СТАНИСЛАВ МАРАШКИ - НЕЖНИТЕ „ДИСИДЕНТИ"

Какво е за мен жената ли? 


Жената е сила.

И тази сила идва не само от доказания научен факт, че тя притежава повече имунни клетки от мъжа, а от феномена на майчинството. Раждайки деца, жената репродуцира своето влияние на всички нива в обществото, на които ще се изявяват нейните рожби. Една майка на министър, военен или шофьор в градския транспорт би била в състояние да инфилтрира в тяхното поведение и елементи от своя мироглед, тъй като връзката, която жената-майка изгражда със своите деца е винаги много по-здрава, отколкото връзката между тях и бащата. Така, дърпайки невидимите лостове, с които ги е дарило майчинството, жените се сдобиват с уникалната възможност да влияят трайно върху обществените нагласи. Един пример: когато разгневените майки се събраха на Червения площад пред Кремъл, за да изразят своя протест заради убитите си в Чечня синове, лично президентът Елцин излезе да успокои тълпата, понеже знаеше, че майчиният плач не може да бъде пренебрегнат. Или, може би, понеже самият той бе син...

Защото жената е сила.

Това е силата на Рада от разказа „Шибил" на Йовков, която разтапя като восък стоманеното сърце на хайдутина, за да го отведе дори до гибел. Това е силата на Султана от „Железният светилник" на Д. Талев, на женските образи от „Чичовци", на ... Всъщност, погледнато обективно, у нас пратриархатът никога не е съществувал в истинския смисъл на думата. Той е бил само една идея, една фикция, от която някой някъде е имал нужда.

Защо ли?

Ами защото жената, както вече стана ясно, е сила.

Не, тя е власт.

Ако мъжът е актьор, тя е режисьорът, който стои зад кулисите и продължава напътствията дори по време на спектакъла.

Ако мъжът е кукла, тя е онази, която дърпа конците.

Ако го сравним с пилот, устремил се към облаците, тя е тази, която седи зад земния пулт за управление и решава съдбата му.

Т. нар. „ социализъм" имаше много грехове. Но не може да се отрече, че той освободи напълно жената и този факт заложи в тоталитарната система елемент, представляващ нейно отрицание. И това е така, тъй като не може да има стопроцентова диктатура там, където жените са еманципирани. Женската еманципация у нас през годините на комунистическото управление беше вид ръжда, която, разяждайки бавно устоите на политическата система, допринесе на свой ред за нейното сриване. В този смисъл еманципираните български жени бяха своеобразните първи „дисиденти" у нас – обстоятелство което все още убягва от погледа на политолози и всякакъв род анализатори. Тези нежни дисиденти създаваха бавно и незабележимо онази атмосфера на инакомислие и освободеност на духа, която посрещна с „Добре дошли!" десанта на интелигентите-демократи по-късно. Бидейки еманципирани в едно общество, в което политическата диктатура се провежда от мъже или участвайки сами в нея, жените бяха вид алтернатива, невидим прът в колелото на властимеющите, зародиш на плурализъм. Днес все още някъде се спори разпалено и спорещите си задават въпроса: „За еманципацията ли сте или не?" Този въпрос сам по себе си е неправилно формулиран. Той би трябвало да звучи другояче. Да речем така: „За демокрацията ли сте или не?" Защото, всъщност, говорим за едно и също нещо. Човешкото общество винаги е имало нужда от демокрация за своето правилно функциониране. И тогава, когато философите и политиците не са дозрявали за тази необходимост, мъдрата природа ги е подтиквала да създават интуитивно различни форми на валоризиране на жената с цел създаване не на политическа, а на естествена, „природна" опозиция на политическата власт. В този смисъл рицарското отношение към жената от епохата на средновековието, издигането й на пиедестал от мъжа е неосъзнат демократичен импулс на обществото, насочен към оцеляването му, негов спонтанен рефлекс за самосъхранение. Това са първите кълнове на демократично мислене, появили се много преди да се появят философите, апологети на буржоазната класа. Всичко това е оздравявало обществото и го е тласкало да върви напред. За това и днес е валиден крилатият афоризъм на У. Чърчил, че еманципацията... пардон! „демокрацията е най-лошата система на управление, но по-добра още не е измислена".

Когато споделих с колега по перо за темата, по която съм решил да напиша есе, той махна пренебрежително с ръка и отрони горчиво: „Жените ли? По-добре не ми говори за тях! Те са коварни същества". Тогава, явно дочул репликата, от съседната маса в КДК стана писателят Киро Дженков, дойде при нас и мълчаливо отвори пред очите ни първата страница на своя роман „Песента на пещерите". След заглавната му страница бе изписано посвещението: „На съпругата ми Руми – с безкрайна обич!" „Обичаш ли я?" - попитах. - Малко е да се каже. Ако не беше тя, сега нямаше да съм жив."

На него дори не му беше нужно да му обяснявам тезата си за „нежните дисиденти"...