ВЛАДИМИР ЛУКОВ - СЕЛЕКТИВНОТО ОБРАЗОВАНИЕ – ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Един от принципите в педагогиката за постигане на висока образованост у подрастващите е селективното образование.

Външно то се предполага от обществените потребности и свързаната с тях структура на училищната мрежа със съответните видове училища, – а вътрешно – от духовната нагласа у подрастващите да изявят една или друга своя дарба, да следват едно или друго свое призвание.

Впрочем, този принцип се разгръща естествено от древността насам в съответствие с развитието на материалната и духовна култура на човечеството. При това самата селекция също протича в масовите случаи естествено – ученикът е този, който избира учителя си, занаята си, професията си, специалността си, училището си. Случвало се е и все още се практикува обратното (най-вече в спорта и в изкуствата) – майсторът да открива чирака си, учителят – ученика си.

Другата линия по която върви селекцията в образованието е родовата традиция – синът на обущаря става обущар, на музиканта – музикант, на лекаря – лекар и т.н.

Всъщност, по тези три пътища селекцията в образованието в повечето случаи протича естествено в съответствие с духовните нагласи, дарби и призвания у подрастващите.

Цялостно обаче процесът на селекцията в образованието не протича без сътресения, без объркване и проваляне, без борба за реализация, съответстваща на призванието.

Ограниченията в това отношение имат в повечето случаи социален характер – богатството или бедността на родителите, затънтена провинция със слабо образовани люде, липса на открити възможности за избор на едно или друго училище в родния край и т.п.

В други случаи има неправомерна волева намеса на амбицирани родители, в трети – несъизмерими с духовните дарби на детето желания и мечти за реализиране в една или друга област, в четвърти – подмяна на „призванието”.

Във всички случаи обаче имаме работа с една едновременно естествено предопределяна и духовно осъществяваща се селективност в условията на една драматична борба в Живота да си този, който трябва да бъдеш!

***

Съществуват няколко общочовешки виждания за силите, които ни движат към селективно образование, към подготовката ни за осъществяване на личното ни призвание.

Първото е свързано с генетичното онаследяване – ние като заложби и дарби сме това, което са постигнали преди нас нашите кръвни сродници и което имаме в народностната си култура като стилове на труд и творчество; като обичаи и традиции в една или друга област; като уникални технологии на производства и инструменти на работа и др. п. Тоест, ние генетично и културологично сме обусловени да се осъществяваме в призванията си.

Второто виждане е свързано с културите и религиите, признаващи прераждането на човешката душа – ние като заложби и дарби (и карма, която неизбежно следваме като призвание в настоящия си живот) сме това, което сме успели да постигнем в предишните си животи. В свещената книга на Индия „Бхагавад-гита” се казва: „По-добре лошо своята карма да следваш, отколкото чуждата, която винаги носи смърт!”.

И третото виждане, което не изключва първото и съдържа като загадка второто, е християнското – ние като заложби и дарби сме това, което имаме като дар от Бог.

Впрочем, според християнството, Бог е този, който ни дарява с таланти – на един – три, на друг – два, на трети – един. После, в живота ни, търси своето, но пак ни го дарява заедно със спечеленото от нас чрез осъществяване на дарените ни от Него таланти, ала и отнема таланта на този, който го е „заровил в земята”!

Отнема му всичко, отнема живота му!

Тоест, и в християнството се разкрива необходимостта от следване на призванията ни.

(Виж в Евангелието притчата за талантите, която в буквалния прочит илюстрира призванието ни като осъществяван бизнес тук, на Земята. Пак там виж, че с проследяването на родословието на Исус от Адам до Него, християнството утвърждава и естественото онаследяване на заложбите и дарбите. Показателна е и репликата: „Може ли нещо добро да се роди от Назарет?” - цит. по памет. Исус се ражда във Витлием.)

***

Принципът на селективното образование като индивидуален път на духовно усъвършенстване и и подготовка за социална реализация чрез осъществяване на призванията ни включва в себе си (осъзнато, или не) идеала ни за нас като човеци!

***

Платон е виждал, че ние имаме „златен образец на Човек в света на идеите”, т.е. имаме общ идеал за съвършен Човек в небесния свят, и е учил как да го постигаме. (Да не подценяваме виждането на Платон!)

***

В християнството имаме за образец съвършения Богочовек – нашият Господ и Спасител – с тази разлика от Платоновия „златен образец”, че Той, освен че е образец на съвършен Човек, е и Врата за нас като личности – Врата на Царството небесно, през която сме призвани да минем. Тоест, открива се в християнството и това, че ние имаме в Исус и свои лични „златни образци”!

***

Ницше ни предлага своето виждане за „свръхчовека” като наш личен „златен образец” при пълно освобождаване от всякакви авторитети, богове и религии. Това освобождаване, според него, ни довежда до състояние на свръхчовеци с първични, с лишени от лицемерие и фалш духовни инстинкти за живот и творчество!

***

Достоевски в своето творчество, което по същност е екзистенциално изследване на всички наши човешки идеи за човека и Бога, разобличава, от една страна (независимо от Ницше), носителите на Ницшеанската по същество идея за Човекобога (най-вече в лицето на героя си Иван Карамазов, който, обсебен от тази идея, в края на краищата полудява: полудява и Ницше в реалния живот с тази разлика, според Н. Бердяев, че той измолва лудостта си от Небето, а сбъдването на молитвата му е знак за две неща – първо, че е спасен, че е минал през Вратата, която е Исус, и, второ, че учението на Ницше е преизпълнено с хуманизъм).

От друга страна, в творчеството си Достоевски утвърждава Човека в Богочовека Исус, утвърждава и самия Исус (най-вече в „легенда за Великия Инквизитор”) с Неговата саможертва, осветляваща и обезсилваща отвътре силите на злото и освобождаваща по такъв начин самия Човек. Прекрасни образци на Личности Богочовеци ("Аз рекох: Богове сте вие!“ - виж Ев. от Йоан) реализирани в Христа, са героите на Достоевски старецът Зосима и Альоша Карамазов.

***

Николай Бердяев във своята философия (екзистенциален религиозен персонализъм) вижда като наш „златен образец” „идеята”, която има Бог за всеки един от нас като съвършенна и неповторима Личност.

Като индивид - пише той - човек се ражда от биологичен баща, а като Личност – от Бог.” И тази наша Личност в Бога всеки от нас следва да постига и осъществи в сътворчество с Бога като следва призванието си чрез дадените му от Бог уникални заложби и дарби. По такъв начин, според Бердяев, ние имаме шанс в Христа – в Сина Божи и в Сина Човешки – чрез Неговата благодат да възвърнем в пълнота не само Божия образ в себе си (общият ни „златен образец”, „Бог се ражда в нас”), но и да се осъществим като уникални („златни образци”) Личности в Бога („Човек се ражда в Бога”), в Неговото Небесно царство!

***

Психолозите Адлер, Фройд, Юнг и др. по един или по друг начин също утвърждават вижданията си за призванието на човека като необходим телеологичен (целенасочен, осъзнат или не) път за постигане на лично съвършенство чрез осъществяване на призванията ни.

***

Хосе Ортега-и-Гасет труда си „В търсене на Гьоте отвътре” (1932), а и в други свои трудове открива, че всеки от нас е сам „проект за себе си”.

Животът – пише той – е неизбежната необходимост да се осъществи екзистенциалният проект, каквото представлява всеки от нас. Този проект, в който се заключава азът, не е идея или схема, измислена от човека и свободно избрана. Той предшества – като нещо самостойно – всички идеи, плод на неговия ум, всички решения на неговата воля. Нещо повече: за този проект имаме обикновено само смътно познание. При все това той е нашето автентично битие, нашата съдба. Нашата воля е свободна да осъществи или не този жизнен проект, каквото в крайна сметка представляваме, но тя не може да го коригира, да го измени, да се обстрахира от него или да го замести с друг. Ние сме неизбежно и единствено тази програмирана личност, която трябва да се осъществи. Окръжаващият ни свят или нашият собствен характер правят само повече или по-малко трудно това осъществяване. Животът е по същество драма, защото е отчаяна борба, която всеки от нас води с нещата и дори със собствения си характер, за да постигне да бъде в действителност този, който е в проект.”

Забележете, Ортега-и-Гасет не изповядва фатализъм, той не казва, че нашия живот е програмиран, а казва, че: „Ние сме неизбежно и единствено тази програмирана личност, която трябва да се осъществи.”! „Трябва” е спомагателен глагол. В случая този глагол парадоксално се вмества в съдържанието на определението „неизбежно”, както и това определение в глагола.

Програмирана е съвършено и единствено Личността-проект, а не животът ни.

И още от Ортега-и-Гасет, поясняващо същото:

Най-трагичното в човешката участ е може би това, че човек е способен да направи опит да подмени самия себе си, тоест да фалшифицира своя живот. Познавате ли друга някоя реалност, която може да бъде точно онова, което не е, отрицание на самата себе си, собствената си празнота?”!

***

От всичко написано до тук следват и моите изводи.

Първо. Селективното образование е естествена наша духовна необходимост, която се разгръща исторически като палитра от обществени потребности в съответствие с типа култура и цивилизация, а също и с типа народност – с традициите и стиловете на стопански и духовен живот в нея!

Второ. Осъзнат или не, у нас, въпреки нас, е заложен усет за неотклонно следване „на собствения си аз в проект”!

Трето. Имаме в себе си дарби и заложби да ходим Пътя си, да осъществяваме себе си, да постигаме собствения си „златен образец” чрез призванието си.

Четвърто. Заложени са и трудностите, и спънките, и съпротивата в нас и извън нас по пътя на собственото ни осъществяване, най-опасната от които е собственото ни невежество – личното и пак личното невежество, което може да се мултиплицира чрез обществените и държавните институции, които и без друго – аз, ти, той, или ние – оглавяваме.

Пето. Нуждаем се като личности и народ от по-пълно и по-дълбочинно разбиране на проблемите, свързани със селективното образование, защото единствено чрез него можем да постигаме себе си като безсмъртни Личности в Христа и безсмъртен Народ във Времето!

Впрочем, налага се тук във връзка с петия извод да изложа съвсем накратко и собственото си виждане за силите, които ни движат по пътя на призванието ни и свързаните с него измерения на селективното образование.

Съществува, според мен, парадоксална взаимна иманентност между Бог, народ и личност. (Виж книгата ми „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход“ - 2002 г.)

Екзистенциален център на тази иманентност е Личността.

В Личността, тоест, в себе си, ние имаме за образец на съвършен Човек самия Бог (независимо от това дали вярваме в Него или не, имаме го като най-обща идея и най-обща представа – осъзната или не!).

Имаме и Народа в себе си като „общ в себе си конкретен дух“ - Хегел („Народът е ЧОВЕК с главни букви!“ - Платон. ), имаме го в най-съвършените Личности, родени от Него, в Левски например. Тоест, ние имаме в себе си и народностни образци за съвършен Човек в една или в друга област на живота.

(Имаме в себе си, според призванието си, и общочовешки образци на съвършен Човек – световни поети, художници, държавници, футболисти ако щете, и мн. други. Между впрочем, и човечеството се включва в тази парадоксална взаимна иманентност.)

Имаме в себе си и себе си като Божий проект за съвършена Личност, като наше лично и неотменимо виждане на това, което следва да сме като съвършена Личност! (Човек се ражда, за да се бори – робът за свобода, свободният за съвършенство! - Яне Сандански.)  

Всъщност, между нас, такива, каквито сме в действителност, и Личността–проект у нас съществуват по-малки или по големи духовни разстояния, съществува Път, които трябва да правим и преодоляваме чрез лично ходене, чрез осъществяване на дарбите си и свързаните с тях наши призвания!

А парадоксът във взаимната иманентност между Бог, Човечество, Народ и Личност е в това, че ние самите по Пътя към идеала-проект за себе си не знаем кога и в кое наше Дело и Творчество Бог се ражда в нас и ние в Него (виж. Ев. от Йоан); не знаем кога Народът се ражда в нас и ние в Него; не знаем кога сме Личност с главна буква (кога ние обръщаме времето и кога то нас обръща – Левски!).

Впрочем, узнаваме за другите Личности у които е пребивал Бог и които са били Народ постфактум, узнава ме го чрез техните съзидателни дела и творчество, осигуряващо както личното им безсмъртие, така и безсмъртието на Народа!

Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Каравелов, Левски и Ботев (и не само те) родиха и осигуриха безсмъртието на Народа ни в себе си и Народът ни осигурява в себе си тяхното безсмъртие!

Аз в твоето безсмъртие ще живея!“ - казва Иван Вазов за Народа си – казва го Личността-екзистенциален център на това безсмъртие - Народностно и Личностно!

И Христо Ботев казва същото. Неговото стихотворение „Моята молитва“ (писах вече в книгата си „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход“ - 2002) е гениален поетически израз на парадоксалната взаимна иманентност между Бог, Народ и Личност!

От всичко това следва и моя генерален извод.

Личното призвание и селективното образование се намират в парадоксална взаимна иманентност в нас самите – личното ни призвание е вътрешно-присъщо на селективното образование и селективното образование като индивидуален път на духовно развитие и непрекъсната подготовка за социална реализация (включително в нашия български вариант) е вътрешно-присъщо на призванието ни по парадоксален начин.

Парадоксът е в това, че от една страна в личното си призвание ние сме напълно индивидуален стремеж и начин на борба за съвършенство, а от друга страна изпитваме напълно съответстваща на индивидуалността ни вътрешна и външна съпротива да не сме това, което следва да бъдем. Тоест, в призванието си ние сме едновременно това, което следва да сме, и това, което ни пречи да сме, да се осъществим истински и напълно: всичко външно се индивидуализира от нас самите. Парадоксално е наистина, но външния свят – природния и социалния – като съпротива и пресътворяване прилича на нас самите като индивиди! Същото положение е валидно и за Народа като „общ в себе си конкретен дух“ (Хегел) , като „ЧОВЕК с главни букви“ - Платон! И Народът има призвание, има мисия на тази Земя! И него го грозят същите опасности при неизпълнение и/или подмяна на мисията си.

 

2007 г., Правец – статията е публикувана в сайта Книги нюз