ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛСКИ СЪЮЗИ

Има такива. Познати са. Друг е въпросът доколко са Съюзи. Още по-друг е въпросът доколко писателят и/или поетът е способен на съюзяване.

Всъщност, има социално “писателско” съюзяване и творческо съюзяване на писатели – според Херман Хесе, Н. Бердяев и др.

Впрочем, истинският поет и писател е твърде “неуправляем” социално, за да се съюзява социално. Достоевски в отрицателен план разкрива по принцип пошлостта на това съюзяване в романа си “Бесове”, а също и необходимостта от него във “Великият инквизитор” – глава от романа му “Братя Карамазови”.

Социалното съюзяване за твореца е винаги в по-голяма или в по-малка степен отказ от свобода и харизване на “свобода” в името на земното, на хляба, на властта, на славата, на привилегиите.

Обратно, истинското творческо съюзяване е винаги в по-голяма или в по-малка степен прилив на свобода от свобода. В него цари истинска съпричастност и приобщеност. Всъщност, когато твори, писателят, поетът, художникът е в самота и в същото време е най-приобщен. Намира се в сърцевината на всичко, което приобщава.

Творецът приобщава!

Обаче, областите, в които е възможно покриване на социалното и творческото съюзяване, пораждат истински социални творчески съюзи. В тях няма как да не цари сътрудничество в полето на изявата и на пазарното предлагане (оповестяване и публикуване) на творческите продукти.

И пак обаче – същите области се предполагат като форми на социален живот от държавността като воля за съзидателен живот и от държавата като основна форма на реализиране на творческите дарби и способности на индивидите, на личностите, на народа.

Но, вижте – и истинската държавност, и истинската държава са дело на творците, на истинските интелектуалци. На онези Интелектуалци с главна буква, които, според Ортега-и-Гасет, са интелектуалци “за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно”.

Какъв парадокс!

Не против обществото и не страна от познатото противоречие “личност – общество”, а против себе си!

Неизбежно!

Когато твори из от себе си, творецът реорганизира, руши из от себе си и така сътворява “продукт”, съдържащ и предполагащ ново, по-висше равнище на свобода. Така е в изкуството. Така е в науката. Така е и в техниката. Интернет, например.

Творецът сам излиза на свобода.

Но и другите след него.

Приобщава ги.

А ако не сполучи, остава в самота.

Но думата ни тук е за истинската държавност като съзидателно насочен творчески разум, воля и благословия за крепка държава и общество. А тя в най-голяма степен е дело на писателите, на поетите, на философите, на мислителите.

В началото бе Словото.”

И словото е дело.

Каквато е по характер и доколкото е благословена, силна и съзидателна у един народ волята за държавност (волята е целенасочен разум – Хегел), дотолкова е силна и държавата като форма и условия за духовна реализация на човека, на индивидите, на народа. От тук следва, че отговорността на писателите и поетите, на философите и на мислителите за състоянието на държавата и обществото е изначална и е изключителна.

Пример за такава изначална отговорност и пример за такава поета отговорност е делото и живота на възрожденските наши писатели, поети и мислители – Георги Стойков Раковски, П. Р. Славейков, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Стамболов…

Между впрочем, Достоевски в своите “Записки от Мъртвия дом”, на който напоследък в много области заприличва нашата днешна българска държава и общество, загатва, че не простите, а “грамотните хора” в обществото са еднакво отговорни както за падението, така и за и добруването на народа.

И това е самата истина.

И Достоевски отстоява тази истина не само чрез своите “Записки от Мъртвия дом”, но и чрез цялото си творчество като осветлена позиция и целенасочена воля за истинска държавност и за истински добруващо общество. Нещо повече. В ролята си на подсъдим и политически затворник той дръзва (най-вече в процеса на следствието) да осветлява и поучава в насъщна и актуална държавност (необходима по време) висшите руски държавни чиновници, а и самия руски император Николай І.

Впрочем, представяте ли си какво е щяло да стане с Достоевски, с руската и със световната литература, а и с Русия изобщо, ако творческия плам у него не осветляваше позитивно великата руската душа в нейните обществени проявления и ако руските висши държавни чиновници воглаве с императора бяха кретени? Не че не са били такива до крайните си класово-съсловни предели, но са били и открити духом за осеняване от духа и посланията на Достоевски, т.е, от самия Достоевски като творец на свобода от свобода.

Но да си дойда отново на думата.

А тя е за способността на българските поети и писатели за съюзяване в истински социално-творчески съюзи, в които призванието им на творци (на свобода от свобода!) да се свързва с изключителната им отговорност да актуализират чрез творбите си нравствено и граждански волята на народа ни за съзидателна държавност и добруващо общество.

Способни ли са наистина българските поети и писатели за такова съюзяване!?

Въпросът ми е риторичен. Фактите – не.

А те са следните.

Първи факт. Държавата и обществото ни днес са в бедствено състояние, а те са функция на държавността, а тя от своя страна в най-устойчивите, в нравствените си аспекти е изключителна отговорност и призвание на поетите и писателите.

Следователно в това отношение българските поети и писатели не са съюзени. Нещо повече. Забелязваме, че те прехвърлят изключителната си нравствена отговорност за състоянието на държавността върху действащите български политици и държавници. “Политиците и държавниците – казват те по случайни форуми (не случайно!) – са виновни и отговорни за състоянието на държавата и обществото ни.”

Втори факт. Съществуват няколко писателски съюза – Съюз на българските писатели, Сдружение на българските писатели, Съюз на независимите писатели, Съюз на свободните писатели… Вероятно има и други… Отношенията между тези съюзи не се изграждат и не се изявяват върху основата на истинската държавност (дело в нравствените аспекти на поетите и писателите) и принципите на истинското гражданско общество – дело на всички творци на свобода от свобода. Доказателството за това е липсата на общ форум (и нагласата да има такъв в разнородното медийно пространство), достъпен за изява и за приобщаване на всички български поети и писатели, независимо от членството им в един или в друг писателски съюз.

Впрочем, посочените Съюзи нямат принципно осигурени от държавата общи материални условия за активен организационен живот, а също и общо, покровителствано от държавата, поле за творческа изява.

За едни от тях държавата е майка, за други – мащеха.

И това нейно отношение е също функция на “държавността” с обратен знак, пораждан в “нравствените си аспекти” от поетите и писателите.

Как става това?

Става в слово.

Ето как става това в едно интервю на председателя на Съюза на българските писатели, публикувано във вестник “Север”, цитирам:

Другите два съюза – на Независимите писатели с председател Марин Кадиев и на Свободните писатели с председател Стефан Мицов, са несериозни като качество. Имам приятели и в двата съюза, обаче качествена литература там няма. Не искам да си правя весели каламбури от кого са свободни и като са независими, другите знаят ли това, защото имам много приятели между тях, които не заслужават такава оценка.”

Впрочем, от тези думи на Николай Петев следва преднамерено (с един куршум – два заека) за читателите на интервюто му и това, че в “неговия съюз” и в Сдружението на българските писатели има “качествена литература”.

Е, нека не се съмняваме именно в това, което е искал интимно да каже и инкогнито да ни покаже Николай Петев, заклеймявайки външно “другите два съюза … несериозни като качество”.

Обаче, ако приемем за истинно това негово твърдение, то и това трябва да приемем за истина, че изключителната отговорност за състоянието на съвременната българската държавност и гражданственост в най-устойчивите им нравствени аспекти е на поетите и писателите, съюзени в Съюза на българските писатели и в Сдружението на българските писатели.

Обаче, на, виждаме всички, че в обществото и в държавата ни цари безнравственост, цари престъпност и корупция, цари лъжа и лицемерие, а на места – глад и мизерия. Следователно (или би следвало да заключим), че и тези два писателски съюза са “несериозни като качество” и че “качествена литература там няма” – няма българска литература там, която да генерира и да възпроизвежда добродетелни характери и образи у читателите – граждани, политици и държавници, от които наистина зависи както качеството на живота ни, така и самата държава като постоянно усъвършенствана форма за духовна реализация на народа, на индивидите, на личностите.

Всъщност, нека да не се съмняваме в това, че добродетелите у един народ са в основата на неговата държавност.

В свое писмо до руската интелигенция (от деветдесетте години на миналия век) Карл Попър пише:

Не законите решават, а добродетелните политици решават чрез тях.” (цит. по памет).

Когато царят е добродетелен, в държавата няма крадци и разбойници.” – това казва Лао Дз. И тази негова мисъл е респектирала китайските царе и държавници от около 2450 години насам, насочвала ги е към съзидателна държавност.

А начинът, по който тази мисъл на Лао Дз е останала във времето и живее във времето, показва, че тя както в своята истинност, така и в своята публичност е отговорност на мъдреца, на поета, на писателя.

Същото казва и Хезиод 700 години преди Христа.

Там, дето правда царува ни глад, ни беда ги спохожда:/ ражда им нивата обилни блага, / с мъка овцете вървят под гъстото руно превити, / раждат жените потомци, които напомнят бащите…”

Кого поучава Хезиод с тези свои стихове!?

За кого бие камбаната? –

ако не за политиците, за държавниците, за чиновниците, за всеки жив човек!?

Но – да си дойда отново на думата – такава е логическата необходимост за (липсващото) писателско съюзяване у нас.

Обаче – да не държим на нея, защото тя, логиката, не е способна да изведе и да изрази цялата истина – в случая – цялата истина за нашите писателски съюзи, над които се реят като прани гащи на телта “веселите каламбури” на Н. Петев.

Всъщност, способен да изведе и да изрази цялата истина е само човешкия дух, който се проявява в своята дейност (включително в говор и в написано слово) като съзидателен разум-творец, който винаги, творейки свобода от свобода, приобщава!

Принципът – “разделяй, и владей!” не важи за него.

По-скоро библейския принцип важи за него:

Разобличи мъдрия – да си спечелиш приятел. Разобличи глупавия – да си спечелиш враг.”!

Впрочем, в началните години на Прехода у нас се появи един странен вестник. Казваше се “Другата аудитория”, “Издание на СМЧ “Аудитория” за литература и изкуство с участието на СНБП, ССП и СБХ”. В него почти всички български писателски съюзи заедно със Съюза на българските художници имаха своя територия от по няколко страници. В него се виждаше не кой съюз, а кои български автори от всички съюзи творят качествена българска литература – поезия, проза, критика, публицистика…

Виждаше се още кои от тях са свободни и кои (не)зависими.

И този вестник, както ми се струваше тогава, приобщаваше, беше предвестник и поле за истинско писателско съюзяване.

Обаче, на, после – както тъй странно се появи този вестник в писателското и в публичното пространство, така и тъй странно изчезна.

Скимна му изглежда на някого, че такова писателско съюзяване върху принципа на тайнството на свободата е опасно.

Опасно за кого?

Явно за кого.

За практикуващите принципа – разделяй, и владей!, – а не за истинските поети и писатели,

чиито истински принцип е –

приобщавай върху основата на свободата и любовта!

Впрочем, пишейки тази статия, на тях сега уповавам – на истинските български поети и писатели и на всички истински Интелектуалци – строители на българската държавност.

Нужен ни е днес (федеративен) писателски вестник (седмичник или двуседмичник), подобен на “Другата аудитория”.

Нужно ни е подобно (месечно или двумесечно) списание за литература и изкуство.

Нужно е чрез тях българските поети и писатели (членуващи или не в писателски съюзи) да имат свое общо поле за изявява, а с това и възможност да опипват и да държат пулса на литературния процес (български, балкански, световен), защото точно така и по тази начин става истинското творческо съюзяване.

Вмятам тук и тези реторични въпроси.

Защо в редица бели европейски държави може да отделят в централните телевизионни новини по пет-шест минути (рубрика) за наука, изкуство и образование, а в България да не може, да не се отделят редовно такива, преди спортните новини!?

Между впрочем, кой и защо се страхува от това да знае обществото ни какво става ежедневно в БАН,

в университетите,

в училищата,

в писателските съюзи… –

какви проблеми разискват и решават;

какви нови открития, книги и продукти изнасят на пазара;

какви послания отправят към обществото;

какви нужди имат?

Защо например в една Македония медиите – електронни и печатни – се надпреварват да отразяват като факт появата на всяка нова художествена книга (без да се интересуват начаса от качеството й), а българските медии по отношение на появата на книгите на едни автори крещят, а за книгите на други автори се спотайват като бълхи в гащи!?

Защото националната библиотека на същата Македония, която някои наричат втора България, може да регистрира всяка авторска литературна творба, публикувана в значимите македонски литературни списания и антологии, а нашата да не може!? Дали защото, македонските библиотекари са повече наясно от нашите за това, че дори една единствена авторска творба – загубена или тикната нехайно в чекмеджето на забравата – може да се окаже във времето значим принос в националната литература!?

Много стана, но и това ще попитам. Защо пак там, в Македония, писателите (от техните два съюза) могат да оценяват ежегодно цялата си литературна продукция и да предлагат най-добрите писателски трудове за овъзмездяване от държавата, а нашите писателски съюзи да не са способни на това!?

Давам си сметка – тежки въпроси.

Трудни и тежки са те за разрешаване, защото от една страна отговорите на същите въпроси са критерии, а от друга – условия за истинско писателско съюзяване.

Януари, 2010 год.

Статията е публикувана и в http://knigi-news.com/?in=pod&stat=4894&section=12&cur=0
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov