От опит.

Позаемал съм и аз относително по-ниски или по-високи държавни и партийни постове и служби. По време на социализма – в Общински народен съвет, в Окръжен народен съвет, в Окръжен комитет БКП – като специалист по управление на образованието, а след 1989 г. – два мандата в Общински съвет, съответно като зам. председател и председател.

Включвам сега, като пенсионер, към тях и предишната ми служба на даскал, на когото му се е налагало да посреща „отвисоко“ в кабинета си родителите на учениците си.

***

Всъщност урокът ми е повече за пример или пример за това, че винаги (още от самото начало на моето служене на обществото и държавата) съм ставал веднага на крака, когато някой (или който и да е той!) е почуквал и е влизал в кабинета ми по какъвто и да е свой повод.

Отначало ме спохождаше мисълта, че действам така от инфантилност или от някакво непознато в мен и недоовладяно от мен самия чувство за малоценност.

Впрочем, опитвах да превъзмогвам и едното, и другото – доколкото се съмнявах и мислех, че те именно стоят в основата на неадекватното ми канцеларско поведение, – ала тъй и не успявах. Който и да пристъпваше към мен в кабинета ми, веднага ме изправяше автоматично на крака – и то така, сякаш му дължах някаква моя много, много отдавнашна почит.

***

По някое време се сметнах за объркан човек, за един такъв, за един рядък вид аутист, защото, обратно, много, много рядко ми се случваше (а и до днес; комай изобщо не ми се случва!) някой, в чиято канцелария ми са налага да влизам (а ми се налага понякога да влизам, ей богу! – и тръпна сега), да (ми) стане веднага на крака.

Ей тъй – от едното уважение към човека изобщо.

***

Когато обаче започнах по времето на нашия прочут български социализъм да чета усърдно и "гнили, немарксически философии“ (които впоследствие ме направиха пред тогавашните партийно-комунистически власти и действителен „аутсайдер“),

наложи се да направя обратното умозаключение –

че не аз, а тези, които не стават веднага на крака, когато в кабинетите им влиза човек, са объркани хора.

Аутисти.

***

Осъзнах впрочем това, когато прочетох някъде, че философът Кант, на когото му се случило при тежко болестно състояние да влезе лекар в стаята му – и той веднага опитал да стане от леглото си, а лекарят да го възпре – та, в него момент Кант възкликнал болезнено пред Лекаря си:

– Как може аз да не стана от леглото си, когато в стаята ми влиза човек!

***

Могъл е да добави – и умрял да съм, пак ще стана!

***

Все по него мое време или все по него наше социалистическо време, когато започнах да чета от любознателност и отхвърлената тогава от марксическо-ленинската ни идеология „гнила“ Библия, наложи се да разбера, че поведението у именития немски философ Емануел Кант не е било нито случайно мотивирано (от болестното му състояние, например), нито е било сервилно обусловено, заради зависимостта му от лекаря, а, напротив, било е съвсем спонтанно и непредубедено. И е било сякаш една напълно инстинктивна човешка реакция, идваща из от дълбините на сърцето и душата му.

***

Ала инстинктивна ли е била тя наистина?

– Когато някой влезе в дома ви – учи ни и ни възпитава от две хиляди години насам Спасителят (цит. по памет Библията), – посрещнете го, защото не знаете кого посрещате...

Тоест, реакцията на Кант пред Лекаря – ако не допуснем сега, че е била по същност напълно естествена или – така да се каже – постановена и записана в скрижалите на сърцето му като негова и наша общочовешка програма на етическо общуване, то със сигурност тя е била у него, немецът, архетипно обусловена и свързана с архетипа „Бог“ в несъзнаваните аспекти на душата му – колективни и личностни – както вероятно би се произнесъл по този Кантов случай известният швейцарски психолог Карл Густав Юнг.

При това в случая на Кант става дума за архетип, който впоследствие, исторически, се е доразвивал като християнски или като християнско-протестански „немски Бог“ – най-разкрепостеният, най-освободеният!

***

Така именно намерих, че по същият начин и моето „канцеларско“ поведение – ставането ми спонтанно на крака пред който и да е „мой“ посетител (на когото, забележете, ако сам той не ми е бил началник, съм могъл да гледам и „отвисоко“) – е архетипно обусловено в моето лично и колективно несъзнавано. И е унаследено, изглежда, както имам основание да си мисля, главно от македонските ми присолунски деди, които, според Светогорски документи, цитирани от академик Йордан Иванов, са били или са станали преди около две хиляди години „съвършени християни“. Да, и за придошлите през пети-седми век в Македония откъм р. Одра или Одер „славянски племена“ става дума. „Като се омесили с местното население те станали съвършени християни“.

***

Но да не би пък сега някой да си помисли, че това мое някогашно вече „канцеларско“ поведение, ми е за хвалба или че то ми е за гордост с това, че съм унаследил такъв именно стереотип на човешко поведение от македонските ми деди!

Нито едното, нито другото.

Първо, не съм сигурен, че само на унаследени от дедите ми неща се дължи стереотипа ми на поведение, защото – както казва Николай Бердяев – „като биологични индивиди ние се раждаме от баща и майка, а като личности – от Бога“. И, второ, такъв стереотип на мислене и поведение (знам вече това от опит!) докарва носителят му в днешно българско или до тотално аутсайдерство, или, което е все същото, го превръща в тотален неудачник – в моя случай с тази съществена разлика, че намирам за еднакво непочтено да упреквам или да обвинявам за неудачностите си в живота както другите, така и себе си.

***

А и знам ли изобщо дали аз съм неадекватен на канцеларския тип общуване, или той чрез другите или у другите на мен!

Винаги съм се чувствал в канцелария като птица в клетка.

Освен това същият този канцеларски или чиновнически стереотип на поведение – да се отнасяш пренебрежително към другия, да го гледаш отвисоко, да го изнудваш или да го тъпчеш с настървение, – е масов като проява не само у нас, но и (в по-малка или в по-голяма степен) навсякъде по света.(Макар че, знам ли - у някои европейски народи може и да е туширан вече.)

Не случайно не друг, а чиновникът у именитият чешки или австрийски писател от еврейски произход Франц Кафка обобщено ни предупреждава: „Не бива да се привлича вниманието на вечно жадното за мъст чиновничество.“

***

„С една дума,

турете някое най-последно нищожество да продава някакви глупави билети за влака и като идете да си купите билет, това нищожество тутакси ще се усети, че е в правото си да ви гледа като Юпитер, за да ви покаже своята власт. "Чакайте сега, значи, да ви покажа кой съм аз...“

Пише Достоевски не в коя да е своя книга, а в романа си „Бесове“!

24.09.2017 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov