ДИАНА ДИМИХ - КЪСИ РАЗКАЗИ

ЧАДЪРЪТ

Толкоз ми омръзва понякога! Задушавам се. От едно в друго, от едно в друго. Все аз се намирам да рева на чужди гробища, все аз се калям да измъквам затъналия в блатото... Бъхтиш се, помагаш, успокояваш, съветваш, сдобряваш, въртиш телефони, уреждаш хорските работи, раздаваш време, даряваш нерви. Е, хубаво, нареждам другите съдби, връзвам разнищените конци, закърпвам разпърпаните дрипи. А за мене кой ще помисли? Е, радост има, че си помогнал. Чат-пат – и благодарност.

Но и изтощение. Ей тука ме е стиснала една топка. Задачи, задачи. Мира нямам. Айде, стига вече! Искам да се втвърдя, да не се размеквам, да се науча да обръщам гръб, да не чувам, да не виждам, да си свиркам...

Вървя из дъжда по пустата уличка и се ругая. А умните книги учат, че трябва да се харесваме, да се обичаме. Сами себе си. Да сме най-добрите си другари, най-милите си обожатели. За да разцъфти истинската ни природа. Още се лутам. Да се променям ли, да си остана ли аз...

Слизам от тротоара да пресека и унесена, забождам мокрия чадър в лицето на някакъв човек. Изскочи приведен зад отворения багажник на една спряла кола, направо се заби в чадъра ми отдолу нагоре и изтърва кашон в краката ми. Хвана се за очите. Леле, окьоравих човека!

По-млад от мене, тъмнолик, веждест, обрасъл с коса и брада, якето мокро, шапка няма. Отсреща – отворена врата на магазинче. Грабна кашона, пренесе го до входа на сушина.

Метнах чадъра настрани, хванах го за ръката.

Какво ви стана? Ужасно съжалявам. Не ви видях.

Търка си едното око с опакото на юмрука.

Нищо, нищо.

Малко глуповато се усмихва, примигва. Окото му се зачервява – от търкането ли, от спиците ли.

Ох, какво направих! Толкова съм завеяна. Простете ми... Не очаквах, че зад колата има някой. Чувствам се безобразно... Дайте да видя. Отворете широко.

Прихващам лицето му. Опулва се, както му поръчах. Придърпвам долния клепач. Червено!

Ужас. Как можах!

Вадя книжна салфетка, попивам дъждовните капки от лицето му, а дъждът пак го мокри. Придърпвам го под навеса. Обикалям край него, говоря му, опипвам лицето край трепкащите очи, галя го по бузите, не мога да си намеря място. Под навеса сме, а страните му пак са на бразди. Стичат се вадички. Май капе отнякъде. Издърпвам нова салфетка. Тогава виждам, че не е дъжд, а са сълзи. Процеждат се от стиснатите клепачи. Реакция на окото.

Много ли ви заболя? Тука ли работите? – Опитвам да го разсея.

Ами, из квартала. Помагам, нося.

Ще ви придружа. Наблизо ли живеете?

Той изхлипва.

Виждате ли добре? Погледнете ме.

Закривам другото му око и се взирам уплашена.

Толкова ли ви боли? Ох, много е зачервено. Ама и другото май... Ще ви заведа до болницата.

Почва да се клати с ръце на очите. Присвива тяло и простенва:

–        Никой не ме е доближавал, откакто майка ми... Никой не ме е галил...

Хваща ръката ми и я целува. Намокря я със сълзи.

 

ЕСЕННИ ПЕЧУРКИ

Едно, две – вдишваш. Три, четири – издишваш. Така уж човек не се изморявал. Някои пък умират за правила – да ги измислят и да ги следват. Сто и двайсет години искат да живеят...

Малина ускори крачка. Сега двамата старци сигурно са пуснали подире й погледи като хрътки. Още щом ги застигна по пътеката, лепнаха по една туристическа усмивка на обгорелите си лица и взеха да я съветват: много била запъхтяна, файда от такава екскурзия нямало. Тя да не се сърди, че й дават акъл, не се познават, наистина, но те са туристи от половин век и ще й кажат – ритмичната крачка е всичко. Като природните ритми – всичко претеглено и премерено. Няма умора, има дълголетие.

Тя ги остави с една полуусмивка. Раз-два, три-четири. Глупости! Най-много да ти изскочи сърцето от усилие да го вкараш в ритъма. Ритми... Първо детството, после младостта, после припрения ритъм на любовта, монотонния ритъм на брака... А сега – аритмия. Разводът е антиритъм. С екскурзии ли да го лекуваш, с раз-два ли, с какво?

Не беше се качвала в планината от ученичка. Омъжи се на осемнайсет, а детето вече е в трети клас. Него Камен всяка неделя го водеше при майка си на село, а с тях трябваше да ходи и тя. За приличие. Мъжът й, разбира се, не я караше насила, но тя не можеше да допусне да я одумват в оня род и в онова забутано село, затова винаги тръгваше с него. Едва последните месеци преди развода ги оставяше сами с детето. Преди това мърмореше, понякога натякваше за жертвата, която прави, но тогава му наговори всичко накуп. Че нямаше свой живот, че си опропасти младостта, че се отказа от всичките си привички, от всичките си интереси – заради него и заради детето. Нито следване, нито приятели, нито екскурзии и ресторанти. И ансамбъла остави, и всичко! Той отваряше уста да й припомни, че не е искрена, че тия неща ги имаше и сега, но вече не й стигаше дъх да ги грабне наведнъж, защото ако се откажеше от едно, с две нови го заместваше. Все й беше малко и все й беше празно. Казваше й го спокойно, без желание за кавга, а тя си обясняваше спокойствието му с гузността заради другата. Тогава го подхващаше отново:

Всичко пожертвах за тебе... А ти, за някаква си... Поне да беше по-хубава или по-млада от мене...

Опитваше и така, и така. С обвинения и молби, с крясъци и унижение. Каза му даже, че вече е претръпнала, може да понесе измяната му – нека ходи при другата! Година-две – ще му мине. Само да не се развеждат. Защото детето... хората... Всичко да си остане така, тя няма да му пречи. Пожертвала е толкова, ще пожертва и гордостта си.

Тогава той стана и с най-тихия си, с най-тъжния си глас й каза:

Ти можеш да пожертваш всичко, на което не държиш. Знам. При това го правиш ефектно, за да го оценят. Но да се откажеш от нещо, което ти е скъпо – на това не си способна.

Тя скри стъписването си с крясък:

А онази способна ли е?

Камен събра вежди и я погледна студено:

Не се сравнявай с нея! – После се овладя и хвърли през рамо: – Да, способна е. Затова...

Ха-ха! – изсмя се Малина, за да заглуши думите му и да не чуе “Затова я обичам”. Смехът горчиво заседна в гърлото й.

Тая седмица мина последното дело. Всяка неделя детето ще бъде с баща си – на село, разбира се. За пръв път Малина не искаше да остане сама. И за пръв път след толкова години тръгна към хижата. Задмина много хора. Лицето й гореше. Искаше да удави мислите си, да не вижда, да не чува. В какво сбърка, в какво?... Изпревари всички и когато пътеката се белна отпреде й, пуста и спокойна, с гора откъм града и поляни нагоре, намали ход. Есенното слънце туптеше в бузите й, жареше раменете й, нахлуваше в ушите й с птичи песни. Трябваше да се измъкне от тая дупка, да се отърси от миналото. Животът е хубав, хубав е!... Даже извика. Ето, и истерична става. Не бива да е сама. Да имаше поне с кого да поговори. Къде останаха ония старци с ритмите? Не, няма да ги чака. В хижата все ще има хора, просто да чуе човешки глас.

Беше най-старата хижа в тая планина. Малка, с две колони и масички отпред. Градът се мержелее долу в мътното. Тя пое дълбоко въздух и пак я обхвана онова познато от младостта чувство, когато погледнеше градската сивота отвисоко. Тук е истината, хора, мислеше си. Защо са всичките ви ежби, всичките ви страсти, цялото ви препускане? Мъгла. Сякаш ви няма в нея. Струва си да живеете само заради слънцето, заради тоя простор. А когато не ги виждате или стигат до вас през тонове мътилка, не е ли смешно да приемате всичко на сериозно?

Поразходи се наоколо и хладината на склона плъзна по тялото й. Наметна отново якето и влезе вътре. Плати си една чорба и приседна на първата маса. Не бързаше да яде. Гледаше ароматната пара, която трептеше от дъха й, и си почиваше. После дойдоха старците. Заситниха с чинии към нейната маса и когато тя им кимна, припряно заизваждаха от джобовете си сандвичи, варени яйца, ябълки. Малина поддържаше разговора, а от време на време несъзнателно отправяше поглед към прозорчето на шубера. Там се показваха ту жената, ту мъжът, подаваха на туристите едно-друго, приемаха празните съдове. Никаква нервност не забеляза у тях. Бяха мили с хората и спокойни като октомврийското слънце. Защо я заинтересуваха тия обикновени хижари, петнайсетина години по-стари от нея и сигурно вече с големи деца? Мъжът беше облечен с пуловер от домашна разплитана прежда с какви ли не цветове. Косата му едва белееше тук-таме, а очите му пронизваха като хайдушко подсвиркване. Женицата, русолява и оправна – в което столетие да я пуснеш, все ще свърти дом с кротките си очи.

Старците, разбрали от погледа й, че не ги слуша, поясниха, уж между другото:

Ако не са хижарите, загинали сме! Без бобец и горски чай тая пътека тревясва... Ама и те без нас са загинали!

Защо, какво им е? – сдържа любопитството си Малина.

Ами... Такова едно положение... модерно. И двамата са разведени, парени са, та не щат да подписват. Събрали се и чак от не знам къде си дошли тука. От одумки ли да се скрият, от друго ли – те си знаят. Та, хижата им е всичко.

Малина изпъна тяло и стрелна с поглед прозорчето. Всеки разговор за развод я напрягаше. Значи, и този е оставил жена и деца, а тая кротушка е сменила жена му! Все същата история – навсякъде. Хора планинари, мислиш си, всичко край тях трайно, уравновесено, пък и те...

Тогава ги видя отново през шубера. Бяха седнали да обядват на другия край на кухнята, един срещу друг. През малкото прозорче не се виждаха телата им, само част от лицата и ръцете. Ядяха с пръсти. Взимаха нещо от мазен тиган, единият отхапваше и остатъка пъхаше в устата на другия. После вторият посягаше и половината от своята хапка даваше на първия. Отчупваха и хляб и всеки слагаше залъка в своята уста. Малина постоя така втренчена. Не можеше да откъсне очи от ръцете, които се кръстосваха над масата. Представи си своя Камен да храни така другата и прихна нервно:

Големи хора, пък се вдетиняват!

Старците я погледнаха благо.

А, не е туй, дето си мислиш. Не е закачка. Ами гъби ядат. Доньо ги бере по поляните.

Какво като са гъби! – надигна глас Малина. – На гимназисти ли трябва да се правят! Глезотии...

Той, Доньо, разбира от гъби, но може да се случи някой двойник – затова. Да не го изяде един от двамата, та да се отрови, а другият да остане. Пък и хижа е, далече от болници. Затова делят гъбките – всеки да кусне от всякоя. И ако им е писано – заедно да идат и отвъд...

Малина грабна нещата си, сбогува се набързо и изскочи навън. След мрака на хижата слънцето прободе очите й. Поспря на полянката. Тя никога не би могла така – да хапне от отровния залък на другия, за да го последва. Може би това е, заради което Камен... И я парнаха думите му: “Не си способна да пожертваш нищо, което ти е скъпо”.

През страничния прозорец на кухнята ги видя отново, притихнали и защитени от всичко с най-силната противоотрова.

Малина възви по пътеката и внезапното й хлипане потъна в лещака.

 

 

ЗАБРАВЕНАТА ПЕСЕН НА ОГЪНЯ

Есе

Пред един двор стоварваха въглища, когато се зададоха малките от детската градина. Наловени за палтенцата, те се извръщаха и теглеха назад, вперили очи в лъскавата купчина. В своя петгодишен живот не бяха виждали такова нещо. Какво ли е то?

Черни камъни – разреши загадката един малчуган и по редицата се понесе неговото обяснение.

Градските деца не знаят какво е жив огън от борова клонка, как свисти той, как се нахвърля жадно върху засмолените иглички и ги ломи. Не знаят как пламъкът огъва в прегръдката си тънките клончета, като вихрушка ги помита и ги погва през комина, после внезапно утихва, потрепвайки задъхано върху мигащите, зачервени от плач очи на шишарките. Не знаят децата и за кроткия пламък на дъбовата цепеница. Спокойната му, галеща обич няма нищо общо с неистовата страст на неговия побратим към боровата клонка. Ами бучката въглища, събрала в обгарящ пламък вековната енергия от принудителната си каторжна тъмнина? Как да повярват децата, че в черния вкаменен отломък живее скритият пулс на стара гора, учестеният, горещ дъх на тропическо буйство, на зелена влага и слънчева щедрост?

Това, което познават децата от времето на асфалта, е нафтовият триглав змей, вентилаторната жега на калорифера и пустинната сухота на чугунения радиатор. Топлина, безименна и безизворна, дошла кой знае откъде – от две дупки на контакта, от тежката, мазна течност, от прашните ребра под прозореца. Не знаят те какво е утринен мраз, когато дядо трака кофи и лопати, шумоли с вестници, щрака клечки кибрит и кехлибарен дъх на смолиста бòрина плъзва из стаята. Пухти дядо и мърмори край печката, после хлопва вратичката и се изправя, коленете му пропукват, изтупва ръце и ги протяга над лумналия огън. Плаха топлина набъбва в разбудените детски клепачи и тя има свой извор – огнецът в печката. И има свое име тази топлина – дом, баба и дядо.

А когато вечер мама внесе отвън замръзналото пране и по столовете и масата насядат вдървено призраците на ризи, пижами и детски жилетки, като омагьосано хоро те простират ръце към топлината да им вдъхне живот. В съня ти попива тази снежна, синкава, малко мъглива миризма на замръз, с вкус на ледена висулка, която смучеш тайно. След нощната влага, щом заранта някой дръпне плътните завеси, ти се сгушваш под завивките, защото със зимната белота отвън сякаш нахлува студ. Тогава плъпва в кръвта онова далечно, праисторическо и властно обожание на огъня, което живее у всеки от нас.

Само градските деца от ХХI век не знаят как вечер след пързалката душата на някогашната пернишка печка играе по варосания таван, червенее по бузите, радва премръзналите пръсти, разпуща свитите плещи и влива в гърдите нещо странно и близко като недосънуван сън, като завърнала се песен. А друга вечер мъждука като сърчице на горско пиле – и цигара да припалиш, и люта чушка да опърлиш за армеевата чорба, и нов огън да захванеш – на комшии да дадеш жив въглен за изстиналото огнище. Защото – пламъци много, а светлината е една. И топлината. А светлина от светлик се разгаря, топлина от топлото сили сбира... Чак после главните потъват в мисли и тъмнеят в късната нощ. И всяко въгленче заспива – един животец от живота на голямата природа.

... Децата виждат как през дървената портичка, запъната в преспа сняг, минава ребром старец с олющена кофа. Цяла сутрин ще примъква въглищата по тясната пъртина през двора, докато навън остане само тъмно петно, огризало белотата на снега. В квартала е останала само тази къщичка – като гъбка сред високата панелна гора.

Защо са тия камъни, дядо?

Това са въглища, деца!

Младата учителка се връща да им разкаже за огъня. Пискюлчетата на всички шапчици замръзват, ослушвайки се. Порастват с още едно пламъче на знанието, трепкащо в очите им.