ВЛАДИМИР ЛУКОВ – МЛАДОСТ БЕЗ СТАРОСТ И ВЕЧЕН ЖИВОТ

Из „Достоверни разкази“, 2014 г.

 

Една зимна вечер (около шестгодишната ми възраст – 1955 г.) на седянката у дома комшията дядо Димитър отново седна на обичайното си място. А то беше нашето трикрако столче, което стоеше до стената малко косо под газената ни лампа с изпъкнало огледалце зад пламъка й. Така и главата на дядо Димитър отново се оказваше съвсем близо и все така малко косо под самата лампа. В това положение той почти на всяка комшийска седянка у нас вдигаше с ръце и разтваряше под оскъдните лъчи на лампата една или друга книга с приказки, която моя по-голям брат – ученик във второ или в трето отделение на началното училище – заемаше периодично за четене от нашето селско читалище.

***

Всъщност, аз бях този, който с нетърпение очакваше седянката да стане у дома и който с радостна възбуда посрещах и тиквах в ръцете на дядо Димитър книгата с приказките – още когато той прекрачваше прага на малката ни кирпичена къщичка. Затова и мястото му под нашата лампа стана за него обичайно. А него избирах за четец, защото той не четеше бързо и гладко като мама (или като татко), нито сричаше мъчително като батко, а четеше някак бавно и издълбоко... четеше търпеливо – с някакви свои задъхвания и умълчавания вътре в самите думи... из между думите... а също и из между целите изречения. Изричаше всъщност думите от съответната приказка така, че те тутакси започваха да живеят свой живот у мене и да ме превръщат така в главен герой на приказката.

***

Тъй стана и в онази паметна за мен зимна вечер, която иначе, външно, съвсем бегло се мержелее като дата все там някъде – около шестгодишната ми възраст. Тикнах тогава пак така – пред прага на нашата кирпичена къщичка – книгата с приказките в ръцете на дядо Димитър, а той, като седна на обичайното си място и се взря в нея заедно с оскъдните лъчи на лампата, прочете задъхано и протяжно:

Младост без старост и вечен живот...

***

Не помня днес нищо външно, свързано с приказката, която дядо Димитър започна да чете нея вечер. Нито автора й помня (ако е имала автор), нито народността й (ако е била нечия народна приказка). Не помня кажи-речи и сюжета й. Но помня как веднага оживяха в мен думите, изричани от дядо Димитър с вътрешни задъхвания и умълчавания, и как веднага ме сляха с главния герой на приказката. Пламна тогава и у мен желанието да живея вечно в един прекрасен, в един слънчев, в един невиждан в красотата си от никого свят. Думите на дядо Димитър го разкриваха у мен, а и аз го бях виждал и преживявал вече...

***

Показа ми го (към три-четири годишната ми възраст) една сутрин мама. Облече ме тогава с един светлозелен вълнен пуловер, който тя беше доизплела през нощта. Рипнах в него момент от радост. После ме хвана за ръка и ме поведе към дворната ни врата по нашата дълга и отрупана с цветя пътека. И там – когато прекрачихме прага и спряхме вече на крачка-две от вратата – та, там именно... и в него миг (знам ли защо!) почувствах – че или аз бях представен от мама на същия този слънчев и прекрасен свят, или той сам ми се представяше в неописуемата си красота. Не бях го виждал до него момент такъв. Не бях го и преживявал до него момент като такъв. Изпълни ме тогава Той с някаква неземна, с някаква ефирна лекота и пълнота. С толкова ефирна лекота и пълнота ме изпълни, че полетях.

Не знам и до днес как стана това, а и дали въобще е ставало в действителност, но полетях. Пред мен полягаше и плавно се издигаше напред, на юг, широка росиста поляна – беше обсипана цялата в цветни утринни отблясъци. А още напред в същите цветни росисти отблясъци полягаше хълмът Гидиклия. Отвъд него до него момент винаги исках да гледам.

И гледах.

Янтра лъкатушеше тихо между ту оширочаващи се, ту стесняващи се пояси от сребристо-зелени върби. Водите й издишваха сребристи пари, а на места лееха злато. Небето пламтеше, пулсираше в синева. Слънцето, което беше спряло и ме гледаше с насмешка от Плуг баир, изненадващо се търкулна като топка по него, цопна в реката, после отскочи от нея и започна с мокри лъчи да се задява с мен – разнищваше лъчите си в миглите ми и премрежваше така зениците ми с цветовете на дъгата. Задяваха се с него и с мен стрелкащи се около нас лястовици. Увлякоха се в задявката ни и ято врабчета. Цвърчаха, летяха като куршуми. После и ято бели гълъби; гукаха около нас радостно. Така някак – без да усетя как – в игра и в гонитба със Слънцето, с лястовиците, с врабчетата и с гълъбите – се озовах над Бог баир – хълмът на запад от моето село. Неописуем простор се ширна пред мен. Сливах се с него, разпростирах се. Чуден, прекрасен, невиждан от мен свят се разкриваше пред мен – с прекрасни слънчеви пейзажи, а в тях – невиждани и невъобразявани до него момент от мен златисти дворци, къщи, улици, площади и храмове; хора с ефирно-бели дрехи, със слънчеви лица; изумителни в красотата си животни и птици; злачни треви и цъфнали цветя; плодни дървета със златисто-слънчеви плодове; песнопения и музика... и не вдишвани до него момент от мен благоуханни аромати... В един миг обаче – така, както се стелех в полет над същият този прекрасен и неописуем в човешки мисли и думи свят – се сетих за мама. Мина ми през ум, че тя е с мен, че летим заедно и че и тя вижда като мен същият този прекрасен свят. Ала когато опитах да се огледам встрани, за да се уверя, че е с мен – уви!, мама я нямаше. Изтръпнах, увиснах и викнах – мамо! И с този вик изведнъж се озовах в полата й. И щом усетих това, объркано я попитах:

Къде съм?

Пред дома, синко! - отговори ми тя.

***

Задъхващите се и умълчаващите се отвътре думи, изричани от дядо Димитър в процеса на четене на приказката Младост без старост и вечен живот, оживиха повторно в мене същият този прекрасен свят; пренесоха ме в него. Но не летях над него както по-рано там, пред дома, а се движех из неговите селения – с пълнота и ефирност, с небивала широта и радост в гърдите. И, странно, не бях в него свят дете, а момък. Радостни хора със слънчеви лица и очи ме посрещаха и поздравяваха. После някак естествено се оказах в някаква присъща за мен процесия; тиха музика ни съпровождаше. Кичури цветя надвисваха над нас от прекрасни сгради и ни приветстваха; други се стелеха и се раздипляха сами пред нас, като разкриваха из под стъпките ни златисто-кристален плочник. Бели гълъби току долитаха, кацаха и отлитаха от рамената ни. От очите им струеше слънчева будност – разговарях мълком с тях. С очи разговарях и с хората, вървящи до мен. И те разговаряха помежду си с очи. Докосвахме се с ръце. От това докосване усещах в гърдите си нежен и сладостен трепет. Отдясно на нас вървяха обсипани в цветя великолепни златисто-слънчеви сгради, отляво – дървета в слънчева резеда, а между тях – слънчев поток с броеница от сини вирове: златисти риби се стрелкаха в тях и се мятаха над искрящите им води. В клоните на дърветата чуруликаха и пееха птици; песните и чуруликанията им се сливаха с тихата музика и с упойващите аромати на цветята. Неусетно пред нас се разкри прекрасен площад – целият плувнал в цветя; пееха слънчеви водоскоци между тях; а цветята пак така – раздипляха се сами пред нас и разкриваха под стъпките ни златисто-кристален плочник. В средата на площада блестеше в неописуема слънчева красота и в златисто великолепие прекрасен храм. Към него от всички посоки се стичаха процесии, подобни на нашата. В храма се оказа, че всички процесии прииждаха и влизаха в него откъм всичките му възможни страни. И хората от всяка от тях запяваха като се включваха така в един общ хор, в едно общо нежно песнопение. От него струеше изобилна радост и преизобилна благодарност. Над нас, над общия ни хор се сипеха разнообразни по цветове и прекрасни по аромати венцелистчета – обкичваха косите и миглите ни, раменете и ръцете ни. Сипеха се и върху голямото кръгово пространство, което оформяше хорът ни, и от което струеше златисто-слънчева светлина. Същата светлина с обилно златисто великолепие струеше и откъм свода на храма. Нямахме в него (а и извън него) усет за време, въпреки че имахме усет за дейност – песента се раждаше в сърцата и в душите ни и се пееше в същия миг от нас. И пак като че ли в някакъв миг, преизпълнен с преизобилна благодат, в сърцата ни се породи желание да се прегръщаме, да се целуваме, да се украсяваме един-друг с венци и да излизаме така от храма. И в същият миг излизахме вече с прегръдки и с целувки от него.

На изхода на храма някой докосна лявата ми ръка – нежен и преизобилен на радост в нежността си трепет изпълни сърцето и душата ми; разшириха се отвътре. Обърнах глава наляво – две познати, две прекрасни лазурно-слънчеви очи ме гледаха. Всъщност, чувствах по-скоро в него миг, че сякаш вечно съм гледал в тези очи; бяха очи на прекрасно слънчево момиче: със слънчево лице и със златисто-слънчеви коси. Ръцете ни – ефирно-бели – нейната дясна и моята лява – сами сякаш се вдигнаха и се изнесоха напред така, че дланите ни се оказаха сплетени една в друга. После и другите ни две ръце се изнесоха напред и встрани, а също и главите ни, и телата ни – напред, – и така... полетяхме.

Полетяха заедно с нас множество други двойки. Летяхме ниско с „моето момиче“ над облени в Слънце поляни и дървета. И увисвахме в летежа си така – кога над игрища и хора, заети в най-различни спортни игри; кога над открити концертни арки и хора, които музицираха и свиреха после на различни музикални инструменти; кога над хора, които рисуваха и рецитираха; кога над хора, заети с проектиране и строителство на къщи и сгради; кога над хора, заети в уреждане и устройство на паркови алеи, на овощни градини, на фонтани и водоскоци и на още безброй други неща. И всичко това се вършеше от тях, от хората, които наблюдавахме, леко и безметежно, като в нестихваща тяхна детска игра.

(Няма да описвам поотделно тези игри, защото разказите за неописуемите в думи и в мисли неща бързо отегчават. В тяхното преживяване обаче не усетих и помен от отегчителност. Така и живеех, така и летях в ония мои паметни за мен мигове – безпаметен за времето и за отегченията, свързани с него.)

За кратко (но за колко!) увисвахме заедно с моята щастлива спътничка като зрители и слушатели над тях, над играещите хора.

Когато усещахме, че игрите им ни преизпълваха с удовлетворение, тогава продължавахме летежа си.

Най-после ни скимна заедно да слезем към земята и да навлезем с нозе в селенията на една прекрасна слънчева поляна. Към нея – откъм една купеновидна планина, увенчана с две прекрасни слънчеви дъги – се стичаше буен поток. После той стихваше, и се разливаше така пред един дъгообразен скален праг. Прагът беше златист, а водопадът пред него разнищваше лъчите на Слънцето в цветовете на дъгата и оформяше пред себе си един прекрасен син вир. Побързахме за натам, ала в мига, в който се затичахме, почувствах отново, че съм дете. И момичето, с което летяхме, виждах вече да тича като дете до мен – слънчево и смеещо се. А и навсякъде около нас – все деца като нас: в игра и в гонитба с най-различни животни и птици. Те бяха красиви и съвършени в телосложенията си: с прекрасна будност в очите; бликаше доброта и закачливост от играещите им души. И ние, със слънчевото момиче, се оказахме съвсем непринудено и съвсем естествено завихрени из между тях в игра и в боричкания, в гонитба и в смях.

Случи се обаче – докато играехме в захлас – отново да погледна в очите на моята спътничка – така, както се случи да погледна в тях на излизане от храма. И онемях. И викнах в същия миг:

Ти си Мария, момичето от нашата забавачница!

Да, аз съм Мария! – викна ми радостно тя.

Мария, Мария!... И мама се казва Мария! - викнах й с радост и аз, ала в същия миг особен трепет премина през мен – не бях го преживявал до него момент. Замислих се.

Ти се замисляш! – викна Мария. – Върни се, върни се, не ставай отново голям!

Но мама къде е, къде са татко и батко, къде е нашето куче Хектор, къде са момчетата и момичетата от нашата махала!?...

Ти вече се връщаш... Ти вече старееш... Като онзи човек... Ти си онзи човек! – додаде Мария...

***

А онзи човек беше човекът, когото бях видял да се храни в една русенска гостилница – беше чуден, беше слабоват и бледолик, с тънка бяла коса, с нежна бяла брада, със светлосини очи.

С много добри очи.

Привличаха ме. Гледах в тях.

Впрочем, в гостилницата, която се намираше в самия североизточен ъгъл на русенското Доходно здание, ме заведе чичо Анастас – все там някъде, около пет-шест годишната ми възраст; беше ме завел в Русе на ушен лекар. Чичо трябваше да се нареди на опашка, да поръча и да купи агнешка супа, която после ядохме. През това време човекът със сините очи, пребиваващ после у мен като онзи човек с добрите сини очи, ми каза:

Сега аз съм чуден за теб, но и аз бях като теб, когато влязох за пръв път в една голяма градска гостилница. Гледах по същия начин като теб в очите на един чуден човек; беше със сини очи, с бяла брада и с дълга бяла коса като моята. И знаеш ли защо се случва така – сега ти да гледаш в моите сини очи, знаеш ли?

Не.

Защото аз се връщам от там, където ти искаш да отидеш. А там е разруха, момчето ми – мама и татко, баба и дядо, братята и сестрите ми, моите приятели... няма ги вече.... Родната ми къща е в руини... Знаеш ли пътя за дома си?

.... (вдигнах рамене)...

Не го знаеш!? А знаеш ли откъде си?

Пак вдигнах рамене.(Не бях сигурен дали съм от Чаушево или от Ценово, защото и старото, и новото име на родното ми село бяха тогава в употреба.)

Това твое незнание – рече ми той – е все още добро за теб... Ще има кой да те намери, ако се загубиш... Ала един ден, когато научиш откъде си и установиш, че си се загубил, тогава вече няма кой да те намери; ще трябва сам да откриваш пътя за дома си.... С вървене се открива пътя... С вървене и аз го открих... Но... остарях вече... А децата и внуците ми останаха в чужбина... В Америка... Там търсят пътя си... С вървене...

Ех, момчето ми! – добави още в очите ми онзи човек с добрите сини очи там, в русенската гостилница на Доходното здание, – един ден, ако е рекъл Господ, може и ти да узнаеш, когато видиш и преживееш руините, че само пътят към дома ни е нашият истински дом...

И още нещо искаше да ми каже онзи човек с добрите сини очи, но чичо Анастас сервира вече чорбата с едно хлебче пред мен и ме подкани да ям...

***

Ти вече си стар, ти вече си онзи човек с добрите сини очи и с дългата бяла брада – викна ми отново Мария, там, в света на младост без старост и вечен живот...

***

А онзи човек у мен – като узна, че всичките негови другарчета и близки заедно с майка му, с татко му, с батко му и с кучето им Хектор са живели и са измрели докато той е пребивавал (Бог знае до кога!) там, в света на младост без старост и вечен живот – и като видя, че от малката им кирпичена къщурка в края на селото е останала само една обрасла с троскот къртичина... и един бял самотен камък до нея... седна в немощ на камъка, зарови костеливи пръсти в дългите си побелели коси и горко заплака...

***

Хълцах... като в същото време прислонявах глава към гръдта на мама, която седеше на възглавницата до мен със забодена хурка на кръста си.

Мире – рече ми тя, като пусна вретеното и ме прегърна с дясната си ръка, – не плачи, мамо, това е само приказка...

Не искам... не искам... – рекох, хълцайки.

Какво не искаш, синко!?

Не искам без теб... младост без старост и вечен живот...

Ха,ха... ха така!... – прихна в смях един от седянкуващите у нас мъже, комшията дядо Цветан, беше овчар, после, като се втренчи със зелените си очи в мен, рече: – А без татко си искаш ли?...

Не.

Значи, и без батко си не искаш?

Да. И без Хектор...

Аха!... И каква излиза сега, Димитре? – обърна се дядо Цветан към дядо Димитър, който все още държеше книгата с приказките в ръцете си.

Каква излиза, Цветане?

Излиза, че мълчуганите ще объркат сметката на дяда си Господа...

Коя сметка?

Ами тази, по която той иска от нас да оставим децата си да отидат при него, а те, виж ги сега, не искат да влязат в царството му небесно на младост без старост и вечен живот без нас, без своите грешни родители...

- Янлъш си, Цветане! Родителите не са грешни, грешни сме ние, мъжете и жените...

Ти, Димитре, да не би да искаш да кажеш, че като мъж си грешник, а като баща не си!?

Да, точно това искам да кажа... Искам да кажа и това, че майките – каквито и да са те като жени – са светици... Затова и децата им няма да искат да влязат без тях в царството небесно... И без бащите си няма да искат... Защото именно бащите им са тези, които „бидейки зли“ – както ни казва в очите самият Господ, – правят на Земята добрите подаръци на децата си...

Че то ще излезе, според теб, Димитре, че или всички сме за рая, или всички сме за ада!?

Може и така да излезе, Цветане... А защо ще излезе така... знам ли! Не ми достига акъл да ти кажа... Ала мисля все-пак, че за всички ни ще има младост без старост и вечен живот – стига докато трае човешката ни история тук, на Земята, да се научим всички до един сред руините й да се обичаме един друг... А тя, както ми се струва, ще трае именно до тогава...

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov