ВЛАДИМИР ЛУКОВ - НАРОДЪТ III.

Ако в стихотворението на Христо Ботев “Моята молитва” можем да видим и да доловим парадокса на взаимната иманентост между Бог, народ и личност в духовното лоно на личността, а също и основанието, върху което един народ може да съществува на Земята, а също и факта, че молитвата на Христо Ботев е истинска и че се сбъдва във всичките си моменти,

то в стихотворението му “Хаджи Димитър” можем да видим и да доловим как се разгръща като поетическо откровение вътрешния бунт на личността,

как Поетът твори свобода от свобода,

и как всъщност личността (и народът в нея) постигат и отвоюват свобода в и от Бога.

Всъщност, цялото стихотворение е класически български израз на сблъсък и борба на личността със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си. Три равнища на борба, които парадоксално се осъвместват едно в друго в духовното лоно на личността. Борба, която се предполага, предизвиква и окриля от Бог! Впрочем, и това стихотворение на Христо Ботев - “Хаджи Димитър” - трябва да ни е настолно и следва да го наизустяват и изучават възходящо като творба децата и юношите ни в училище по съответните образователни степени. Но - налага се отново да уточня - не за да чоплим робските рани на народностната ни душа, нито за да показваме на света и децата си “дирите стидни по врата ни още от хомота стар” (Вазов), и не за да сеем ксенофобия в сърцата на подрастващите,

а за да се учим солидарно от нашия най-голям поет и революционер Христо Ботев

как се твори свобода от свобода

и как се отвоюва тя в и от Бога

в полза на личността и на народа

в духовното лоно на личността.

На това именно трябва да се учим като вземаме пред вид, че свободата е не само наше най-велико човешко благо, което имаме в дар от Небесата (Сервантес), но и че същият този дар, пак според Сервантес, се намира на върха на копието. А също да вземем пред вид и това, което Хегел открива и постановява като истина за историята, а именно тази, че тя не е нищо друго освен непрестанна борба за свобода, без която личностите и народа в тях (и те в народа) не могат да се реализират духовно.

Ето стихотворението на Христо Ботев.

 

ХАДЖИ ДИМИТЪР

 

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

***

Преди да покажа и докажа в контури това, че цялото стихотворение на Христо Ботев е класически български израз на борба между човек и Бог в духовното лоно на личността, трябва да призная, че делото, с което се захващам сега, не е безопасно за мен в духовните си измерения. Признавам това, защото имам вече такъв, поучителен екзистенциален опит, който придобих с написването и най-вече с публикуването на брошурата “Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход” (2001 год.).

***

Всъщност, в тази моя книга под напора на външни обстоятелства с негативно настроени срещу мен социални сили и хора - но не толкова от тях, колкото от напора на неадекватни като противодействие на тези сили и хора вътрешни сили у мен – ме подтикнаха да напиша несъвместими с духовната реалност неща и да навляза по такъв начин като варварин в сакрални пространства без да съзнавам с какви опустошителни за личността енергии могат да бъдат заредени те. Не съзнавах в частност и това, че богоборството на Христо Ботев в стихотворението му “Хаджи Димитър” е нещо много по-висше от това, което, макар и истинно, урболешката и с неовладян бунт изразих в книгата си. Ето защо сега се налага да взема предвид следното.

Първо. “Бог е Дух; и тези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.“ Казано е това в Откровението Божие (Йоан, 4:24). Казано е още: Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10:31) От тези две откровения (а религията е откровение на Бога към човека – Н. Бердяев) следва това, че ако не искаме да попаднем в ръцете на живия Бог (а ние бездруго сме в Него), то всичко което вършим, с дух и истина трябва да го вършим.

И в слово.

И в дело.

Особено, ние, българите, ако искаме да оцеляваме като личности и народ във времето.

Впрочем, именно благодарение на това, че сме имали личности-образци на такова действие, именно и тъкмо благодарение на тях ние оцеляваме все още във времето като личности-българи и като български народ. Оцеляваме и днес благодарение на малцина хора, които в душевните си дълбини и в действителните си дела са били “народ” и/или “нация”. Такива български личности са Патриарх Евтимий, отец Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Иларион Макариополски и други подобни на тях, които с дух и с истина са се покланяли на Бога и са следвали Бога, Истината.

А също – Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов, Г. С. Раковски и други подобни на тях творци и борци за свобода, които с дух и с истина са влизали в борба със себе си, с другите и с Бога в себе си, за да сме истински свободни днес като народ и личности в народа си. Тук, измежду втората група личности, поставям на първо място Христо Ботев, защото виждам (може би пристрастно), че във всичките си творби и дела той изявява себе си (водейки борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си) не само с дух и истина, а и с извънредно силна самопожертвувателна любов към народа си.

С дух и истина са сътворени всички негови творби, включително и най-вече стихотворенията “Моята молитва” и “Хаджи Димитър”.

Всичко у стихотворението “Хаджи Димитър” е дух и истина!

Второ. Ние сме нищожни. Величието на човека – казва Паскал – се съизмерва само с това, че осъзнава себе си като нищожен пред величието на космоса. Праведният Йов, “най-големият от всички жители на Изток” (Йов, 1:3), след като влиза в борба с Бога и чува с ушите си и вижда с очите си Бога (Йов, 42:5), изрича пред Бога:

ето, аз съм нищожен”. (Йов, 39:34)

Впрочем, Библията ни учи, че първият човек, който влиза в борба с Бога е Иаков. (Първа книга Моисеева, 32:24-28) Но докато борбата на Иаков с Бога е повече пример за поучаване в това, че всеки сблъсък и всяка битка между човеците има своя прелюдия в Бога (32:28), то борбата на Йов с Бога е повече пример за поучаване в това, че богоборството е перманентно състояние на човека и че самия Бог ни увлича в борба със себе Си според хала ни и според зададените от Него самия неведоми за нас пътища, обстоятелства, ситуации, човеци, същества и др.

Всъщност, казано е, Бог е Животът.

А Животът, освен всичко друго в нас, е наш висш Учител.

Така именно ние чрез борба с Живота израстваме под ръководство и закрилата на Живота у дома, в училище, в професията, в науката, в изкуството, в обществото…

Израстваме така в Бога чрез борба с Бога пред Бога, който е пътят, истината и Животът! А драмата на Йов в едноименната библейска книга е наистина велика като изключителен пример за такава борба. Тя е велик пример за водене на борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си. Пример за постигане и за оличностяване на себе си чрез дела в Бога. Пример най-вече за това, че само с дух и истина можем да се борим с Бога и да се надяваме за победа в Него, въпреки нашата нищожност.

Ето примерът:

Продължи Господ и рече Йова:

който се бори с Вседържителя, ще ли и да поучава?

Който обличава Бога, нека Му отговаря.

Отговори Йов Господу и рече:

ето, аз съм нищожен: какво ще Ти отговарям.

Ръката си турям на устата си.

Веднъж говорих, - сега няма да отговарям;

говорих дори два пъти, но повече няма.”

(Йов, 39: 31-35)

Ето победата на Йов в Бога:

И отподир, след като Господ изговори на Йова тия думи, каза на Елифаза Теманеца: разпали се гневът Ми против тебе и против двамата твои другари, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както моят раб Йов. Затова вземете със себе си седем телеца и седем овена, па идете при моя раб Йова и принесете жертва за себе си: и моят раб Йов ще се помоли за вас, защото само неговото лице ще приема, за да ви не отхвърля, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както моят раб Йов.” (42:7-8).

Ето така Йов с дух и истина има победа в Бога. Така той постига себе си в Бога - чрез борба с Бога и осигурява по такъв начин чрез себе си (оня, който е с истината,… е мнозинство – Торо) спасението на другарите си в Бога, на народа си в Бога.

***

По подобен начин и Христо Ботев постига победа в Бога. Всъщност, всичко в стихотворението на Христо Ботев “Хаджи Димитър” е победа в Бога с дух и истина. Откровение! Поетическо откровение.

Всичко в това стихотворение е действително.

Каква действителност обаче? – Парадоксална!

Достоевски казва някъде в могъщите си писания: “За мен няма нищо по-фантастично от действителността.”

Това е парадоксът – действителността е фантастична!

Тя е творение на велика творческа фантазия.

Всичко в нея е проява на дух (разум-творец) и всичко в духа е действителност.

Всъщност, човешкият дух (разум-творец) е вътрешно присъщ на “природното” и природното е вътрешно присъщо на човешкия дух парадоксално – със всичко общо помежду си (обективното, развойното, законите, диалектиката, съответстващият на природата човешки разум – “и слънцето пак пече ли - пече!”) и с нищо общо помежду си – тайнството на човешката свобода – мигновения творчески акт, акта на творене на свобода – “Денем му сянка пази орлица…”! Фантастично, но истинно - свобода!

Поетиката в стихотворението на Христо Ботев “Хаджи Димитър” е именно такова творене на свобода.

***

Вижте мащабите на това творене!

Николай Бердяев казва някъде в писанията си, че “всичко външно е само символ и структура на духа”, а Христо Ботев недвусмислено ни показва, че това е така. Инак, устата на Юнака не би могла да “проклина цяла вселена”, а и цялата Вселена нямаше да откликва в духа ни:

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

Нямаше за Юнака да “жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него (да) пеят”. Слънцето не би пекло “сърдито”. Орлицата, вълкът и соколът не биха се грижили за Юнака. Не биха се появили и самодивите в бяла премяна…

Хаджи Димитър не би бил жив…

Всичко това обаче става в стихотворението на Хр. Ботев и живее в духа, който е единствената наша действителност и е единствената наша фантастична реалност (Достоевски)…

А ако това не ставаше в духа ни!?

Ако духът у Христо Ботев не беше свободен да сътвори всичко това, а и да даде по такъв именно начин свобода и живот на всичко вътрешно и външно да се изрази парадоксално у нас и по такъв начин свободно в духа ни!?

Ако всичко по същност беше само диалектика, само бездушен закон, само логически разум,

а не разум-творец, не дух!,

то самият Христо Ботев нямаше да може да сътвори “Хаджи Димитър”.

Нямаше без тази Ботевска творба Хаджи Димитър да е толкова много оличностен и жив в народа си,

колкото и ние като народ сме живи и оличностени в него,

в неговата свята борба за свобода и в неговата свята саможертва.

Нямаше да бъдем оличностени като народ и в поезията на Христо Ботев,

нито Христо Ботев щеше да е оличностен в народа си.

Нито щяхме да бъдем свободни като народ и личности в народа си.

Всъщност, без творчеството и делата на споменатите по-горе от мен български творци и богоборци, нямаше да бъдем оличностени като български народ в Историята, в универсалната духовна цялостност на човечеството, в Бога.

Впрочем, Хаджи Димитър - Юнакът “в младост и сила мъжка”, който по времето на Христо Ботев лежи проснат върху Балкана с кървяща, “с дълбока на гърди рана” -

е самият български народ.

Хаджи Димитър е бил “народът” – имал е “вярна дружина”.

И Поетът у Христо Ботев е чувствал това и го е изразил поетически.

Изразил го е гениално в поетически стил и образи (Балканът, орлицата, вълкът, соколът, полето, жетварките…), възприемани и утвърждавани като символи и структура на българския дух от самия български народ, който именно така в личността на Христо Ботев придобива свой народностен дух и своя народностна душа.

Хаджи Димитър загива за свободата на народа, ала неговата саможертва в народа оживява –

певци песни за него пеят”!

Кои певци биха пели песни за него, ако не певците на народа ни, които именно с песните са нашия народностен дух и нашата народностна душа!?

Поетът у Христо Ботев, най-българският поет, пее песен за него и тази песен “Хаджи Димитър” в стил и в образи се възприема и утвърждава от народа ни до днес, и завинаги. Така Хаджи Димитър и Христо Ботев се оличностяват в народа ни, и народът ни се оличностява като народностен дух и душа в тях, в тяхното безсмъртно дело и творчество.

Ето, така народът ни по времето на Христо Ботев е бил Юнакът, проснат на Балкана

в младост и сила мъжка”,

с дълбока на гърди рана”.

Наистина, млад и в сила мъжка е бил тогава нашият народ!

Очевидно е това за всеки буден български ум.

(Следва)

01. 01. 2013 г.

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov