ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ОБОРОТНОТО ПОЗНАНИЕ

Случаят с Румяна Желева ми натрапи (2010 г.) тази тема, която, иначе като професионален преподавател, от години ме преследва.

Накратко, образно.

Както има “потребителска кошница” за необходимата ни “тленна храна за тленното ни тяло”,

така (следва да) има и “потребителска кошница” за нетленната ни храна, с която се храни “безсмъртната ни душа” (Сократ).

В първата влиза хлябът, олиото и други храни от първа необходимост, а във втората!?...

Във втората “потребителска кошница” (следва да) влиза оборотното знание от първа необходимост – според времето, в което живеем – за истината и практиката, която ни прави свободни и уверени в социалното ни ежедневие, в общуването ни, в работата ни.

Явно в това наше знание от първа необходимост на първо място е езикът – родният език и литература, а и по възможност (според индивидуалния духовен ръст) – чужд западен език. Няма да се убеждаваме защо.

На второ място е географията – родна и световна в трите й основни направления – природна, политическа и икономическа.

На трето място е историята – родна и световна.

На четвърто – е математиката и “компютърната грамотност”…

Заедно с тези четири основополагащи ни като човеци знания са и всички онези знания, които ни правят специалисти (майстори) в една или друга област на живота.

Впрочем, Дядо Вазов с гениалната си прозорливост на Поет ни посочва първите три необходими познания за нашето осъзнаване, израстване и изявяване като личности (у нас и в чужбина) в стихотворението си “Аз съм българче”.

В него първата идентификация на “аз”-а като себепознание е езикова – “Аз съм българче”.

Втората е географска – “обичам наште планини зелени”.

Третата е историческа – “син съм на юнашко племе”.

С три думи – кой, откъде и какъв съм.

Трябва обаче да виждаме и чувстваме стихотворението на Вазов в неговата духовна цялостност, която се представя от силата на нашия роден български език и от парадоксалното поетическо осъвместяване на съдържанията на тези два стиха – “син съм на земя прекрасна, / син съм на юнашко племе”.

Тоест “природното” и “историческото” се оказват вътрешно-присъщи едно на друго в “сина”, който се идентифицира духовно чрез тях. Оказват се всъщност осъвместени едно в друго в духовното лоно на личността, в случая – в духовното лоно на българина с конкретно име Иван Вазов.

Другояче казано – родният език и литература, родната география и родната история ни представят едновременно като българи и личности в една постижима като основа и поносима от нас самите (като духовен ръст) лична духовна мяра, в която се включва и осъзнаването ни като професионалисти в една или друга област.

Така аз съзнавам кой съм (като име), съзнавам откъде съм (коя е моята Родина с “наште планини зелени” и с моята прекрасната долина на Янтра, в която съм роден и покръстен), съзнавам и какъв съм (какъв е и кой е родът ми като духовен принос в обществото и в държавата, в която живея, какъв е и кой е народът ми като духовен принос в културната съкровищница на човечеството и каква е гилдията, към която принадлежа със сътвореното (с изработеното) от мен.

Изводът, който се налага от поетическото прозрение на Иван Вазов, е този, че познанията свързани с родния език и литература, с родната география и с родната история, са не само оборотни и ежедневни знания от първа необходимост (всички събития, в които пряко или косвено сме въвлечени са съизмерими именно чрез тях по знак, място и време), но са и основополагащи за личността, за нейната самоидентификация, и за нейното духовно осъзнаване и осъществяване (с личен труд и дело) в една или друга област на живота.

Това е от пътеводителят Иван Вазов.

Останалото е въпрос на нашето основно, средно и висше българско образование като политика и съдържание, като организация и технология на учене. Въпрос е и на самообразование, което по необходимост ни довежда до себепознание! Знам кой съм (в знанието за себе си и за другите), знам какъв съм (в призванието си да работя, творя и съзидавам) знам и докъде мога да израсна в непостижимото...

Ето и една алюзия.

Геоложката основа на Дунавската хълмиста равнина достига до 45 км. дълбочина, на Стара планина под връх “Ботев” – до към 65 км., а на Хималаите – до към 120 км.

Под Еверест!

Връх с около 9 км. височина, а с около 120 км. основа, корени!

Природата е показателна. А алюзията е разбираема – не можеш да израстваш “нагоре”, без да растеш “надолу”, без да полагаш в себе си много широки и много дълбоки основи заедно с израстването си като специалист и творец в една или друга област на живота. Вършиш ли противното, не зачиташ ли основополагащите познания – оборотните познания, знанията от първа необходимост, които ни довеждат до себепознание и до личната ни духовна мяра за себе си, – а държиш да растеш “нагоре”, ще се сринеш! Случаят с Румяна Желева е показателен.

И не само той.

Впрочем, в годините на социализма четох някъде мимоходом, мисля в руско научно списание за САЩ, че американски учени са провели изследване с цел да проучат на какво се дължи научно-техническия гений на японските инженери и конструктори.

Оказало се, според тях, че японските инженери и конструктори, за разлика от американските, са имали много по-задълбочени фундаментални познания и практики – най-вече езикови и литературни. И още – че у японските инженери в по-голяма степен е било развито интуитивно-образното мислене именно на базата на тяхната езикова и литературна подготовка. Споменаваше се още, че японците по принцип “мислят” повече с дясното полукълбо на мозъка, в чиито дялове се позиционира интуицията. Не се наемам да правя сега радикални изводи за неща, които съм чел доста отдавна, но ще отбележа, че според принципите на природата и на духа това е несъмнено вярно.

И още нещо, свързано с японците.

Случи след това в наше научно списание да се запозная със системата на японското висше образование. Там с изненада констатирах, че японския език и литература, историята и географията, а също и някои социални науки заемат първите места в учебните планове. След тях се отрежда място на математиката и на другите специални природни и технически науки.

Все по него време прочетох и “Записки под възглавката” на японската писателка Сей Шонагон (Х-ІХ век). И там трябваше да констатирам, че всички нисши и висши чиновници, интенданти и кочияши дори, и слуги дори от шогуната, полагат усилия с осъзната за собственото си духовно присъствие мяра! да общуват и да се покажат внимателно и с почит пред другите не със своя строго диференциран чин и ранг, който заемат в имперската администрация, и не толкова със своите специални знания и умения, присъщи и изискуеми за заемането на съответния чиновнически чин и ранг, колкото със своите литературни и езикови познания, със своите поетически откровения, със своите художествени описания на природните красоти и дадености (“син съм на земя прекрасна”), със своите умения и приноси в системата на духовните ритуали, със своите знания за предците (“син съм на юнашко племе”), а също и със своето майсторство в делото, което вършат.

Боже, рекох си тогава, тези хора – японците – открай време държат приоритетно на знанията, ритуалите и практиките (основните, оборотните, необходимите), които преди всичко друго наше ни правят широко скроени човеци със съзнание за своите дарби и с преценка на възможностите ни за социална и професионална реализация. Затова и – рекох си още – днешна Япония е един от малкото високи върхове в световната икономика и в културата на човечеството.

В същото време много, много тъжно ми стана от това – на базата на написаното и преживяното от Дядо Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, д-р Крстю Кръстев, Стоян Михайловски, Гео Милев и други наши големи интелектуалци – че у нас, противно на японците, открай време се овластяват не дарованията, преизпълнени с човечност и с любов към “всичко българско и родно” (Вазов), а посредствеността и простащината.

Тъжно! Много тъжно! И не само тъжно, но и самоубийствено, по български.

Ето и едно предложение от мен.

По-рано в социалистическа България всички студенти трябваше да държим три задължителни изпита – по история на БКП, по диалектически и исторически материализъм и по научен комунизъм.

Предложението ми е всички български студенти днес задължително да полагат пак три изпита – по български език и литература, по чужд западен език и по световна политическа география (в която по необходимост се включват и исторически аспекти).

Така Аденският залив ще си дойде на мястото, а Близкият Изток няма да се припокрива с Предна Азия, нито ще се излагаме пред европейците като българи.

Но кой ще ме чуе!

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov