ВЛАДИМИР ЛУКОВ - КРАСАВЕЦЪТ

 Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници" (2014 г.) - откъс от "Красавецът"

***

Изкачвах се към билото на Бог баир, а тъгата и негата започнаха сякаш да преливат в мен заедно със сянката, която билото хвърляше вече над очите ми – както и със зраците, с които Залезът увенчаваше самото било на Бог баир и ги изстрелваше оттам радиално на изток в Небето над мен. Нямаше нито поток от мисли в главата ми, нито хаотично хвърчащи мисли из нея, но чувствах присъствието им – бяха в дълбините ми като че ли с някакви свои страшни първообрази и се готвеха да ме нападнат като фурии. Знаех съдържанието им. Знаех и какво искаха от мен – бунт срещу Бога на злото и на доброто в този свят! Бунт срещу интелигибилните български небеса! Бунт срещу закръглените български „патриоти” и идиоти, които заради парата (Христо Ботев), ядяха и огризваха до кокал не само своите вътрешни „меса” – душите си, но и външните плътски меса на ближните си, на семейството ми, на народа ни. Ръфаха плът и смучеха кръв и от анемичните ми деца, както и от мен самия. Сума самоубийства на бащи, убийства и грабежи от него време, регистрирани (и нерегистрирани) в българските книжни и електронни медии, говорят за това. „Ама, нормално е да са такива резултатите от всяка революция, включително и от мирните.” – Ай, сиктир! Резултатите от революциите, включително и от мирните, са критерии за степента на духовната зрелост у един народ и по-специално – за духовната зрелост на неговата интелигенция, която е призвана да го управлява и да го води към мир и съзидание. В българския случай (защото другите случаи са налице в другите източноевропейски страни) интелигенцията в по-голямата си част се оказа псевдоинтелигенция – високо ерудирана, умна, но и безбожна и затова – варварска и крадлива рожба на сатанинския безличен дух не само на бившата комунистическа Партия, но и на всички други „демократични” превъплъщения на същата Партия – партии, които поначало, още в самата праистория на човечеството са възниквали от мародерски банди и които са толкова по-бездушни и по-безсърдечни, колкото по-малко са личностите в тях със сърца и с души. Защото само личности със сърца и с души могат да плачат „над народен гроб печален” (Христо Ботев) и защото за народа и за неговите свидни жертви „не мисли никой друг, освен поета и майките свети” (Иван Вазов). Но това сега го казвам, сега дешифрирам първообразите на мислите ми, които се готвеха да ме нападнат като фурии в оная паметна за мен привечер, в която вървях към билото на Бог баир – все същите мисли, които и преди нея привечер са ме нападали като фурии и затова казах по-горе, че знаех съдържанието им. А не ме нападаха тогава – струва ми се – затова, защото с негата и с тъгата във вървежа ми към билото на Бог баир и нещо детско се надигаше у мен. Бях открил като дете в себе си точно там, върху самото билото на Бог баир, мястото, откъдето започва безкраят...

***

Когато стигнах на същото място, където между впрочем през 2007 г. моите съселяни са забили осемнадесет метров бетонен кръст, Слънцето блесна в очите ми. А малко по-нагоре от това място се изляга като дъга синорът, отвъд който на запад се разпростира(ше) орна земя. Оттам виждах как Слънцето аленееше. Беше на десетина градуса височина над истинския (ми) хоризонт. Скоро щеше да залезе. Два-три мига гледах в него. После се обърнах на изток и седнах върху синора с поглед, обхващащ селото и цялото Ценовско долинно разширение (Елията) на река Янтра. Просторът ороси миглите ми и миг-дава след това от сърцето ми се надигна неудържим плач. Това ме накара да се обърна на запад и да легна по очи в синора – искаше ми се да задуша плача си, но не успявах. Ревнах с глас в шепите си и хълцах там като дете – Бог знае колко време. Сетне усетих стихване в гърдите си. Това ме накара да отместя лицето от шепите си и да го положа върху ръкава на дясната си ръка, за да попият в него сълзите ми. После от ръкава си леко надигнах глава и погледнах напред – Слънцето беше в тревите на самия синор. Иронична тръпка премина с вътрешна усмивка през мен – като дете винаги исках от билото на Бог баир да докосна и не само да докосна, но и да прегърна Слънцето. Описах в първия том на тази моя достоверна история как стана това веднъж в пряспата сняг, която се излежаваше на около метър височина върху същия този синор. И за да се усмихна вътрешно още по-иронично на разплаканото дете в себе си, протегнах ръце през тревите така, че да прегърна наужким Слънцето…

***

БОГ БАИР

(На прокудените егейци)

 

Има го в моето родно село…

По каква случайност са го нарекли така!?

По-старите казват, че е станала грешка.

Наричали го още по-старите Боб баир…

Ала ние, децата, не щяхме да знаем,

особено ние, от бежанската махала.

От него виждахме Шипка,

а от Шипка – Егея –

когато имаше видимост

и нямаше долу мъгла…

Все тъй се издига над нашето село

и не се и съмнява, че е Божий баир.

Хълм, от който понякога гледам…

(И нарочно не се назовава Олимп.)

***

Това стихотворение си казах на път към гробищния парк. После го записах в тетрадката си с посвещение „На прокудените егейци”. А по-късно, през 2005 г., го публикувах в книгата си с избрани стихотворения „Сверка на сетивата”. Споменавам това, защото Бог баир в моето родно село се оказва място в сакралната география на България със странна асоциация в мен. У мен се ражда едноименното стихотворение с посвещение на моите деди-егейски македонци, а после у кмета на родното ми село, Петър Петров – след негово посещение по сакралните места в Република Македония – се ражда идеята (по примера на тамошните македонци) да издигне през 2007 г. на върха на Бог баир осемнадесет метров бетонен кръст с малък параклис до него…

***

Впрочем, и махала Долни Дупини, Тревненски Балкан, в която аргатувах като дете две лета (през годините 1959 и 1960) и в чиято местност Торище се срещнах за пръв път с човека от Усойна, е на път да влезе в сакралната география на България. Не, не заради мен. Местата са сакрални в съответствие със силата на Божието присъствие в тях. „И рече Бог: не се приближавай насам; събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш е света земя” (Изход, 3:5) А и самата Природа в нас е Божий храм. „Не знаете ли вие, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?” – пита някъде из посланията си св. ап. Павел. Всъщност, изглежда, че в махала Долни дупини не само аз съм открил в сърцето си мястото, откъдето започва безкраят, но и група художници от Велико Търново са сторили същото. Пленила ги е с нещо изоставената махала. Учредили са в нея през 2000 г. своя едноименна Арт група Дупини и организират впоследствие периодично в нея и в нейните околности национални и международни пленери на изобразителното изкуство…

***

Здрач полепваше по миглите ми когато наближавах гробищния парк откъм юг. Закъснявах и затова реших да прескоча откъм същата посока ниската каменна ограда и то на място, откъдето на два метра от нея се разполагаха гробовете на баба и на дядо, а на около 15 метра от тях (по същата редица) – на прадядо, прабаба и татко. Когато прескочих оградата и запалих набързо свещички и прелях с вино и вода гробовете на баба и на дядо и стихнах над тях за минута, пристъпих по-нататък под висящия здрач на дърветата към гроба на татко. В далечината обаче току до бащиния гроб видях в гръб черен силует на човек – валмо от здрач го обгръщаше. После в контурите му забелязах, че е на жена и веднага помислих, че е на леля Марийка – една от двете сестри на татко, която живееше в близост до гробищата. Впрочем, само селският стадион делеше нейната крайна западна махала от гробищния парк и поради това предположих, че може би е тя. И за да не я изненада и сплаши – както предугаждах – присъствието ми с идването ми откъм гърба й, викнах тихо и нежно:

Лельоо…

И тя се обърна, но не беше – както очаквах – леля Марийка, а леля Митка – другата сестра на татко, най-малката от петте деца на дядо, която живееше най-малко на три километра от гробищния парк. Но не толкова това ме изненада в този сравнително късен за посещаване на гробищния парк час – знаех, че леля Митка усърдно обгрижваше гробовете на всички наши близки-покойници – колкото лицето й. Смая ме. Виждах го в близката „далечина” като лице на светица. Висеше сякаш в смрачаващия се вече въздух. Светлееше в мека звездна светлина. Или, по-скоро, сублимираше сякаш в себе си цялата остатъчната светлина от залязлото вече Слънце. Дадох си сметка, че може би го виждах така поради здрача, който ту полепваше като валмо около черната й забрадка, ту се разсейваше приглушено във въздуха…

Мирко – рече ми тя, – ти ли си, ле?

Аз съм, лельо! – рекох й и запристъпвах с широки крачки към нея. И там, току до гроба на татко, замрях в прегръдката й и в тази прегръдка почувствах как моето сърце потъна в нейното и как нейното потъна в моето. Обилна, преизобилна топлина се вля тогава в гърдите и в душата ми…

***

Тръгнах после към дома на жена ми – трябваше да си взема довиждане и с нейния баща, – а в очите ми все озвезденото като на светица лице на леля Митка в зрачната самота на гробищния парк. Не видяхме, не срещнахме други хора в него, а и извън него, в околността му. Впрочем, и двете сестри на татко бяха, Бог да ги прости, красиви македонки (до самата си смърт). Отличаваха се сред местните ценовски хърцойки като с телосложението си, така и с духовното си излъчване. Не се четяха по светлите им лица агресивни или деформирани черти, нито преднамерени маски се явяваха по тях. Напротив, излъчваха обилна доброта и откровеност – забелязвах това, когато общуваха с други местни хора, и не виждах нищо предвзето у тях. Всеки можеше да види душите им в лицата им такива, каквито са. И татко беше какъв – типичен егейски македонец, с бяло розовеещо лице и светло-сини очи. А леля Митка най-много приличаше на него. Не мога да забравя лицето й такова, каквото го видях в нея паметна за мен привечер в гробищния парк…

***

Когато ме видя на прага на къщната си врата, бащата на жена ми, дядо Тодор, който беше масивен по телосложение и широко скроен по дух човек и който – както се казва – не цепеше басма на нищо и на никого, трепна. Мургавото му хърцойско лице, което почти винаги изглеждаше сурово, загоряло и обветрено от живия селски труд, започна да става благо, а в кафявите му очи – да блика някаква неимоверна за самия него почуда. Впрочем, всеки друг път, когато се случваше да му гостувам, той обикновено ме посрещаше гръмко с думите: „О, маке, добре ми дошъл! Казвай отде да я почнем? В кухнята има манджа, в градината чушки и домати, в мазето бира и вино, ракията е на масата… и сухо мезе има…” Този път обаче ми рече смирено и тихо:

Вкъщи е много топло, да излезем под лозницата. Има бира под масата и ракия върху нея. Салатата е готова. Баба ти Танаска пържи риба. Сядай там, сега ще донеса хляба и вилиците…

Седнах на масата под лозницата, а след малко дойде и той и докато наливаше ракия в чашките, някой откъм дворната врата извика:

Бат Тодорее, идвам да уточним нещо за утре…

Влез! – викна му дядо, а на мен додаде: – Бъйлата… Ще ходим с него утре за риба…

***

Бъйлата (от бълха) беше прякор на Атанас. Познавахме се много добре. Другаруваше като момче с моя голям брат. Работеше известно време като миньор в мина Плачковци. Беше заболял там от силикоза. Пенсионира се по болест. Докато работех като учител на село, често се засичахме с него през лятото на риболов по Янтра. Беше страхотен въдичар – истински Питагор за местата по реката, гъмжащи от риба. Един ден в ранното ми младоженство и в ранното ми посвещаване в риболова отидох на реката с него и с дядо Тодор (който пък, за разлика от Бъйлата, беше и изпечен ловец). Заехме там удобни места и метнахме дънни въдици към отвъдния бряг – там водата стихваше и обещаваше с дълбочината си, според интуицията на Бъйлата, да има едра риба – шарани и каракуда. Добре, ама след има няма пет-десет минути, Бъйлата се обърна към мен и ми рече:

Аз се мащам оттук, плашиш ми рибата…

С какво ти плаша рибата – рекох му учуден и добавих, – нали виждаш, мълча!?

Мълчиш отвън, но отвътре вдигаш аларма и тя вече изфирясва…

Изфирясва ти мозъкът… – рекох и кипнах в благонамерен смях, а Бъйлата, като ококори срещу мен и без това големите си тъмнокафяви очи, рече тихо, но и ядно:

Слушай, момченце, ако искаш да се научиш да ловиш риба, трябва да се научиш най-напред да мълчиш като нея – и отвън, и отвътре. Но тъй, както те гледам сега, ти комай никога няма да се научиш да мълчиш като риба и да знаеш в мълчанието си като риба – без каквато и да е мисъл в главата си – къде какво става под и над водата…

***

Такъв рибар беше Бъйлата. А и той като дядо Тодор не цепеше басма на никого. Нямаше за него авторитети. Пенсията му беше миньорска, а рибата в реката – бол. Ала в нея паметна за мен вечер, когато ме видя на масата с дядо Тодор, и у него се надигна трепет. После като се вгледа с някакво свое много тънко подозрение в лицето ми, рече на дядо Тодор:

Скъп гост имаш, бат Тодоре, а аз за малко…

Сядай на масата, пък после ще видим за колко – рече му дядо.

Аз само за това – да ти кажа…

Сядай и казвай!...

Добре, ето, реших да променим мястото… Ще отидем за риба не в Долностудененската, а в Белцовската старица (старо корито на река, част от блуждаещ меандър). Преди час наминах към нея с „Балканчето” – бъка от риба. Истина ти казвам…

Ти, Бъйла, и за Долностудененската ми каза същото, а сега се отмяташ – рече му дядо Тодор.

Казах ти, и не се отмятам – и там бъка от риба, ала късметът ни утре ще е в Белцовската старица. Не съм те подвеждал до сега, нали?

Не си! – рече дядо Тодор и добави: – Затова сега ще пийнем по ракийка, а после и по бира…

Знаеш, че не пия…

Знам, знам, че пийваш от дъжд на вятър по ракийка, а сега нито дъжд, нито вятър има у дома – таман време за по една малка…

Ама малка наистина – рече Бъйлата – и то само защото твоя гост сега ми навява един спомен…

Какъв? – попита дядо Тодор.

Ами такъв. Знаеш, че бях миньор в Плачковци. Една събота решихме с един приятел да се поразходим до Етъра, край Габрово. Там, нали, целият този габровски квартал е нещо като архитектурно-битов музей. Има какво да се види в него и доста неща видяхме. Красота отвсякъде – беше юнски ден. Та, там около една воденица, „Караджейката”, се засякохме с един човек и какво се оказа, бат Тодоре!?...

Какво се оказа, Бъйла?

Оказа се, че с този човек сме от едно село…

Кой е той? – попита наострено дядо Тодор.

Всъщност, бат Тодоре, той не е тукашен, той е от бежанците, живял е съвсем малко тука, син е на Коста Македонеца, ако познаваш изобщо такъв човек?…

Как не! Знам го – рече възбудено дядо Тодор. – Ходили сме на лов с него. Бях млад ловец. Оскъдно му се струваше нашенското ловно поле и затова уж се натири нанякъде из Габровския Балкан, макар че от друго се натири натам. Зная ги аз македонците, зет ми е македонец. Не ги свърта на едно място. Сигур, защото са прокудени от родните си места. Костадин имаше едно момче, сигур с него си се запознал…

С него – рече Бъйлата и добави. – Казва се Радомир Пателеев, ала какъв човек е той, бат Тодоре!...

Какъв е, Бъйла?

Много красив. Строен, с черна коса, със светлосини очи. Със слънчево лице. Ей тъй го видях – толкова много красив – както го виждам сега твоя зет Любомир…

Тези думи на Бъйлата ме затресоха на стола и, аха да смотолевя нещо, той скоростно добави:

И да видиш к,ва стана, бат Тодоре!?...

К,ва стана, Бъйла?

Като разбрах, че е живял за кратко в нашето село, направо му казах: „По-красив човек от теб, Радомир, не съм виждал до сега. Извини ме, че ти казвам това!” А той като ме погледна точно така възбудено, както и твоят зет ме гледа сега, рече: „Случило се е, Атанасе, да ме видиш такъв, какъвто обикновено не съм. Излязох преди малко от църквата. Там може – без да знам – с някой ангел невидим или с някой светия да съм се прегъръщал. Знам ли! Предусещам обаче, че ако на теб ти се случи, Атанасе, да се прегърнеш някой ден с Бога, тогава, сигурен съм, че в следващите моменти по-красив човек на света от теб едва ли би имало.” Това ми каза Радомир Пателеев, бат Тодоре. И това ме кара да мисля сега, че и твоя зет Любомир – или с някой ангел се е прегръщал скоро, или със самия Бог…

С леля Митка… Със сестрата на татко се прегърнахме преди час… В гробищата … До гроба на татко… – смотолевих…

Казах ли ти аз, бат Тодоре!?...

Какво ми каза, Бъйла!?

И твоят зет – досущ като синът на Костадин Пателееца в църквата – не знае кого е прегръщал в гробищата…

***

Не посмях да кажа на Бъйлата – за да не ме сметне за откачен, – че и Слънцето бях прегръщал на Бог баир …


http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov