ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ЗА КАЧЕСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО БЕЗ ДЕМАГОГИЯ - III

 

Нека повторим извода от втората част на тази статия.

УПРАЖНЯВАНЕТО НА НИКОЯ ДРУГА ПРОФЕСИЯ НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ ДВУСТРАННО, ЗА ДА НЕ КАЖА НАПРАВО – ОТ ВСЕСТРАННО НАСОЧЕН ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ, КАКТО УЧИТЕЛСКАТА ПРОФЕСИЯ.

Поначало учител, който не изпитва потребност да учи системно, който не изпитва вътрешен дълг към себе си да се усъвършенства системно, не може да бъде учител, не може да учи другите, слаб учител ще бъде, ниско ще е качеството на неговия труд!

Поначало в учителското призвание е заложено именно това – непрекъснато професионално и духовно усъвършенстване на този, който го упражнява – въпреки всичко, въпреки пречките, които волю или неволю се налагат от обществото и държавата, въпреки ниското заплащане на учителския труд!

Но учител като днешния български учител, който от една страна, е с постоянно подриван от механизмите на цивилизацията професионален авторитет – авторитет, който допълнително се подрива с още по-голяма сила от сегашната бездуховност на обществото ни (от невежи родители, от невежи български псевдообщественици и псевдодържавници), а от друга страна, едновременно с това, – е постоянно ограбван като незаплатен по достойнство труд, такъв учител няма как да не изпадне в противоречие със себе си и да не загуби вяра в собственото си призвание.

Българският учител днес е безподобно мачкан и смачкван от собствените си високо ерудирани, но и духом непросветлени първенюта, от онези свои възпитаници, които силово влияят върху обществените процеси и управляват днешна България.

Накъде я управляват!?

Къде сбърка българският учител вчера, та му се налага днес да го размотават собствените му възпитаници и да сърба попарата, която те му дробятден из ден, месец из месец, година из година: да започва материално от нула и да завършва материално на нула, а на края да бъде изхвърлен на бунището на обществото с мизерна пенсия!?

Отговорът на този въпрос е дълбинен, свързан е с екзистенциалната историческата съдба на самия български народ.

Няма да се разпростирам.

Ще кажа направо само това, че ни липсват необходимите азбучни добродетели – любов към Бога и към ближните!

Любовта към Бога ще рече Любов към Пътя, Истината и Живота – все неща, който е самият Бог – Пътят към Истината, Истината за Живота и Любовта към Живота, към всичко живо! „Да обикнем първо живота, а после смисълът му.“ (Достоевски)

А любовта към ближния ще рече пак любов към Бога, но като към конкретна Личност, като към жив Човек, който реално съществува, обича, мрази, радва се и страда най-вече от липса на любов във всичките й форми – от зачитане на правото му да съществува (не те обичам, но няма да накърня правата ти!) до висшите й форми на състрадание, на солидарност, сътрудничество, другарство, приятелство, братство.

Според Евангелието истински приятел на човека е този, който е готов да жертва живота си за него.

Исус пожертва своя Живот за спасението на всеки, който вярва в Него – личност и/или народ!

Българският народ през 9 век повярва в Исус – кой с любов, кой насила!? – и беше спасен! Стана световноисторически народ.

Левски, Ботев и другите български момчета „родиха българският народ“ (Гео Милев), жертвайки живота си за България!

Тези именно добродетели на нас сега ни липсват, или – най-малко – не са вкоренени естествено и здраво в сърцата ни.

Цар Борис е покръствал насила, покръствал е с меча си азиатската част от народа ни. А дали другите азиатски племена, които са нахлували в България през двата века Византийско владичество (и не само тогава) са покръствани, Бог знае!

Приели сме православното християнство, но с него и пороците на византизма, най-вече – лицемерието и практиката на това, че „черквата е търговия” - Христо Ботев.

Липсва ни като екзистенция и строгия режим на християнското средновековно образование и възпитание, включително инквизицията. (Н. Бердяев, „Смисълът на историята”)

Не сме имали като западноевропейските народи своите лични сеньори (които са споделяли блага и липсата на такива със своите поданици!), ордени, рицари и трубадури – не сме имали своите клетви за вярност, своите лични дуели за правда и чест, за достойнство и любов!

Имали сме митове и легенди за Крали Марко и Хайдут Сидер.

Но сме имали и Хитър Петър.

А по време на петдесетте години комунистически режим сме загубили и малкото, което сме успели да придобием и спастрим като добродетели по време на турското робство.

Липсват ни азбучните добродетели, произтичащи от „гласа божий” - Хр. Ботев, „Към брата си”!

Липсват ни добродетелни политици!

Липсват ни добродетелни Интелектуалци! – писатели, журналисти, учители и др.

А щом тази липса опира до народностната характеристика у българина, то ясно е, че за нея не бива да упрекваме само и единствено учителите, въпреки, че те страдат най-вече от това!

Напротив, следва да я преодоляваме със всичките си положителни духовни ресурси, доколкото ги имаме – по всички равнища и гилдии.

Отговорностите за това са на духом просветлените Интелектуалци – колкото и малки да са те и колкото и малко да са те!

Те са отговорни, защото именно те пряко или косвено управляват обществото и Държавата!

Демокрацията не е власт на народа – казва Попър, – а е форма на управление, при която една част от интелигенцията предава по безкръвен начин властта на друга част от интелигенцията.”!

Не законите решават – казва още той – а добродетелните политици чрез тях!”!

Добри образци на закони – пише Попър в писмо до руската интелигенция – вие можете да вземете наготово от Западна Европа, но добродетелни политици, няма от къде да вземете. Тях ще трябва сами да си ги създавате в продължение на сто-двеста години.”!

Кой да ги създава у нас!?

След колко години ние като народ бихме могли да ги родим и да ги имаме!?

Добродетелни ли са нашите политици и държавници, нашите телевизионни и други журналисти, нашите социолози, учители, писатели и академици, а и ние самите, та да искаме и децата ни да са добродетелни, и да очакваме да се учат прилежно (тази дума сме я забравили!) на учебен труд и творчество!? (Докато пиша тази статия едно дете е убито, а друго е намушкано с нож в училище!)

Когато царят е добродетелен, в държавата няма крадци и разбойници.” – казва Лао Дзъ. А нашата гъмжи от крадци. Изводът е очевиден – политиците и държавниците ни не са добродетелни.

Там, дето правда царува – ни глад, ни беда ги спохожда; / ражда им нивата обилни блага,/ с мъка овцете вървят под гъстото руно превити, / раждат жените потомци, които напомнят бащите!”! (Хезиод)

Ще напомнят ли нашите потомци нас самите след 50 години!?

Поставям риторично тези въпроси, не за да осъждам някого – опазил ме Господ!, - а за да провокирам размисли по тези важни за оцеляването ни като световен Народ неща и за да се види:

  • колко тясна е връзката между качеството на управлението на Държавата и качеството на образованието!?;

  • колко сме отговорни ние самите като родители общество и училище за съхраняване и обогатяване на личните и на народностните ни добродетели, без които не може да има истинско образование!?

  • и колко внимателни следва да бъдем като личности и обществото към собствените си учители!?

От тук рефлексивно се поражда и следният извод:

УЧИТЕЛСКИЯТ ТРУД С НИЩО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЗАПЛАТИ!

ТОЙ Е БЕЗЦЕНЕН, ЗАЩОТО ОБЕЗПЕЧАВА ВЪВ ВРЕМЕТО БЕЗСМЪРТИЕТО НА НАРОДА НИ!

С КАКВО СМЕ ЗАПЛАТИЛИ ТРУДА НА СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ, на св. Климент Охридски, на отец Паисий Хилендарски, на Софроний Врачански, на дядо Славейков, на Даскал Ботьо, на Христо Ботев, на Волов, на Априлов, на Христаки Павлович, на Тодор Пеев, на Даскал Бачо Киро.... (имат ли чет!) !?

Но работникът заслужава заплатата си! – е казано в Евангелието. Затова следващият приоритет на инвестирането в образованието е свързан с достойното заплащане на учителския труд!

***

ДА СЕ ВЛАГАТ ПАРИ В ПРОФЕСОНАЛНОТО И ДУХОВНОТО ИЗРАСТВАНЕ НА УЧИТЕЛЯ И ДА СЕ ЗАПЛАЩА НЕГОВИЯ ТРУД ПО ДОСТОЙНСТВО СА ДВЕТЕ СТРАНИ НА ЕДНА И СЪЩА МОНЕТА, НА ЕДНА И СЪЩА ЦЕЛ – ПОВИШАВАНЕ КАЧЕСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО!

И в това отношение имаме Европейски образци. Има утвърден статус на достойно заплащане на учителския труд по отношение на БВП на глава от населението.

Обаче, има индикации да се мисли, че у нас с БВП – чистата печалба на обществото ни за една година – се спекулира и жонглира, за да не се разпределя справедливо по гилдии според утвърдените им в Европа социални статуси.

Не се дава на обществото ни например точна информация за остойностения в долари обем на БВП. Съмненията за това се налагат от огласяваната по вестниците информация, че „БВП се разпределя на глава от населението и за тези наши съграждани, които работят извън границите на България”. Така пък се налага да мислим, че малкия му обем – около 3,5 - 4 хиляди долара на човек за 2007 г, е оправдан, а и това да мислим, че в действителност е около 5-6 хиляди долара.

А дали е така!?

Спекулират нашите управници с утвърдения от европейската практика необходим дял от БВП за издръжка и за качествено функциониране на образователната система – около 6-7 процента – като казват, че у нас са около 4, но не били 4, защото към тези 4 трябвало да прибавим даренията „на бизнеса” за училищата и парите от частните уроци. Аферим! А защо не ги прибавят наистина, за да се знае коя печалба е чиста и коя мръсна!? А и това да се знае – че „бизнесът” в западноевропейските държави не подпомага тамошните училища!?

Спекулират нашите управници с БВП като жонглират и със средната брутна работна заплата, без да дават информация за нетната, за чистата средна работна заплата на учителите.

Ето един парадокс.

В една Македония (а и във всички други Балкански държави) ежемесечно дават информация за средната нетна и за средната брутна работна заплата за предходния месец, у нас – не. Не съм забелязал да дават такава!

Но парадоксът е в това, че средната нетна и брутна работна заплата в Македония се оказват с по-големи показатели отколкото същите в България, въпреки че българският БВП е двойно по-голям от този на Македония.

За септември месец 2007 год. например средната нетна работна заплата в Македония е 227 евро, а средната брутна работна заплата е 388 евро (по данни на македонския статистически институт, огласени в електронните македонски медии, а и в българската частна агенция „Фокус”), или около 770 български лева.

Очевидна е разликата!

Средната брутна работна заплата в България за същия период е около 453 лева, или с около 320 лева по-малка от средната брутна работна заплата в Македония. (А дали е така, понеже от чужди анализатори научаваме, че средната годишна работна заплата у нас е около 10 х. лева, т.е. около 800 лв. месечно, или около 400 евро!?)

Като вземем пред вид, че учителската заплата надхвърля средната нетна, а и брутна заплата, то ясно е, че македонските учители са по-високо платени от българските.

Да не говорим за заплатите на румънските учители, сравнени с българските, при един и същ обем на БВП на човек.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че този мой опит за долавяне на възможните спекулации и жонгльорства на нашите управници със БВП, със средните работни заплати и със статусите на гилдиите, съотнесени към БВП, е надеждно верен и оправдан.  

Обаче, ачик-ачик се вижда как българските управници по същия начин спекулират и с количествените външни измерители на качеството на българското средно образование, за да оправдаят ниското заплащане на труда на учителите.

Ето един пример.

Заявяват в цитаделата на ЕС гордо и не без основателна гордост, че „само в Германия следват висше образование над 15 хиляди български студенти”, и в същото време се обръщат от телевизионния екран към собствените си стачкуващи учители като им зашлевяват една звучна плесница с думите, че качеството на тяхната работа е ниско!

Добре че не казаха колко са общо българските студенти в чужбина и колко са те в България, та да се чуе и види реално още колко по-„ниско е качеството на българското средно образование”!

Ето за какво „качество” става дума!

Става дума за качеството на управлението на българската държава!

Става дума за качеството на работата на тези, които са призвани като политици и държавници да творят атмосфера на съзидание в обществото ни:

правна атмосфера – законност, ред и справедливо заплащане на труда;

- морална атмосфера – почит и уважение към съзидателния труд на всеки;

- естетическа атмосфера – такт, хармония и култ към красивото у човека;

- религиозна атмосфера – разпознаване и поощряване на доброто у човека;

- образователна атмосфера – култ към духовното усъвършенстване на човека и др.

С една дума – творене на такава културна атмосфера и среда, която предполага формиране на лични и народностни ДОБРОДЕТЕЛИ – ДОБРОДЕТЕЛИ, КОИТО САМИ ПО СЕБЕ СИ СА КАЧЕСТВЕНА ПРЕДПОСТАВКА ЗА ВИСОКО КАЧЕСТВО НА ОБРАЗОВАНИЕТО!

И не само на него!

Видя се обаче „качеството” на работа на нашите днешни държавници такова, каквото е то и по време на местните избори: купуват ги, за да правят после на абдали собствените си учители!

По „една случайност” имам опит в управлението на българската община.

Ако не гледаш на четиринадесет как, откъде и какво да докопаш по „законен” път за себе си, то ти не си от „нашата кръвна група”!, нямаш способности на „управленец”, превръщаш се в абдал, ако и въпреки че изпитваш нравствен дълг към човешкото у себе си и в обществото!

Такъв е в повечето случай българинът като управленец – „превръща се в неразумна твар”, „личният му интерес е върховен принцип на държавното управление” – д-р Кръстю Кръстев.

Тежки са тези думи!

Не са леки те и за тези, които, поради това, че не желаят да издигат личният си интерес в „държавен принцип” се превръщат в аутсайдери.

Но общество, което превръща в аутсайдери честните и способните си граждани, и най-вече учителите си, е обречено на духа на запустението.

Виждат се резултатите от този „дух” по градове и села – бедствие върху бедствие.

И няма как да не предположим, че ако Левски беше жив днес, то той щеше да бъде най-големият български абдал със своята „чиста и свята република”! – за тях, за купувачите на избори, а не за нас!

Какво да се прави!?

Няма друго какво, освен пак същото – да полагаме усилия да работим честно „за чиста и свята република” в сърцата си! –

кой където е, според призванието си!

Включително и бизнесмените!

Учителите – също!

Пък, каквото сабя покаже и честа майка юнашка!” - Ботев!

Времето не е аргумент за оправдание!

Които са полагали усилия да работят честно по време на комунизма, работят честно и днес.

Верни и предани те са били не на партийните си ръководители-мошеници, а на човешкото у себе си и по такъв начин на народа и на родината си.

Хайне напомня: „Две партии воюват в този свят /– тук варвари, там войни на Елада!”!

А Хенри Дейвид Торо безапелациноно констатира: „ОНЯ, КОЙТО Е С ИСТИНАТА, ДОРИ ДА Е САМ, Е МНОЗИНСТВО!”

Но да се върнем на думата си.

ТРУДЪТ НА УЧИТЕЛЯ С НИЩО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАПЛАТЕН, защото, показахме вече, ТОЙ Е БЕЗЦЕНЕН!

Достойното му заплащане обаче ще осигури не само достойни и добри учители в училище, не само високо качество на образованието ни, но ще осигури и достойното ни съществуване като Народ и Държава във Времето с високо качество на управление и висок стандарт на живот!

За всички!

За равен труд – равна заплата!

Освен по ценз, квалификация (която следва да се осигурява на учителя по право и по път на развитие, включително до придобиване на научни степени и звания), стаж и демонстрация на високи ученически постижения по национални и международни олимпиади, конкурси, състезания , и т.п., другите „различия” в заплащането на труда на учителите ще са от лукавия.

Нека например министърът на образованието да има право да награди с една едногодишна работна заплата онзи учител, който е демонстрирал с учениците си високи образователни резултати на международни олимпиади;

с половин годишна заплата – на национални;

с една месечна – на областни;

и на общински училищни състезания – награда в пари!

И нека видим тогава дали качеството на българското образование няма да е високо и дали няма учителите ни да се съревновават помежду си в това да показват пред обществото ни на какво са способни техните ученици в учебното дело, в направата, в овладяването на професията, в компютъризацията!

Впрочем, днешните първенюта български – политически, журналистически, социологически, педагогически, родителски и др. – по първенюшки, „от високо” виждат и тълкуват онова, което са правили нашите възрожденски учители пред българските възрожденски общини и училищни настоятелства. Затова именно и не виждат, че тогавашните настоятели са изпитвали учениците предимно за това, което самите те знаят, а не за онова, което са учили учениците в училище.

И най-вече – първенютата не виждат или по-скоро не искат да видят (за да демонстрират превъзходство над нашего брата съвременния учител), че тъкмо и именно под ръководството на възрожденските ни учители учениците са демонстрирали своите знания и умения.

Такива са били тогавашните български олимпиади!

Такива са били и „външните” оценители – преобладаващо чорбаджийски първенюта, но за разлика от днешните – далеч по-добродетелни; почитали са и са държали на добродетелите в семействата си, в общините си; създавали са условия и дух за изграждане на добродетели у подрастващите – добродетели, повтарям, без които няма истинско образование и не може да има истинска висока образованост!

И днес първенютата – наследници не на добродетелните ни чорбаджии, а на най-недобродетелната част от тях – изедниците (Ботев) – искат да оценяват знанията и уменията на съвременните ученици чрез онова, което те самите са научили, и знаят, и умеят.

Видяхме как ставаше това по време на учителската стачка – интервюираха някои ученици, за да уязвят и смачкат чрез „техните си въпроси и знания” духа на Учителя!

Такова е тяхното „изпитване” и тяхното „външно оценяване”! Такива ще са и „техните матури”!

Но образованието не е това, което те си мислят и знаят!

ОБРАЗОВАНИЕТО Е ДЪЛБИНЕН ДУХОВЕН ПРОЦЕС!

ТО Е ЕЛИТАРНА ДУХОВНА ПРЕВИЛЕГИЯ, ДАР БОЖИЙ!

Ученикът не е това, което той знае и което той умее!

Или, най-малко, не е само това, което той знае и умее!

УЧЕНИКЪТ Е ПРЕДИ ВСИЧКО ТОВА, КОЙТО ТОЙ ИМА В СЕБЕ СИ КАТО ДУХОВНИ ВЪЗМОЖНОСТИ, КАЧЕСТВА И ДАРБИ ЗА УСВОЯВАНЕ НА ЗАНАНИЯ И УМЕНИЯ В ЕДНА ИЛИ ДРУГА ОБЛАСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ПОЗНАВАТЕЛЕН И ТРУДОВ ОПИТ!

По тази причина всички сме ученици – образованието и самообразованието е непрекъснат духовен процес.

Цял живот учим!

Установено е това от памтивека!

Парадоксално е, но и учителят е ученик, когато учи учениците си!

Райна Кабаиванска с истинската си дарба на оперна певица изповяда преди години по телевизията, че когато пее за другите, пее за себе си!

Ето какво значи високо образование, ето какво значи и висока образованост!

Когато бизнесменът печели за другите, тогава той печели за себе си!

Ето какво значи да си истински богат!

Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си!” – Левски!

Ето какво значи истински политик, истински държавник, истински Човек – с високо образование и висока образованост!

Първенютата-журналисти обаче смятат, че всичко са научили и че са високо образовани, ако например знаят кой е написал „Проглас към Евангелието”!, а се окаже, че интервюираният ученик не знае.

Или ако се окаже например, че ученикът не знае колко дълга е река Дунав по политическата ни граница с Румъния.

Или че не знае как се решава квадратно уравнение и т.н.

Оказва се обаче тъкмо противното, а именно, че интервюиращият журналист не знае, че придобитите знания и умения, ако и да са продукт на образованието, не са самото образование и следователно не са истински критерий за образованост!

ОБРАЗОВАНИЕТО КАТО ОБРАЗОВАНИЕ И КРИТЕРИЙ ЗА ОБРАЗОВАНОСТ Е ДУХОВЕН ПЪТ, КОЙТО СЕ ПРАВИ С ХОДЕНЕ, С ПЕЕНЕ, С ТРУД – КОГА С ПОМОЩТА НА УЧИТЕЛ, КОГА БЕЗ НИЧИЯ ПОМОЩ!

ТАКА ЛИЧНО ИЗВЪРВЯВАНИЯТ ПОЗНАВАТЕЛЕН ПЪТ И ЛИЧНО УСВОЯВАНИЯТ ИСТОРИЧЕСКИ ПОЗНАВАТЕЛЕН И ТРУДОВ ОПИТ ДАВА ИСТИНСКИЯ ПРОДУКТ НА ОБРАЗОВАНИЕТО – ДУХОВНИТЕ КАЧЕСТВА, ЗЛАТНИТЕ ОТПЕЧАТАЦИ В ДУШИТЕ НИ НА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО СМЕ ПОСТИГАЛИ ПО СВОЯ ПОЗНАВАТЕЛЕН, ТРУДОВ И ТВОРЧЕСКИ ПЪТ!

ЕТО ЗАЩО НЕ ТОЛКОВА ЗНАНИЯТА И УМЕНИЯТА САМИ ПО СЕБЕ СИ СА КРИТЕРИЙ ЗА ОБРАЗОВАНОСТ, КОЛКОТО СА КАЧЕСТВАТА, С КОИТО МОЖЕМ ДА ГИ ПОСТИГАМЕ!

Впрочем, ЗНАНИЯТА И УМЕНИЯТА БЕЗ ДРУГО ПОДЛЕЖАТ НА ЗАБРАВА, А И НА НЕПРАКТИКУВАНЕ ПОДЛЕЖАТ – КОГА ПОРАДИ ПРОМЯНА НА СТАТУСА НИ, КОГА ПОРАДИ ВЪЗМОЖНОТО ИЗЧЕРПВАНЕ НА СЪЩНОСТИТЕ ИМ ВЪВ ВРЕМЕТО!

Колцина знаят днес какво е това паламарка и как се работи с нея!?

Същото обаче не важи за качествата!

Ето защо, когато сме учили в средното училище математика например, и сме били добри, дори много добри и отлични ученици по математика, а след време, след като сме завършили например журналистика и сме станали първенюта, и някой реши да ни попита с цел да ни изпита дали можем да решаваме тригонометрични задачи например, или да вадим корен квадратен в момент на пазаруване, и ако се окаже, че не можем да сторим това, ще означава ли това, че не сме образовани!?

Ще означава ли това, че качеството на образованието ни е ниско!?

Освен това, ще означава ли и това, че не е имало никаква нужда да учим математика, когато днес и в аритметиката се препъваме!?

И че не е имало и нужда и литература да учим, понеже сме забравили още като ученици кой е авторът на „Проглас към Евангелието”.

И че не е имало нужда и география да учим, понеже не само, че сме забравили, но и никога не сме се и напъвали да запомним колко дълга е река Дунав по политическата ни граница с Румъния, а и стотици други географски факти не сме се напъвали да запомним, а и не си е струвало да ги запомним!

Да не говорим за това, че почти нищо не си спомняме като журналисти, социолози, академици по литература и така нататък в този ред – ама нищичко не можем да възпроизведем науст (както са казвали нашите деди – наизуст) от онези наши високи училищни знания по физика, химия, биология и други, за които иначе сме получавали оценка „отличен”!

Е, означава ли всичко това, че не сме образовани!?

И че учителите в средното училище не са си свършили работата!?

Да, точно това означава, но за първенютата!

За истински образования човек е ясно, че пътят, по който се овладяват знанията и уменията, и който сам той е извървял в училище с помощта на учителя, е истинското образование и истинският критерий за образованост! 

А щом той знае, че е усвоил главното по този път – методите, подходите и средствата на познанието, то той няма и нужда непременно да помни и да знае кой е написал „Проглас към Евангелието”, колко е дълга река Дунав, или как се решават тригонометрични задачи, и в същото време няма и да си позволи да изпитва никого за тези неща, дори и учителите си, защото може да се окаже например, че и учителят по география не знае колко е дължината на река Дунав по границата ни с Румъния.

Има етика в тези неща, а в тяхното изразяване – и живо уважение!

Истински образованият човек не пита за неща, които знае, не пита нарочно другия за тях, защото той знае, че и другият може да го попита нарочно за нещата, които само той знае.

Впрочем, опасна работа е, със своя си инструментариум да разобличаваш непочтено и преднамерено другия в незнание за знания, в които си вещ.

Осъждането на Сократ преди около 2400 год. е пример за това, въпреки че той почтено е разобличавал в незнание само тези, които са афиширали „знания”!

Но Сократ е пример и за това, че само истински образованият човек понася и дори се радва на това, че е разобличаван почтено в незнание за „знания” или за неща, които е той самият е сътворил и/или е афиширал.

Днешните демократични общества в Западна Европа са също пример за висока образованост. Те се вслушват в критично обосноваващите се люде, изказващи се по едни или по други обществено-значими въпроси – не ги преследват и не ги натирват в забвение – както е у нас!

 

Разобличи мъдрия – да си спечелиш приятел, разобличи глупавия – да си спечелиш враг.” - това пише в Библията.

А една арабска (доколкото си спомням) приказка е повече от показателна. Ще опитам да я разкажа тук по своему, защото наистина не я помня в подробности, помня главното.

***

Един ден един философ трябвало непременно да премине през една река. Предстояло му в същия ден да вземе участие във форум по въпросите на образованието, организиран оттатък реката. Имал академична титла и знаел, че форумът нямало да го бъде без него, без неговата тежка дума! А и чувството му за дълг и отговорност пред обществото го заставяли непременно да е там и непременно да си каже думата! Времето обаче било неблагоприятно. Лодкарят го предупредил за това. Но философът настоявал. А лодкарят кандисал.

Добре, ама философът, нали е философ и нали му предстояло участие във форум по образованието, и за да оттренира изказването си, и за да се увери отново и отново колко е важно образованието, попитал лодкаря по време на пътуването им през реката дали знае какво изучава математиката.

- Не знам – отговорил лодкарят.

- Брей – казал философът, – в такъв случай ти си загубил една трета от живота си. – А да знаеш случайно колко дълга е реката през която пътуваме и дали можеш да установиш това по географската карта?

- Не знам – отговорил лодкарят.

- В такъв случай ти си загубил половината от живота си – запънал се философът и продължил. – А да знаеш случайно кой е написал „Проглас към Евангелието”? Питам те, защото ми изглеждаш на човек, който има средно образование, и със сигурност си учил това.

- Да, имам средно образование – казал лодкарят, – но не знам, не помня вече какво точно е написал Константин Преславски...

- В такъв случай – побързал да добави философът – ти си загубил повече от половината си живот!

Пак добре, ама Вятърът, Тънкият Вятър, който „духа накъдето си ще” (Ев. от Йоан) и който чул разговора и видял как се възгордява философът в очите на простия лодкар, и който си няма друга работа, освен тази да дава уроци на горделиви философи и акедемици, налетял с вълните на реката върху лодката и я обърнал. Тогава лодкарят извикал към философа:

- Философее, умееш ли да плуваш?

- Не, не... помощ!...

- Е, в този случай, братко, ти губиш целия си живот!

Обаче, след като видял, че философът гълта вече вода, побързал да добави и това:

- Но понеже в тази работа аз съм образован, ето, подавам ти ръката си като на брат!

***

Автентичната приказка обаче не завършва точно така. Дадено е в нейния край право на Бързея да отведе лодкаря на една страна, а философа на друга.

Ето защо казах по-горе, че има жива етика за високо образования човек и че той никога няма да пита никого за неща, които сам знае. Ще пита за неща, които сам не знае и които са му потребни, а и от любопитство може да пита.

Всъщност, същата етика ни задължава да споделяме с другите това, което знаем и умеем. „Това е така – казва Майстер Екхарт, – защото само Бог е цялата Истина, а ние сме отделни истини.”!

Впрочем, ако всички поотделно знаехме и можехме всичко, то нямаше да има и за какво да общуваме, нямаше и да се ценим един друг, да се почитаме един друг, а и да се обичаме един друг.

Убийствена скука щеше да бъде животът ни!

Ще добавя обаче и това, че на този свят (освен самият Живот) нравствено и юридическо право да изпитват другите имат само учителите и само тези, които обявяват предварително характера и условията на изпита.

Учителите заедно с това са задължени и предварително да преподават на учениците си всичко онова, за което те ще бъдат изпитвани.

А другите, които, заявяват правото си да изпитват – не са длъжни да преподават; длъжни са обаче да обявят изискванията си за характера на знанията и уменията, които трябва да притежават тези, които доброволно ще се подложат на техния изпит.

Такава е етиката на високата образованост!

А етиката на разобличаването и на критичното отношение към другия – след като той (или ти, или аз) е афиширал вече знания, или е вградил вече труд в нещо опредметено, или е постъпил вече по един или друг начин – тази етика е друга. За нея именно важи библейската максима: „Разобличи мъдрия – да си спечелиш приятел, разобличи глупавия – да си спечелиш враг.”!

***

Нека видим сега кой е уличеният в необразованост – итервюираният ученик ли, който със широка усмивка вдига рамене и казва, че не знае кой е написал „Проглас към Евангелието”, или интервюиращата го журналистка, която чрез въпроса си цели да уязви не него, а учителя му по литература!?

В този казус смятам, че трябва да вземем пред вид усмивката на ученика!

Че нали ако той иска да знае (или му се налага да знае, или му се налага да си припомни) кой е авторът на „Проглас към Евангелието”, ще сърфира в интернет досущ като образован академик по литература и веднага ще научи името му.

По същия лесен начин той ще научи и колко дълга е река Дунав.

По същия лесен начин той ще научи още стотици хиляди неща.

Нещо повече. Ако „ученикът тракне един път по своя компютър” (Антон Дончев), то той би могъл да получи не само „десет пъти повече знания“, отколкото би могъл да получи от своя учител, но и десетки пъти повече знания ще получи той от своя компютър, отколкото би могъл да получи от кой да е възгордял се със знанията си академик или министър.

Стига, разбира се, повтарям, да знае какви знания да търси и за какво му са нужни тези знания, защото и любопитството си има граници, определяни от възможностите ни за възприемане на едни или други знания.

Това е от една страна, и е отчасти в полза на твърдението на академика по литература – образователната етика изисква да потвърдим това.

От друга страна обаче, ученикът и стотици хиляди пъти да трака по своя компютър, то той никога няма да получи от него Знанието на знанията – цялостното Знание, Знанието, което осветлява, организира и осмисля придобиването на всички други знания, Знанието – „Слънце, което във душите грей”! – Ст. Михайловски!

Това Знание – Слънце, тази Наука – Слънце (загатнах вече това в първата част на тази статия) ученикът може да придобие само от своя жив Учител!

Нещо повече. Естествено е и е някак необяснимо нужно за всички нас – и като ученици, и като учители, и като всякакви други – да придобиваме това Знание именно от Учителя си, за да имаме живот в себе си и за да можем да го живеем пълнокръвно и осмислено!

Да доуточним.

Това Знание – Слънце, тази Наука – „Слънце, което във душите грей”, е Бог, който е цялата Истина и който е Пътят към Истината и който е Животът, осмислян от Истината и Любовта! И Който благославя живота ни!

Върви към мощната просвета, / в световните борби върви, / от длъжност неизменна воден – / и Бог ще те благослови!” – Ст. Михайловски!

Тази цялостна Истина, това цялостно Знание не може да се изрази в нашите човешки категории и понятия цялостно: в тях „ние сме отделни истини” (Екхарт), в тях ние се разпадаме и отпадаме от цялата Истина (грехопадение е това, което върша сега) но тя, цялостната Истина, може да се покаже и се показва приоритетно у нас, човеците, като Светлина и Любов, като Слънце, тъй като по волята Божия ние сме Негов образ и подобие!

Стоян Михойловски е видял това, видял е соларния образ на Бога у нас, видял е и Неговото значение за нас като личности и като Народ. Видял е, че „Науката е Слънце, което във душите грей” и че „народността не пада, там гдето знаньето живей” – Слънце, което ни дава живот, което осмисля живота ни и знанията ни за него, и което ни прави пълнокръвни творци.

Именно това Слънце, тази истинска Наука, това истинско Знание, никога няма да грейне в компютъра, ако ще и милиарди пъти да „тракат по него” всички ученици и всички академици по света.

Всъщност, това Слънце, тази истинска Наука и това истинско Знание, „което във душите грей” чрез истинския Учител разкрива своите светли хоризонти у ученика (а и у всеки човек), отговаряйки по такъв начин на неговите мечти и на неговото естествено въжделение да търси, да пита и да знае, и да намира, и да може все повече и повече.

Не случайно е казано – търси, и ще намериш, питай, и ще ти се отговори, тропай, и ще ти се отвори, искай, и ще ти се даде. Обаче, в грейналите очи на Учителя се дава възможността на ученика (и на човека изобщо) да активира търсенето си и да формулира питането и искането си, и там той намира, което търси и иска да знае.

Всъщност, всички виждаме това Слънце за първи път в мамините очи, без да осмисляме значението му, тъй като Го приемаме като нещо съвсем естествено, като нещо изконно, наше. „Ах, мило детство, ласкано / с майчина обич голяма, / за тебе небе засмяно / бяха очите на мама!” – Пеньо Пенев!

А в своите спомени виждам това „небе засмяно”, това животворно Слънце не само в мамините очи, но и в очите на моята начална учителка, която днес е изхвърлена на бунището на българското общество със своята мизерна пенсия – смачкана, унизена и оскърбена не толкова от старостта, колкото от „постиженията” на днешната първенюшка българска демокрация.

Обаче и това го има в човешкия живот – всяко зло за добро! Моята начална учителка ще си остане Учителка със безсмъртното Слънце в душата си, защото То грее именно в Живите Души, в безсмъртните!

То не грее в мъртвите души, нито ще грее в компютрите.

Обаче, да кажа сега и това – не отричам компютъра като прекрасно (и опасно) помощно средство за получаване на знания, нито телевизора... Не отричам и това, че тези средства са омагьосващи като вложен човешки разум и сила в тях и че именно като такива могат както да просветлят, така и да заблудят – да заблудят дори и академиците по литература, защото и те са хора, „отделни истини” (Екхарт).

Има и второ обаче, казва го Слав Хр. Караславов:

За мен телевизор ми беше/ едно биволско топло око.”! (Цит. по памет.)

Ето го Слънцето, показано от Поета! – цялата Истина. Нея сега, ако се опитаме да я анализираме, ще сгрешим, ще извършим грехопадение.

Ала все-пак можем да видим внимателно, че Поетът не отрича телевизора като ретланслатор на знания, тъй като именно с него той усилва значението на топлото биволско око, на топлата биволска душа, от която узнава много повече неща за себе си и за Живота, нашият истински Учител!

Узнаваме ги и ние чрез Поета, защото Той ни показва цялостно, че ако в нашите души Бог преобладава като Светлина, то в душите на животните Той преобладава като Топлина. Така, че – топлото биволско око се оказва наистина по-ценно от телевизора; по-ценно е то и от компютъра! И, следователно, можем да научим от него много повече за себе си, защото и животните са жив израз на Божията творческа цялостност и мъдрост.

Да, компютърт е отлично помощно средство за получаване на знания, но то е и отлично средство за изтъкване на ролята на учителя за получаване на цялостното, на истинското Знание.

Без това цялостно Знание, което се явява с най-голяма сила у учителя, никой не може да бъде истински ученик.

Няма истински ученик без Него!

Без Него, ученикът няма да може да организира и използва компютъра си като помощно средство, няма да може да види в него Божията мъдрост и цялостност – цялостността на истинското Знание!

Ето един пример!

Ако ученикът не е следвал учителя си в час по география и не е усвоил методите за работа с географската карта, то той няма и как да организира „знанията” на компютъра си така, че именно той да му покаже, че по по мащаба на картата или по нейната градусна мрежа може да се извършват изчисления за разстояния, за площи, за височини и дълбини, за установяване на географски координати, азимути, вазимозависимости между геопространствени явления, процеси и др. подобни.

С други думи – ученикът сам (със или без компютър) няма да може да овладее плуга на географията и да постига цели с него!

Такъв е естественият закон на образованието!

Валиден е той за всяко живо същество!

Само живата котка може да научи малките си котенца как да ловят живи мишки!

Да не подценяваме котките!

Монтен казва: „Когато аз си играя с котката, съвсем не съм сигурен в това дали тя не си играе с мене!”!

А това ще рече, че дори компютърните игри, в които са изключително вещи нашите деца (с тях те убиват ценното си време!, а на какво ги учат те, е друг въпрос!) не са чак толкова полезни, колкото може да са полезни игрите им с домашните животни.

Да обобщим всичко написано до тук, а и обобщителен поглед да хвърлим напред (защото проблемите на образованието са много), за да видим българското образование такова, каквото следва да бъде!

Първо. Приоритетно следва да инвестираме в професионализма на учителя и в заплащането на неговия труд по достойнство!, защото, ако професионализма му гарантира активна творческа работата с учениците, то достойното заплащане на труда му е необходима база за личното му духовно усъвършенстване – другата страна на призванието му! (И той храни смейство, в някои случаи с не малка челяд, а има нужда от книги, от персонален компютър, от интернет връзка, от мобилен телефон, от активна лятна почивка...)

Второ. Приоритетно следва да инвестираме в цялостната учебно-спомагателна училищна база, включително и в компютъризацията на училищата – интериора и екстериора на училищните сгради да станат образци на истински образователни и културни средища, каквито между впрочем са били някога: били са заедно с храмовете на църквата най-хубавите сгради по градове, села и паланки дори! (Сега кои са най-хубавите сгради!?)

Трето. Приоритетно следва да инвестираме като общество и Държава във възраждането и утвърждаването на общочовешките лични и наши народностни добродетели – без тези добродетели не може да има качествено образование и качествен личен и обществен живот!

ОСЪЩЕСТВИМ ЛИ ТЕЗИ ТРИ ПРИОРИТЕТА, ЩЕ ПОСТИГНЕМ ПРИОРИТЕТА НА ПРИОРИТЕТИТЕ В ОБРАЗОВАНИЕТО – ВИСОКО ОБРАЗОВАН МЛАД ЧОВЕК!

ЩЕ ПОСТИГАМЕ И БЕЗСМЪРТИЕТО НА НАРОДА НИ ВЪВ ВРЕМЕТО!

 

01 - 13 декември 2007 год., гр. Правец – статията е публикувана в сайта Книги NEWS