, за да я потвърди чрез децата си.

Ето го примера!

По неофициални данни днес в средните училища на Западна Европа учат повече от петнадесет хиляди българчета. Явно е, че това са деца на състоятелни българи. Няма лошо в това. Напротив отлична предпоставка и възможност е това за „по-висша“ селективност в средното образование извън нашето.

***

Друга „висша степен” на селективност в средното образование се предполага от елитните български (национални) училища. И в тях децата на състоятелните българи преобладават.

И това е нормално.

Ненормално е обаче „разбирането“, което ни внушават и налагат някой от тези българи-първенюта и което вече цари в обществото ни, че тези наши училища са единствените, които могат да осигуряват висока образованост на възпитаниците си.

Впрочем, формулата на състоятелния българин „който има пари, има и акъл” априори игнорира другите естествени възможности за селективност в българското образование, които се проявяват естествено дори в едно „нищо и никакво” селско училище с „тъпи даскали” в него. Като добавим и това, че във времето на нашия тъмен български преход към „пазарно стопанство и демокрация” много българи изневериха на призванията си, за да се сдобият с богатство (равно на „акъл”) и възможности за разчистване и откриване на пътищата за реализация на децата им, веднага става ясно каква е силата на селективното образование във висшите му степени – и в положителния, и в отрицателния смисъл на думата.

***

Да си припомним отново думите на Ортега-и-Гасет:

Най-трагичното в човешката участ е може би това, че човек е способен да направи опит да подмени самия себе си, тоест да фалшифицира своя живот. Познавате ли друга някоя реалност, която може да бъде точно онова, което не е, отрицание на самата себе си, собствената си празнота?”!

***

Да, ние познаваме много българи – известни и неизвестни – учители, инженери, медицински сестри, артисти, оперни певци, писатели и други, които под натиска на мизерния живот в България по време на тъмния „преход“ изневериха на призванието си, ставайки предимно търговци на дребно и едро (или упражнявайки какви да е други професии в чужбина), превръщайки се по такъв начин в едно нищо.

Живототворящото горение, характерно за истинската Личност – горението, което се подклажда от осъществяваното призвание, е подменено от тях самите, угаснало е у тях, а другото, горението на тяхното „ново призвание”, не се явява и, разбира се, никога няма да се яви.

Това е истината!

И тя е трагична не само за тези, които са подменили призванието си, но и за нас като общество, защото подмяната на призванието - било поради външен натиск или вътрешна слабост – озлобява, генерира отрицателни енергии, насочвани предимно срещу онези, които всеотдайно следват Пътя си.

***

Познаваме и хора, които, оказвайки се по един или по друг начин в годините на тъмния български „преход” „материално осигурени“, са отказали да осъществяват призванията си, превръщайки се по такъв начин в абсолютни търтеи, а с това – в още едно нищо и половина на квадрат, генериращо нова, още „по-висша“ степен на озлобление.

Тези и другите, подменилите себе си като призвание хора, няма как да не се оказват противници на тези, които самоотвержено следват призванието си и по такъв начин имат пълнотата на Живота в себе си.

Имат себе си!

Видяхме какво значи тази пълнота и това горение в лицата на по-голямата част от стачкуващите учители през месец октомври 2007 год.

Вгледахте ли се в техните лица?

Видяхте ли външната им изпепеленост (последица от горението!) и сериозната им вътрешна заоблъченост!?

В тези Лица нямаше лустро и фалш.

Лустро и фалш имаше в лицата на техните „противници“ – разни социологически, политологически, журналистически и родителски чучела и влъхви на мамонта.

Забелязахте ли това?

Всъщност, в бунта си срещу фалша на социалния живот в България, в борбата си за справедливо заплащане на техния труд, учителите в по-голямата си част спечелиха още веднъж себе си!

Те спечелиха веднъж себе си в този тъмен и самоубийствен за повечето българи „преход” като не изневериха на призванието си! А по време на стачката го спечелиха още веднаж като показаха, че ще воюват за неговото утвърждаване! И тройно дори ще го спечелят онези от тях, които се окажат насилствено принудени (заради борбата си) да напуснат призванието си, ако ще и всичко друго да им бъде отнето на този свят.

***

Но вижте!

В нищо и половина на квадрат се превръщат и тези, които подменят себе си чрез антитезата на собственото си призвание.

Призван си да правораздаваш – работиш като съдия, а кривораздаваш и ставаш по такъв начин нищо и половина на квадрат, ставаш чучело! Впрочем, самият аз съм жертва на такъв административно-съдебен произвол от 17 години насам по една от линиите на българската административно-съдебна система от долу до горе („Мошеникът горен мошеника долен крепи!“- Хр. Радевски!), на такова административно-съдебно погазване на част от икономическите ми права и на свързани с тях като последица здравно-осигурителни права, че вече се чудя от време-навреме с какво изобщо съм заслужил, а и как изобщо съм допуснал да се родя в такава държава, в която откровени бандюги яхат честните и, поради това търпеливи и великодушни хора на България каквито сме ние, учителите. Бандюги, които „откривеничат, за да лъжат“ (Богомил Райнов) и които размотават, за да омотават най-добродетелната част от народа ни – българските учители!

***

Оня „политик“ и „държавник”, който се опитва да владее другите по формулата „Разделяй, и владей!” е нищо и половина на квадрат, чучело – антитеза е той на собственото си призвание!

***

Оня „журналист“, „социолог“ и „политолог“, който търси Истината, за да му служи, а не той да служи на Нея, е нищо и половина на квадрат – чучело е!, антитеза е на собственото си призвание!

***

Оня „богаташ”- изедник, който граби другите и не съзи-дава и който си мисли, че е всичко с парите си!, е нищо и половина на квадрат! Чучело е!

Впрочем, да си призван, означава да осъществяваш себе си като служиш на другите и (по такъв начин) на Истината в себе си!

Когато пея за другите, пея за себе си!” – казва Райна Кабаиванска.

Ето какво значи да служиш на Истината в себе си! – да пееш за другите! Ето какво значи да следваш себе си в проект!

Обединявай, и служи!” – това е истинската формула за самореализация на истинския Държавник – Солон, Перикъл...

Казвам всичко това и на себе си!

Впрочем, нищо и половина на квадрат съм в моментите, в които се оказвам антитеза на собственото си призвание. Страхувам се от тези мои моменти, страхувам се от това да не би те да се окажат в края на краищата с по-голяма относителна тежест от другите, от съзидателните мои моменти в живота ми.

Не сме ангели!

Окаян, аз човек – казва ап. Павел – душата ме тегли нагоре, тялото надолу.“ (цит. по памет)

По-важен е обаче стремежът на душите ни!

А с него е по-важно и това – да не подменяме себе си с друго „призвание”!

По-добре лошо своята карма да следваш, отколкото чуждата, която винаги носи смърт!”

Казано е това във свещената книга на Индия „Бхагавад-гита”.

Потвърждава се същото в Евангелието и в трудовете на най-великите мъже на човечеството.

Чувстваме го това като истина в сърцата си!

***

Отклоних ли се от темата си!?

Не.

Днес нашето българско общество в по-голямата си част е подменено, разделено е, превърнато е в антитеза на самото себе си.

Какво значи „разделено общество”, ако не не-общество!

Някои чучела, за да оправдаят нищото си, демек, за да се имат за нещо, ще кажат и казват: нормално е класовото разделение! Не гледаш позитивно на живота!

Да, нормално е класовото разделение!

Нормална е обаче не „класовостта“ на антагонизмите, не „класовостта“ на разделението и раздорите в обществото, а класовостта на взаимната съгласуваност в постигането на лични и общи, на социални и народностни цели. Видяна е тази истинска класовост от Дядо Вазов: „...богатий с парите, сюрмахът с трудът/ момите с иглата, учений с умът,/ а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,/ за да е полезен, дал си бе животът! („Левски“)

***

Дом, в който има раздори, няма да устои!” – казано е това в Евангелието. И казаното е Истина с главна буква! Позитивно виждане е!

Падаме под византийско и турско иго във време на най-много раздори и на най-голямо разделение в обществото ни!

Исторически Факт е това, историческа Истина е!

Да не вещаем сега какво ни очаква с разделението и раздорите, които царят днес в нашето българско общество!

***

Трябва обаче да видим съпротивите на това разделение в осъществяването ни като Личности.

Достоевски в „Братя Карамазови“ чрез героя си стареца Зосима отбелязва какво точно предизвикват тези съпротиви: „ У богатите – уединение и духовно самоубийство, а у бедните – завист и убийство...”

Виждат се тези резултати в обществото ни!

Кръгът на уединението на богатите се затяга, а кръгът на завистта и озлоблението у бедните се разширява. И всичко в тези кръгове се съпротивлява срещу онова, което ние самите сме в проект – и като Народ, и като Личности - „златни образци” – единственото нещо, което е наша истинска реалност тук и отвъд нас – Ортега-и-Гасет!

Впрочем, кой може да отнесе богатството си или беднотията си от този на оня свят!?

Всъщност, пак според великите мъже на човечеството, и според Достоевски включително, ако има нещо, което можем да отнесем от този на „оня“ свят, то това са качествата – златните отпечатъци в душите ни, – които придобиваме по пътя на осъществяването ни като Личности, по пътя на призванието ни! Те именно се онаслядяват генетично от нашите потомци!

По този единствен Път, който се прави с лично ходене и с личен труд, се постига не само истинската селективност в образованието, но и истинската класовост в обществото!

Райна Кабаиванска е истински представител на истинската висша класа, на истинския български елит не само в операта, но и в обществото ни!

Левски е висша класа политик!

Ботев е висша класа поет, журналист и патриот!

Богаташът” Толстой и „беднякът” Достоевски са висша класа писатели, представители на истинския руски елит – приживе, днес и завинаги!

Това е истинската класовост в обществото!

Тя предполага общество, общност!

Другата „класовост”, антагонистичната, предполага не-общество!

Първата ражда безсмъртни класици в една или в друга област на обществения живот, втората – мъртвородени първенюта и хора подменящи себе си, „заради парата” – Ботев! (Виж стихотворението на Христо Ботев „Патриот“ - то е висш поетически израз на подмяната, която превръща човека в самоизяждащ се човек, в нищо и половина, в чучело!)

А в основата и на двата вида класовост (в положителен и в отрицателен смисъл) стои селективното образование.

***

Посочих в първата част на тази статия, че то е естествено. Сега ще кажа, че че наш истински селекционер е Животът!

Ако виждаме в Живота Бог, добре, ако не виждаме в него Бог – какво!? Не се променя статуса му на наш селекционер! Дарвинизмът е показателен! Променя се обаче позицията ни, от която можем да спечелим всичко, т.е. себе си, ако вярваме, че има Бог („дори да Го няма” – с покръстването си в Христа българите печелят себе си като Народ, историческа Истина е това!), и да загубим всичко, да загубим себе си, ако не вярваме, че има Бог („ а се окаже, че Го има”) – Паскал! (Виж „Мисли“ на Блез Паскал!)

Животът е този, който ни окриля и който ни изправя срещу себе си. Той е и този, който се изправя срещу нас. Той е и този, който ни гарантира победата на честната ни борба в себе си, дори ако външно се случи да загубим себе си! „И аз горя, и ти гориш, и двамата се къпем в пот.“ Но “...и ти ще бъдеш победен, / разкапан, озлобен живот.“ - Вапцаров, „Двубой“!

Ето какво значи истински осъществената в Живота Личност на Вапцаров!

Да знаете случайно как са осъществени в Живота тези, които са осъдили го на смърт!?

***

Но срещу нас е насочено и собственото ни невежество! А то, ако не се борим сами с него, се мултиплицира в оглавяваните от нас социални и държавни институции. Разбира се, в тези институции се мултиплицира и просветлеността ни. И двете начала са силни. Невежеството е силно отвън, просветлението отвътре. Невежеството печели външни пирови победи, просветлението – вечни!

Вапцаров печели Двубоя с просветлената си Поезия – завинаги!

***

Впрочем, продукт на невежа образователна политика би било например да се реформира образователната ни система в полза на една изкуствена селективност в образованието – в полза, разбира се, на първенюшкия български „елит“. Има индикации за такава самоубийствена политика – „у богатите – уединение и духовно самоубийство...” - Достоевски!

Първата индикация се съдържа във внушението на някои политици, социолози и журналисти за извършване на такава външна селективност и реформа на средните училища, която да оправдава уж необходимото диференцирано заплащане на учителския труд (разделяй, и владей!), „според качеството му“.

Тоест, полага се външно такава изкуствена цел на една възможна реформа в образованието, при която учителите в училищата на „елита“ „оправдано“ да получават по-големи заплати от колегите си, работещи в училищата на “не-елита“.

Мнимата „презумпция“ тук е, че учителите в елитните средни училища „полагат повече усилия в труда си, защото работят с ученици с по-голям потенциал“ и защото постигат „по-високо качество на продукта си“ (което пък е „много нужно за нас като („елит“!) общество и държава“, отколкото, онова качество на „продукта“, което се постига в неелитните училища от неелитните учители. Значи – с един куршум – два заека! - селективност на учениците, селективност и на даскалите. „Нашите ученици и даскали“ и „вашите ученици и даскали“! Аферим!

Е, тази селективност за „елита“ изглежда, че надеждно би могла да възпроизвежда „елита“ им, ако не беше Животът по-мъдър от тях със своята стародавна постановка - „кратуната ражда кратунки, маймуната – маймунки“!

Всъщност, налага се тук да припомня на всеки буден българин (...да можеш свестен човек събуди! - Ботев), че „Народ“-а преди да е биологична и социална категория (преди, но и в тези две категории, а и след тях) е духовна категория, която обема в себе си цялото многообразие на Живота ни, всички негови сили и всички негови ведоми и неведоми пътища на проявление!

Животът е елитният Даскал и елитният Ученик!

И не ние, а Той решава в кое елитно и в кое неелитно свое Училище да се прояви!

Той е и този, който ни дава да разбираме това и да подготвяме проявлението му като Училище!

Нищо друго не иска от нас!

Иска да разберем, че всичко, което вършим с любов и с братска солидарност, е спасително за всеки един от нас – другата алтернатива е свързана с духовно самоубийство – без значение дали си „елит“ или не!

Иска да разберем, че „много са звани, но малко призвани“ (Матея) в кое да е поприще – така, че да нямаме никакво основание да казваме, че в даскалското поприще се посвещават само най-слабите студенти! (Силен студент си бил, зван си бил като студент за даскал – получил си в университета педагогическа правоспособност: отказал си да я практикуваш!? Защо злобееш срещу Учителя си!? Защо броиш и вгорчаваш залъците му!? Да не би да си подменил призванието си за пари като си станал социолог (политолог или журналист), служещ повече на лъжата, отколкото на Истината, и усещаш вече, че си се превърнал по такъв начин в едно чучело, та затова озлобено и с рахитично безсилие твърдиш пред преизпълнения с енергия Ученик, че „Училището е отживелица.“!?...)

***

Не друг а Животът и опитът ни в него на педагози ни дава да разберем, че трудът на кой да е учител от коя да е елитна Софийска гимназия, не е по-значим, по-труден или по-качествен от труда на кой да е друг учител със същия професионален ценз и статус в коя да е друга Пернишка гимназия например, или дори в коя да е друга затънтена гимназия в някое малко и невзрачно българско градче. А това е така, защото качеството на образованието, което не е нищо друго, освен духовната връзка между учителя и ученика, е изключително сложно и подвижно духовно явление.

Ето, принципно казано – ако на учителя от една елитна гимназия му се налага да превключва на високи нива педагогическото си майсторство, заради огромния интелектуален потенциал на учениците си, то на учителя от коя да е неелитна гимназия му се налага да превключва пак на възможните си най-високи нива, заради обратното – заради това, че учениците му са с относително по-малък интелектуален потенциал. А и няма насъщна мяра за установяване на това - кой от двамата учители е положил повече усилия и кой от двамата е постигнал по-високо качество на работа тъкмо поради тази причина, а именно, да повторя, че имат работа с ученици с различен интелектуален потенциал и мотивация за учебен труд.

Е, ако всичко това е така, а то очевидно е така, тогава на какво основание ще даваме различно възнаграждение на учители с един и същ ценз и статус!? На първенюшкото самоубийствено за обществото ни “основание” ли!?

***

Не друг а Живот ни учи като Личности, общество и Народ с уникална култура, че ако елитните училища подготвят и бълват предимно ерудити, а неелитните – предимно подрастващи с по-ниска духовна пора, то и двата вида училища са с еднакви възможни предпоставки за израстване из от тях на истински Интелектулци;

на хора с изключително с висока образованост;

на хора с неотменимо Божие призвание и дълг;

на хора, които, биха се оказали Народ в мащабите си на Творци, в мащабите на собственото си Творчество – един Николай Хайтов например, един Радичков например, един Ивайло Петров например, Майстора! например, Джон Атанасов например... (Да не споменавам живите!)

Имат ли чет!?

В кои елитни училища са се учили тези хора!?

Кои са били техните елитни учители!?

На кои „елитни“ българи са деца те!?

Впрочем, не зная дали все още е валидна за Франция констатацията на Виктор Юго за талантите, които се раждат в провинцията, а умират в Париж, но за България тази констатация изглежда, че е все още валидна, макар и да не умират талантите ни само в София.

Има такава българска география - „География на видните българи“.

Дело е на географа Светлин Кираджиев.

Проучете я, и ще видите за какво става дума!

Става дума за това, че нямаме никакво основание да анатемосваме „тъпите селски даскали“, нито подценяваме техния труд в сравнение с труда на техните колеги от елитните училища, за да не бъде заплатен той по достойнство – така, както искат първенютата и както изглежда възнамеряват да го направят - самоубийствено и в уедениние за тях и за обществото ни (Достоевски)!

Става дума и за нещо още по-значимо и още по-важно – да не подценяваме по такъв начин и нито едно българско дете, независимо от това, къде живее то, в кое училище учи то и от какъв сой е то, защото

Спасителят, роден в ясла, е Син Божи и Син Човешки на дърводелец,

Левски – на бедняк,

Ботев – на даскал,

Каравелов – на чорбаджия,

Захари Стоянов – на овчар...

И защото, парадоксално е, но този който е призван да извърши едно или друго велико дело, може и да „тъп“ дори, да е пелтек дори – за ерудите, а не за духом-просветлените хора.

***

В Китай 450 год. пр. Хр. Лао Дзъ постановява, че „Великият оратор е пелтек“, и този оратор се ражда и живее в Гърция около 350-та година пр. Хр. - Демостен!

***

Не мислете обаче, че Интелектуалецът е непременно много интелигентен – пише Ортега-и-Гасет и продължава. – Тук също трябва да се пазим от грешки. Интелектуалецът е името на едно призвание. Талант е името на една дарба. И макар че едното обикновено съвпада с другото, случва се и да не вървят заедно. Може да имаш силно призвание, но да нямаш талант. Може да имаш талант без никакво призвание. Разумно е да допуснем най-лошото и затова почти всичко, което ще кажа за Интелектуалеца, важи дори ако приемем, че е тъп.“ (Виж есето на Ортега-и-Гасет „Интелектуалецът и другия“)

***

Хегел – колосът на немската класическа философия - на младини в очите на ерудите е изглеждал „идиотски тъп“ – прочете биографията му! И Шопенхауер изглежда е заклеймяван по същия начин от ерудитите, защото сам постановява, че „ако в един колектив се появи поне една талантлива личност, то другите по необходимост сключват мълчалив договор против нея“! И Ницше е изглеждал не само „противен“, но и „страховит като буреносен облак“ (Цвайг). И Айнщайн е изглеждал по същия начин на младини. А в България – Николай Хайтов на младини е изглеждал като такъв в очите на ерудитите, и не само на младини, и не само той.

Впрочем, какво ли точно е накарало големия български Поет Атанас Далчев да запише в своите „Фрагменти“, че „Талантливият човек е противен.“!? - без да поясни защо! А Ботев – че „свестните у нас считат за луди!“!? А Радой Ралин и Борис Димовски – да се усъмнят в това, че един калпазанин като Аинщайн и един буен ученик като Ботев биха били провалени един път завинаги от строгия образователно-възпитателен режим на комунистическото българско училище, а аз ще добавя – и от „външното оценяване“ , което тъкмят ерудитите за днешното българско училище!

***

Е, кажете сега, на какво човешко основание следва да делим учениците и даскалите на „елитни“ и „неелитни“, когато самия Живот предполага и решава кой да е елитен Даскал и кой да е елитен Ученик!?

При това, Животът така решава, че никой от нас да няма основание да каже: „аз съм елитен даскал“ и „аз съм елитен ученик“! (и за другите гилдии важи това!, и за държавниците важи това!, и за журналистите важи това!), защото елитността в една или друга област на Живота е повече състояние на човешкия дух, отколкото качество на интелекта – състояние на сътворчество с Живота!

Кой, прочее, е успял до днес да облагороди дърво на нищо!? И кой, ако все-пак с интелекта и майсторството си на овощар е сложил калема на Живота върху подложката на Живота, може да е сигурен напълно и окончателно, че „калемът“ му ще се хване и че облагородяването на дървото непременно ще стане в сезона му на вегетация!?

Същото важи и за работата на учителя с учениците. И за училищните експерти важи. И за работата на министъра на образованието важи. Затова и всички трябва да работим в сътворчество с Живота!

А Животът в училище е духовната връзка между учителя и ученика!

Тя е живеца!

Нея ненакърнимо трябва да облагородяваме и обогатяваме, защото тя е ненакърнима! Накърним ли я, накърняваме себе си!

Всичко друго в училище без неразривната духовна връзка между учителя и ученика е мъртвило!

***

И тъй, не ни ли стига това, че имаме като всички други нормални държави елитни и неелитни училища и специалности в тях, които предполагат селективност – и на ученици, и на учители, а и (малко или много) – борба за осъществяване на подрастващите (с връзки или без връзки)!?, та да налагаме външно и други изкуствени бариери, и друга изкуствена и поради това самоубиствена за децата ни и за Народа ни образователна селективност!?

Не мислите ли!?

Не мислите ли в сътворчество с Живота!?

 

2007 г., Правец - статията е публикувана в сайта Книги нюз