Поетът е войн.

Истинският.

 

На други места писах – Той твори свобода от свобода.

За себе си.

И по такъв начин за народа в себе си!

Воюва за свобода заедно с други истински поети.

Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Любен Каравелов, Стефан Стамболов... – истинска Армия от поети по времето на нашето национално Възраждане.

Малобройна!?

 

Всъщност, Поетът, макар и да изглежда, че е сам, е в Армия и с други войни на свободата.

Това са предимно истинските интелектуалци (от рода на Раковски, на Волов, на Захари Стоянов, на Тодор Пеев, на Даскал Бачо Киро, на Христаки Павлович и др. – пак по време на Възраждането ни).

В Армията за свобода са и истинските революционери и политици (от рода на Левски и Бенковски например). А също и истинските творци на лични и обществени блага.

По какво се познават, че са истински?

По творческите им своевременни произведения.

По своевременните им политически и интелектуални дела (публицистиката например на Хр. Ботев, на Каравелов, на П. Р. Славейков).

По своевременната им жертвоготовност (Аз съм се обещал на отечеството си жертва... - Левски).

И по жертвоприношенията им за свободата –

...богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

(„Левски“, Иван Вазов)

***

Впрочем, дори да е сам, истинският Поет е Армия – от огнени стихове.

Ботевски, Гео-Милевски, Вапцаровски...

Воюва с тях за свобода и справедливост в своето време.

В точното време.

В днешното!

***

Принципно погледнато

това именно ни казва Шекспир с един замах в стиха си (заглавие на тази моя статия) от драмата „Юлий Цезар“ (в превод на известния български поет Валери Петров). А другото, моето, е само пояснение в духа на стиха с българските примери.

Забележете! Той е Шекспиров стих.

„Що щат във армията стихоплюйци!“

Пита и се гневи (усеща се гневът в стиха) именно Шекспир – въпреки, че е възложил стихът му да бъде изречен от Брут, един от главните герои в Шекспировата драма – носител на самото драматично благородство и мъжество в самата Драма, в самата битка за свобода. (В случая разбирана и водена от Брут и от сподвижниците му като борба срещу Цезар за възстановяване на републиканския строй в Римската империя. Но и борба със себе си.)

***

Всяка битка за свобода – включително и тази със себе си – е драматична.

В нея няма място за шикалкавене, за увъртане, за умилкване, за подлизурство, макар и да се явяват, макар и да се подвизават около истинските войни и водачи в борбата за свобода подлизурковци и... „стихоплюйци“. А и бездруго в нея оцеляват духовно (и като победители, и като губещи) само онези, които проявяват лично мъжество и благородство, които практикуват истината в себе си извън себе си като справедливост – с любов, с достойнство, със състрадание. Включително към победения, към падналия, към мъртвия дори. (Александър е плакал над трупа на Дарий, Цезар – над отрязаната глава на Помпей.)

***

Всъщност, само свободният в битката за социална свобода (защото наистина само свободният в себе си може да воюва и външно за социална свобода)

е напълно наясно със себе си – както и с другите в себе си,

а също и със характера на самата борба за социална свобода и справедливост – вечната борба!

Затова и само той (който вече е засвидетелствал в свободно осъществени дела честността и справедливостта си) може открито да заяви в очите на опонентите си – когато те опитват да му внушават страхове, – че е именно такъв, какъвто е – честен и справедлив. Както всъщност Брут (героят от драмата на Шекспир) заявява на сподвижника си Касий:

 

В заплахите ти няма страх за мен,

защото аз съм обкован във честност...“

***

Същевременно никак не е наясно онзи със себе си – пък ако ще той да е и някой „известен“ поет, – който не води своевременна битка със себе си за свобода в себе си и извън себе си – борба за социална справедливост.

Всъщност такъв „поет“ няма как да не е „обкован“ от вътрешни страхове.

Затова и именно той не може да вземе открито страна във „външно“ водената борба за социална свобода и справедливост. И то не коя да е страна – ако е истински Поет, – а само страната на този, който воюва своевременно за утвърждаване на истината като социална справедливост и който я отстоява с цената на живота си.

Затова именно Шекспир чрез героя си Брут възкликва:

 

Що щат във армията стихоплюйци!

Пръждосвай се глупако!

***

Народът ни, обществото ни страда днес от липса на социална справедливост

и така – от липса на социална свобода за личностите си,

а ти се спотайваш в яловите си стихчета като бълха в гащи.

На туй отгоре опитваш из от същото си прикритие „да откровеничиш, за да лъжеш“ (Богомил Райнов) и да даваш така акъл на истинските войни и творци на свобода...

Пръждосвай се, умнико!...

Защото

 

„Ако е то за всенародно благо

на моите везни живот и чест

еднакво тегнат...“

 

Шекспир!

 

05. 09. 2017 год.

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov