Нешо Павлов (на снимката вдясно) – или как един български военнопленник на германците се оказа в американската армия по време на Втората световна война...

***

Беше късен следобед. Хората вече се прибираха от полето , прибираха и животните си. Обичайно разбунен кошер, преди вечерта да покрие селото с лилаво - червеникавата си пелерина. Откъм пътя, идващ от гара Дралфа , се зададе една каруца, която скоро щеше да привлече вниманието на всички.

Данка, снахата на дядо Павел, беше излязла да напълни вода от близката чешма. В един миг и тя се загледа в приближилата се вече кола и изтърва котлите. “Нешо!”- викна тя и хукна нататък. Нешо - това наистина беше той - беше скочил вече и се затича към жена си. Прегърнаха се безмълвно. А толкова неизказани думи се бяха натрупали през тези години и у двамата! Но ето че погледът на Данка се закова на малкия им син, който току - що беше излязъл заедно с дядо си от бръснарницата. Дядо Павел зяпна от изненада и внукът му по най - бързия начин се изръси от ръцете на дядо си. Все пак старият човек някак успя да преглътне радостния шок и да прошепне: “Тичай, това е баща ти !” И Павел, усетил важността на момента, тръгна към този необичайно облечен мъж. Баща му, почувствал, че нещо става зад гърба му, се обърна и разтвори широко ръце. Павел така и не разбра как се озова в прегръдката на баща си, след малко същото се случи и с дядо му. “Нешо, момчето ми! Завърна се най - после !” Те се гледаха и не можеха да повярват, че това е истина. От две години насам от него нямаше никаква вест. И сега, две години по - късно, Нешо беше възкръснал! Наоколо жените вадеха пошчетата си (как ли е попаднала тази френска дума в това малко село?!) и триеха очите си. Не бе се случвало такова нещо преди и всички бяха дълбоко развълнувани. Тълпата любопитни селяни около тях набъбваше, чуваха се гласове отвсякъде: ”Добре дошъл, Нешо!”, подаваха се ръце. “Откъде идеш? Каква е тази униформа?” “От Франция - отговаряше героят на деня, - а униформата ми е американска.” “Гледай ти, гледай , какъв хубав плат и с кепе !”

Въпросите май нямаше да свършат до среднощ, но дядо Павел, на когото селото познаваше твърдия характер, придърпа семейството си и се запътиха към къщи.

***

Дядо Павел притежаваше стотина декара земя, които обработваше сам. Имаше редосеялка, коне и, разбира се, дворът се огласяше от какви ли не по-дребни домашни животни. Беше горд, независим и самоуверен човек, който знаеше какво значи земята за българина и умееше да се радва на плодовете от труда си. Сам работеше много и не търпеше около него хората да се мотаят. Жена му, баба Кина, бе тиха и скромна жена, вярваща и състрадателна. В двора им нерядко се виждаха хора, на които тя предлагаше храна. Обикновено това бяха хора от някои съседни села. Често, когато внукът й беше около нея, тя го напътстваше: “Не забравяй, момчето ми, че горе, над тебе и мене, над всички ни има някой, който те наблюдава. Ако ти лъжеш или откраднеш, ще бъдеш наказан.” Малкият Павел поглеждаше със съмнение към небето, но с времето думите на баба му добиваха смисъл и несъзнателно диктуваха постъпките му. Завинаги щеше да помни мъдрите думи на баба си. А от дядо си получи в наследство тази любов към земята, която щеше да остане за цял живот.

Дядо Павел и баба Кина имали двама сина и една дъщеря, Данка. Нешо бил роден след Никола. След като завършил седми клас, заявил на баща си, че не иска повече да учи. “Като не искаш, поемаш стадото овце и се оправяш !” Нешо издържал близо година, след което решил, че ще продължи да учи. Баща му го изпратил в Техникума по дървообработване в Разград. Завършил го Нешо, но не станал дърводелец.

Дошло време да влиза в казармата. Явил се той пред военна комисия начело с полковник Липовански, командир на 7-ми Преславски пехотен полк. Изтеглил си билетчето, паднало му се да говори за цар Петър, сина на цар Симеон. Без да се замисля много, младият човек отговорил: ”Цар Петър бил роден по - скоро за монах, отколкото за цар!” Полковник Липовански извадил шашката си и на голо започнал да удря бъдещия войник. В това време се обадил Анани Явашев, другият член на комисията, видна и уважавана фигура в града, историк. Той защитил Нешо, че говори истината, но полковникът, вече достатъчно разгневен, се развикал: ”Как може така да се говори за български цар!” И отрязал: “Зачислете го в черната рота!”. А това била най-неблагонадеждната рота! Ето как това решение дало отпечатък върху целия по - нататъшен живот на Нешо.

Не било лесно да служиш в тази рота, която изнесла на гърба си строителството на сградата на Военното училище в Шумен. Пренасяли войниците тежките материали, издигали етаж след етаж. Тежък труд! Дали си е мислел тогава младият войник, че след време синът му ще завърши Школата за запасни офицери и ще дава караул на същото това място! Да, създава пъзелите си съдбата и по нейния каприз се преплитат в пространството и времето човешките пътеки ! И тъй като трябвало и някакъв занаят да придобие тук, Нешо става хлебар. През 1934 год., когато се провеждат големите маневри в Поповско, Нешо се изявил с майсторлъка си и получава орден за храброст - бронзов , връчен му от цар Борис.

След казармата той решава да замине на работа във Виена. Не било трудно тогава да получиш задграничен паспорт. Според трудовия му договор той трябвало да поддържа реда във Виенския парк и около виенското колело. Работата потръгнала, но все повече се усещало нажежаването на нов военен конфликт. В началото на 1939 год. му предложили, както и на други българи, да се включат към ТОТ -войските на Вермахта. Някои се съгласили, но Нешо нямал никакво желание да воюва, и то за друга държава. Тогава сънародниците му го посъветвали: ”Нека вашите да пратят писмо, че майка ти е починала , иначе няма да те пуснат заради неизтеклия ти договор !” И наистина, това се оказало печелившият му ход . Завърнал се младият човек в България, но за да не го потърсят в селото му, заминал да работи в солниците в Бургас. След време се прибрал в селото си, но съдбата му чертаела друго. Крайовското споразумение, сключено неотдавна, връщало Южна Добруджа на България и ето че били необходими кадри за възстановяването на българската администрация в този край. Нешо Павлов е изпратен в Старо село, Тутраканско, да се справи с тази задача. Много усилия били нужни, за да се издирят старите архивни документи, още повече че изтеглящите се румънци са унищожили голяна част от тях. Постепенно се създавали условия за нормализиране на живота и в тази възвърната земя на България.

През 1941 год. Нешо най-после се завръща на село. Денем помага на баща си, а вечер излиза с приятели. Нерядко шумните младежки компании замръквали в съседните села. Но ергенският му живот не продължава дълго. И той най - после оправдава надеждите на фамилията - избира си млада невеста (едва 16 годишна ) от родното си село. А през май следващата година се ражда и синът му Павел. Но не успява да се задържи дълго в семейното гнездо. Скоро е мобилизиран и поема към Югославия. Докато българските войски се посрещат в Беломорска Тракия и Македония като освободители, по-различно стоят нещата в Сърбия. През януари 1942 български войски навлизат дълбоко във вътрешността на Сърбия. Целта е да се освободят балканските сили на Вермахта, за да се хвърлят на Източния фронт, а борбата с четниците и партизаните да се поеме от българите. Българската армия се грижи за опазването на реда и в земите, населени с българи - северно от Голак планина, гр. Кралево и Крагуевац, южно от гр. Лапово, западно от българската граница.

Нешо със своята интендантска рота отново осигурява изхранването на българи и немци (докато сме съюзници ). През август 1944г. България обявява неутралитет, което означава , че немците трябва да напуснат нашата територия. На ротата, в която служи Нешо, е дадена заповед да не се изтегля от вътрешността на Сърбия, преди да се оттегли и последният войник. По този начин немалка част от българите попадат в плен на вчерашните си съюзници. Първо се озовали в затвора на Мюнхен, откъдето ги прехвърлят на запад около река Марн. През нощта военнопленниците - българи копаят окопи за немците , а през деня ги изтеглят навътре в Германия, където работят във фермерски стопанства. Отглеждат прасета , обработват земята ,изобщо изпълняват всичко , което немските “фрау” поискат от тях. Облечени с военни дрехи, с бичв ръцете , тесе справяли ефикасно с пленниците. Дълго време след войната Нешо си спомнял картофите, които успявали да скътат за себе си и вечер , запалвайки огън във варелите, изхвърлени от американските бомбардировачи, да си ги нарежат на парчета и да ги запекат отгоре. Свидетели били и на доста страшни картини, често предизвиквани от немците. Битките между руснаци и татари - пленници се водели на моста над реката и често завършвали с кръвопролития. Реката нерядко отнасяла и някой труп. Не по-малко опасности дебнели и през нощта ,когато лице в лице трябвало да се срещат и разминават със смъртта . Ако , недай боже, някой немец припали цигара, следвал такъв артилерийски дъжд, че оцеляването било чиста случайност.

* * *

В началото на 1945 год. американците освобождават Франция и навлизат на немска земя. Нешо се оказва на свобода заедно със 111 българи, които, вече въоръжени и в американска униформа, охраняват военно - пленническия лагер с немци край Вердюн. Нешо вече е получил три виктории , т.е. американците признават неговия сержантски чин от българската армия и всъщност той е старши на българската рота. Тук вече нещата са коренно променени. Режимът на българите е нормализиран, т.е. 6 часа са на пост ,18 часа са свободни. Американската армия е платена и много неща в нея смайват българите. Тя първо бомбардира земята, която ще превзема , за да сведе до минимум жертвите си. А ако тези жертви надвишат 1,5%, военните действия се прекъсват и ситуацията се преосмисля. Вечер се завихряли танци с французойките, които си къносвали краката ,т.е. имитирали , че носят чорапи. Е, след изпотяване по краката се проточвали едни бримки, но кой ги забелязва?! Нали французойката е известна с естетическия си вкус, а войната няма нищо общо с него. Радостта след дългата и мъчителна война се опитвала да загърби целия нечовешки потрес, залял Европа и света през последните години. Наистина бил нужен глътка въздух - живителен и пробуждащ. Хората искали по- скоро да забравят ,че до вчера са били пушечно месо заради болните мозъци на Хитлер и неговата клика и да се почувстват отново човеци , да стъпват изправени на тази земя , която им дава всичко . Американците изисквали човешко отношение и към пленниците. Когато някой българин преминел границата и се държал грубо и унизително към някой пленник , американците му правели забележка. Те недоумявали как може българинът да псува на майка .Та нали тя е най- святата фигура в семейството , това било недопустимо ! Да , имало върху какво да се замислят българите . После , в родината , дълго щели да разказват за това , което са видяли и преживяли там , макар че трябвало да внимават колко и къде споделят.

Дошло време , когато мисията им свършила , и американците им предложили ,ако искат , да останат при тях на служба. Ако ли не , благодарим ви и ви желаем успешно завръщане в родината ви! Само един от българите останал при американците. Останалите поели дългоочакваното пътуване към България.

* * *

Животът в родното село след завръщането на Нешо потръгва в обичайното си русло. От ранна утрин до късна вечер хората се трудят за насъщния си. Съселяните му с любопитство разпитват как е там , в чужбината .Той им разказвал и решил да направи и някои нововъведения в селото. С помощта на приятели издигат лост и успоредка в центъра , та младите хора да се научат да спортуват. От това не виждал никаква полза баща му ,който мърморел : ”Нешо ,ти нямаш ли си друга работа , женен мъж си…” Нормално, всяко поколение си носи новостите. А Нешо все пак си мислел след всичко преживяно : ”Имал съм късмет ,че съм оживял! Ето че 5 -6 души от село не се завърнаха от войната. Товане е малко заподобно неголямо село !” Подозирал ли е някойтогава ,че над 20,000 българи са оставили костите си по пътя на войната , а накрая сме на страната на победените ! С голямата ножица сарязали тогава великите сили , без да знаят колко кръв се е стекла от тази ножица !

Задружно се трудело семейството на дядо Павел. Естествено, тази немалко земя изисквала много усилия и умения да се организира. За годините си дядо Павел се справял отлично с помощта на сина си. Другите две деца - Данка и Никола - отдавна имали своите семейства и живеели отделно. Добре че притежавали все още редосеялката и конете. Един ден Нешо запитал :” Тате, къде остана Чанко ?” Така наричали единия от конете. “А , руснаците го прибраха , когато минаваха през селото. След туй по някое време получихме хамута и оглавника му с кратко съобщение, че е загинал във войната.” ”Ами не виждам и Гамлен” (домашното им куче носело името на френски генерал от Първата световна война ). “Управниците решиха да избият всички кучета в село , за да могат данъчните спокойно да проверяват за укрито жито, пък и за оръжие.”

И все пак, подозирал ли е дядо Павел ,че се задават още по - страшни времена , които бавно и сигурно щели да изпият неговите живителни сили , да му отнемат оная радост от досега със земята , която винаги го е държала гордо изправен. Постепенно натискът за влизането на всички в трудово - кооперативни земеделски стопанства нараствал с всеки изминал ден. През този период няколко човека изчезват незабелязано от селото , пускат се слухове за съмнителни външни лица. Селяните били длъжни да съобщават за всяко подозрително лице, което се появява в селото, децата също се включвали в тимуровски команди.Често селото осъмвало с лозунги по оградите срещу кулаците. Нешо разбрал ,че няма да им се размине влизането в ТКЗС и волю - неволю убедил баща си да се съгласи.Тогава се налага дядо Павел формално да подели земята си на децата. Как го е преживял, той си знае. Един ден бригадирът му казва :”Дядо Павле, утре ще косим люцерна. На всеки се пада по един декар.” На другия ден дядо Павел рано сутринта се оказва на нивата и докъм девет часа си свършва работата и се прибира в къщи. Вечерта го извикали в канцеларията и му направили забележка да не ходи друг път преди другите, това е колективна работа и трябва колективно да се върши. Старият стопанин се ядосал и заявил, че повече няма да го видят в това ТКЗС и така и станало. На другата сутрин на стената видял позорния надпис. А този кулак бил един от най - уважаваните хора дотогава в селото и години наред бил в училищното и църковно настоятелства.

Нешо, преглъщайки обидата, трябвало да продължи да работи като касиер - счетоводител на кооперацията. Благодарение на трудолюбието си хората постигнали немалко. В обора всяка крава имала табелка с името си и количеството мляко, което давала. Ползвали опита на Дания. За обработка на земята служела събраната техника от кооператорите. През този период се ражда и дъщерята на Нешо и Данка. Заедно с радостта от появата й се увеличават и грижите на семейството. Но две много по- значими събития предизвикали всенародна скръб . През 1949 си отишъл “великият” ни вожд Георги Димитров , а след още четири години си заминава и Сталин. Пратили Нешо да удари камбаната, а той така я ударил, че излязло някак тържествено. Майка му го попитала : ”Защо я удряш?” и като чула отговора, му казала : ”За смърт така не се бие!” Но събрали се селяните, имало речи, имало заклинания, така щяло да бъде и занапред. Прилагането на руския модел у нас продължавало с пълни сили - там колхози, у нас кооперации… Българинът, който винаги се е държал здраво за парчето си земя, за своята къща и за всичко свое, сега трябвало да изостави много от традициите и навиците си, за да изпълнява , каквото му наредят “отгоре “… Държавата има нужда от сребро , предавайте сребърните монети , държавата пуска облигации , купувайте - след време ще бъдат изплатени… Изобщо народът трябвало да привикне да живее в бъдеще време.

Постепенно Нешо усещал накъде вървят нещата и че общото ще става все по - общо и решил: ще се местят в града. Негов бивш съученик го взема на работа в угоителното стопанство. Малката къщичка , която успяват да купят , приютява увеличеното вече семейство. Следват десетки години неуморен труд, от “тъмно до тъмно”, както се оплакваше съпругата му. В края на краищата , бай Нешо, както го знаеха всички, не можа да дочака прословутия си социалистически апартамент! Смъртта го застигна внезапно , сърцето му не издържа на последното изпитание в живота му, строежът на кооперация. Няколкогодишното й изграждане изстиска докрай силите му.

Спрямо Нешо социалистическата власт така и не можа да реши дали той е герой от войната или пък нещо друго. Отношението към него зависеше от моментната политическа конюнктура. Най - голямото признание, което получи , бе изключителното внимание от целия трудов колектив, където той бе отдал безрезервно цялата си енергия и голяма част от живота си. Разбира се, това го почувства най - вече семейството му, което завинаги щеше да съхрани спомена за един честен и верен на дълга си човек.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova