ЛЮБА АЛЕКСАНДРОВА - ТРИ РАЗКАЗА

Компирище

Дъжд, дъжд, дъжд. Сипе се на поразия. Небето, Зевс, Свети Илия. Да ни напои, умие, поднови, да покръсти някое от чадата си некръстени, да поучи. И милосърдно, и не дотам. Защото се и люти. Хвърчат искри, святка, трещи… Рече ли, стрелне се и порази, който е заслужил. И който не чак толкова.

Чат-пат шарне и някоя дъга. Опне я по небето – да минеш под нея и всичкото да ти тръгне по мед и масло... Ама не... ядец, илюзия. Така са повечето всевишни работи, проблясъци от непроявеното. Хрумне им, проявят се, свършат, каквото е наумено, и изчезнат.

По нашия край за финал дъждът обезятелно води невестата си, мъглата. Хубава мъгла. Плътна, надлъж и нашир мъгла. Тръгне да се поразходи към планината, към гората, да се попече на слънце, да прехвърли върха...пък вземе, че се върне. Застоява се, но не може да се мери със слънцето. Въпросът не е кой кого, а кому колкото се полага. Надвие ли слънцето, лесно. Плъпва народът нагоре-надолу, кой по сеир, кой по работа.

Аз моята я бях свършила рано-рано. Разходих се над селото, обиколих баирите и, прибирайки се, срещам на улицата Гина Малечката. Обичам да общувам с нея, хитроумник и благолаж е Гина. Слушаш, знаеш, че те води по криволиците си, ама ти е драго да те поизлъже още.

-Добър ден.

-Добър ти ден и на тебе. Дека си пошла?

-Не съм пошла, вращам се – влизам тутакси в тон, по нашенски.

Гина намества голяма шарена торба на рамото си, бърчи нос, души като малко кутре.

-Бре, насита немам на бъзо, ного го обичам пущинята, ама миризма, а… Глътнеш я, па не сакаш да я изпущаш навонка, у тебе да си седи.

-Право е, така е. Ти къде с тая голяма торба?

-Язека ли? Рекох д’идем за невалидните, давая ги денеска, та...

Досещам се за какво става дума, но ми се ще тя да ми обясни.

-Какви невалидни?

-Е па, нали давая ним. Натурат едно-друго… ориз, олио, брашно, кашкавал понекогаж, саламец. Арно е, ако да е невалидно.

Усмихвам се и я подкачам:

-Де и ти, инвалид ли си? За тях отпускат помощи, продукти. Като те гледам, читава и хубава, не приличаш...

-У-у-у, убава, доубавила сам се я вече.… Не сам убава я сега, ама и невалидна не сам. На сестрата се полага. Знаеш я, мърда понекога из дворо. Ама чекай да ти кажем – оти е шантава, затова... Глава нема, се я боли. Очи нема, толчави зъркели е турила, сичко види. Кръмното и се катери по нея нагоре-надоле, като нефела кофа низ бунар, ту пуно, ту празно. Тутка се, мота се като въртоглава... Невалидна е, верно ти думам, докторите я стоверия, па и да не я стоверат, оно се види.

Не мога да се удържа и прихвам. Кефя се. Гина Малечката се присъединява. Заливаме се от смях. Весело, хубаво, безобидно. Пуста Гина, как да не и се радваш...

- Та пойдох, еднъж у месецо е, ама па без него…

-Да ти помогна ли? Да дойда с тебе да понося торбата на връщане, пълна, нанагорно е, множко ще ти дойде.

Гина клати отрицателно глава. Аз добронамерено напирам:

-Къде дават за невалидните? Далеко ли?

Гина пак клати глава в явно несъгласие.

-А, не е, сама чем. Оно па не е и толко ного. Така се види само… Пуна, не е баш пуна... Сама чем. Благодарим ти.

Смути се, смотолеви нещо, не я чух добре, но усетих каква е работата. Не ми трябва на мен да знам точно колко са помощите. Току-виж ми харесало и съм се кандидатирала и аз за невалидните, кой знае може тогава стола на сестрата да се разклати, знае ли им Гина уредбите... Няма нужда от помощ тя сега. Да ида да и напазарувам нещо от магазина бива, друго е. Помощ си е, хем добра, хем желана, че Гина е дребна, а и бая напред в годините. Явно сме на сбогуване, но от конфуза ли, що ли, на нея не и се тръгва. Мърмори си нещо под носа, като да заглади отказа си.

-Хайде, довиждане тогава. Щом си можеш и сама.

-У, ти па, можем си… Не можем баш, ама оно, ете, нали видиш дека за сичко се я… сичко на мене чека… Компирището и оно, на шиш ме върти, денем и нощем.

Компирището трябва да е градинката с картофите, мисля си аз. Не са успели да ги сгърлят и тя се коси. Ама пък чак толкова, на шиш да я въртят едни несгърлени картофи…

-Вие още ли садите картофи на градинчето при селището? Далечко е, върло е, катерене нагоре, картофите и мотика искат... Зор си е тая работа...

Гина се опули насреща ми, примигна няколко пъти, повдигна чантата на рамото си и пак смях. Такъв смях, чак се хвана за ръката ми:

-Хъ-хъ-хъ – смехът и се засилваше, подигаше се и спадаше, сменяше тонове и звуци – хе-хе-хе… хо-хо-хо…

Гина ме пусна и се подпря на бъзака. Изтри с ръка очите си и постихнала, заобяснява:

-Не, мори, не са компирите. Не садиме вече, от лани маанаме. Кой че ти катери върлото, че копа, па че подпиня нозе надоле. Маанаме ги. Я за друго ти кажувам, за моето компирище дома...

-Кое компирище? - недоумявам аз.

-Е, па ти, не се ли сещаш? А бре, моето. Дома дека седи. Ем е невалидно, ем е компирище. За сестрата ти думам. За сичко чека… Приносим, относим, турам, разтурам, едно апче сама не може да си земе... се я. Като компирите – да посадим, да загърлим, да изровим... от них па файда некаква, а от нея...

-Недей така, сестра ти е, само двете сте си… А без нея, ще кукуваш като кукувица – ужким я мъмря аз.

-Право е. Сестра е… компирището му невалидно. Сполай на Бога, че го имам.

 

 

Прекрасната Амелтея

 

Че беше прекрасна, беше. Бяла, с пръснато тук-там рижаво, рижаво-коралово. Най се открояваше около врата, сякаш коралова огърлица. Грациозна, пъргава и силна, с лешникови очи, с език, който все влажнеше устните, с виме, дето не се люлееше никога празно. Успяваше да го пълни някак си, и измузана да е, пак мляко правеше вътре у себе си и го пращаше към вимето си. Като да съзнаваше, че е грозно увиснали цицки да ти се мотаят под опашката, та нейните все бяха малко или много пълни, опнати.

Амелтейо, Амелтейо, двамата си останахме ние с тебе, поливаше Янко цветенцата, само шибой беше избрал за нея. Не съм ти белосвал камънчетата скоро. Потрай... Тия дни слизам до града, и вар ще взема малко да ги белна, да светнат. Помниш как ти вързах бело герданче на гушката, бело на червената гушка. Хубавица, не коза, а принцеса... Седи, седи тука, сега се връщам.

Янко се изправи с мъка, поопъна кръста си, отупа коленете от пръстта

и тръгна към къщата. Влезе в кухнята, напи се вода от стомничката, поразклати я. На празно бие, да ида да наточа малко вода, ама кое първо. С Амелтея ли да поседа, градината ли да полея, вратата ли да закова, да походя ли... Ако слушам докторите, пет километра на ден. Пет лесно се издумва, трудно се изхожда. Работата да стои и да чака, аз да се шеткам по 3 часа из селото или из полето. Толкова, три са вече... Кога беше, за час и половина обхождах всичките ниви из къра, сигурно десетина километра съм изгълтвал за мигнато време, сега – три часа денгуба да изходя половината. Подаграта ми предаде колената, убил я Бог. Не се давам още, но краката не държат ли, не си читав, къщоходник си. Баба Евга така ни кръсти, така ни и вика, вместо – добър ден Янко, Саво, Асене, тя – къде бе, къщоходник, къде си залазил, та мъчиш пътя... Пустата му Евга, сеща се, нагажда ги едни. На Амелтея пък викаше Мелта... Мелто, Мелто, на кого се метна такава, та Янко все се пъчи и се фука с тебе. Да са толкоз гиздави майка ти и баща ти, не са, нали ги знам. Майка ти беше сура, а кочо – боже, кафяво страшилище, бичище...

Амелтейо, помниш ли как го отхрани онова кутре, а? Белушка те беше кръстила Божена, покойната, ама ти не беше целата бяла, не ти идеше името много. Щехме да мислиме друго. Намериха се двете кутрета, майка им си отиде, тия наникъде. Не и беше време на наша Цена, тригодишна още, ама на. Запъна. Първото леко, второто се заклещи, ни напред, ни назад, присетихме се за ветернарния да я цепне малко, да излезе... Отърча Божена, върна се с него, Цена беше свършила, сърцето нещо, каза доктора, слабовато си е било, ако не при това раждане, друго е щело да дойде и да я свърши. Двете останаха две само неделя. Онова, заклещеното, не рачи и не рачи, майка му си го взе при нея.

Доведохме мъничето при тебе, подушихте се, близна го ти по лицето, по дупето и то налапа цицката. Така го и отгледахме – майчица му стана, Амелтейо. То още сучеше, в селото ни дойде група археолози, разкопки да правят на Бърдото. У нас отседна Лазар. Не се задържаше много дома. Сутрин, па вечер. Видя те и тебе с кутрачето на вимето, позасмя се, и пита:

Има ли си име козата? А кученцето?

На козата викаме Белушка, а кутрето, нали остана, оживя след майка си и брат си, Късмет го нарекохме. Късметко.

Добри са имената им. Но и по-добри могат да са. Аз имам една история на ум, бързам сега, довечера ще ви я кажа, ако сте съгласни може да ги кръстим Зевс и Амелтея.

Зевс знам, гръмовержец е той, от митологията гръцка беше, нали? Ама за Амелтея не съм и чувал.

Довечера, да ме чакате, ще ви разкажа...

Седнахме вечерта на блага приказка и домашна ракийка и чухме историята на козата Амелтея. Майката Рея скрила последния си син при нимфите високо в планината, козата Амелтея откърмила Зевс, оцелял той, не го изял баща му Кронос, а сетне, като пораснал и сам станал владелец на Небето и Гръма, се отплатил щедро на отгледалата го коза. Тя отчупила рога си, напълнила го с плодове и цветя, качил я Зевс заедно с рога на небето и така Амелтея станала съзвездието Козирог. Е, вярно, кученцето не беше дете-богче, не го беше родила Рея от баща Кронос, не се криеха из пещери, но отглеждането си беше досущ като в мита. Така ти, Амелтейо, от Белушка стана Амелтея, а Късметко – Зевс. И поради тези високи митологични имена не си позволихме никога да ви викаме умалително, на галено. Зевс порасна, стана на три години, дойдоха пак геолозите, дойде и Лазар да ни навести. Хареса много Зевс, поиска го, ние с Божена хъка-мъка, откъснахме го, дадохме ме го. Сега Зевс е чак в Торонто. Там се заселиха с Лазар, имат вече в добавка майка Кейт и детенце Омар... Миналата година идваха, видяхме се, купи ми ръчен телефон, мобифон де, не стига, ами и набързо спретна от един приятел стария му лаптоп, сложи му скайп, научи ме как да боравя най-елементарно с него и сега си ги гледам на живо. Чуваме се почти всека седмица, Бог да им дава здраве.

Добре, че е Лазар. Откак се спомина Божена, Ивелин се залута по света, спря чак в Нова Зеландия, ни се връща, ни се обажда.

Като да няма жив човек тука. Не му се сърдя, само му желая да се задоми и той, да му даде Бог деца, уроците с тях вървят. Лазар не ми е рода, а сърцето ми отваря, душата ми разгръща. Ивелин, син ми е, роден, един, но като да не съм го посял аз, като да не е израсъл в този дом. Не помня да съм го ударил некога, сериозна кавга да сме правили, погаждахме се, но... порасна. И стана, абе, стана като дядо си Коце, бабалъка ми. Той така не се свъртал из къщи. Все по гурбет. Стигнал чак до Уругвай, кога още, било преди Втората световна. Е, моят сега го надмина, Нова Зеландия. По права въздушна линия 12000 километра, Лазар ми каза.

Амелтейо, ида, донесох водичка, пресна, ще ти дам и на теб. Знам, че не ти трябва, а и от вода си отиде ти, ама така е прието при нас хората. Да седнеш край гроба, да поговориш, водичка да прелееш. Не съм сигурен дали сте жадни, души нали сте, ама аз така го усещам.

Беше привечер. Тъкмо се върна със стадото и не те бях затворил още. Да пошеташ, волно да ти е, дворът ни голям, пуснах те край златния дъжд. Божена беше го насадила край бунара, да краси. А той побуя, порасна, разшири се, дръвче, не храст. Ти не го харесваш златния дъжд, не го хапваш, но край него ти оставям тревата, не я кося дип ниско. Бях се хванал доматите да връзвам, наедрели, ще се скършат.

Сетих се да те прибирам вече на мръкване. Да те не бях пускал никога там, сама да не те бях оставял. В кладенеца те намерих, Амелтейо... Как беше скочила, не знам, защо не те бях чул, помощ не подири ли, отведнъж ли се удави... Пощурях, опитах се да слеза, да те издърпам, тясно, не мога да се завъртя наникъде, почнах да викам съседите... Не смея да те оставя, не искам да те оставя, викам тях, викам тебе, ама отдолу глас не идва. Дотича бай Дончо, след него и Манол, слезе той, нали е слаб и жилав, вързахме те, изтеглихме те... Тръскахме те, обръщахме те надолу с главата, а с ръцете по сърцето, а по корема... само дето дишане уста в уста не опитах. Нямаше смисъл, смисъл нямаше, Амалтейо, затова не опитах. Стояхме около тебе, бай Дончо ми рече, подува се много, ако искаш да я колнеме, месото да ползваш, сега нощите са горещи, до утре двойна ще стане. То аз не знам, твоя си е козата, как решиш. Реших, дадох те, помолих само да ми отрежат рогата ти, за мене – рогата, за тях – месото.

И хванах пътя към гробищата. Да разкажа на Божена, прошка да измоля, че не те опазих. Не опазих нея, отнесе я инфаркта рано-рано, нямаше още 60, и тебе изпущих. Грешен ли съм, Боже, толкова ли съм грешен...

През нощта останах на гроба, присвих се на пейката и съм задремал.

Присъни ли ми се Божена, наяве ли беше – Янко, дума, помниш какво ни разказа Лазар. За Зевс и Амелтея, как я качил на небето с нейния рог, пълен с плодове и цветя. Ти на небето не можеш я качи, но можеш в земята рогата й да положиш, напълни ги с каквото харесваш от цвете и плод, положи ги, и като зариеш с пръст, очертай с бели камъчета Козия рог. Ако не можеш сам, Лазар ще ти помогне, като си дойде лятото. Каквото е на небето, такова и на земята, Янко. А за Ивелин не се коси, направата му си е такава. Дете ни е, но децата са карашък, малко нещо от нас, повече от тях си.

Прибрах се призори. Каквото ми заръча Божена, сторих. Двата ти рога, Амалтейо, напълних със зарзали, петровки ябълки и шибой, ровнах ги надълбоко, разрохках добре пръстта, и се дигнах, та в читалището. Помолих Надето, библиотекарката, да намери в компютъра съзвездието Кози рог и да ме остави да го погледам. Тя се засмя, астроном ли ще ставаш, чичо Янко, или астролог. И двете, Наде, и двете. Седнах пред екранчето, гледах, запечатвах, гледах, запечатвах. До обяд запомних очертанията на съзвездието. Прескочих до бакалницата и донесох на Надето голям сладолед, най-големия, дето имаше. Оттам право на нашата бара. Малко вода, много камък. Сивобял, хубав, и дребен, и по-едър. Избрах все кръгли, горе-долу еднакви, метнах торбата през рамо и при Амалтея. При рогата. Очертах първо с пръст, а после до вечерта подреждах твоето съзвездие, Амалтейо. Подреждах, говорех ти, и не е за вярване, ама...

И мъжете плачат. Сивобели камъчета за твоя Кози рог са и доста, и не. Като е на Земята, да е като на Земята. Та и шибой посадих, коралов ми се види той, шията ти да кичи.

Клеча си аз край тебе и Козия рог, Амалтейо, обикалям те всеки ден, чакам да тръгна и аз към тебе ли, към Божена ли, към Козия Рог ли... То нали всичко е едно.

 

 

Кутия за обувки

 

Таня предложи да пробвам. Само СV и снимка. Може тип паспортна, най-бързо стават, тънко се усмихна тя. Размахах и пръст. Преносени са годините ни. И да ги замазваш, и да ги гланцираш, файда няма. Случи ли се работата, ей ме, същата, като на портретчето, ни повече, ни по-малко.

-Скочи до кварталното фото, в оня, високия блок – посочи го Таня през прозореца.

Скочих. Непретенциозно фотостудио, неугледно отвън, неугледно отвътре, ала всичко си има, и ксерокс, че и в добавка любезен, възрастен фотограф. При влизането ми поздрави мило и усмихнато. Посочи с очи кутията за обувки, върху която пишеше нещо.

-Ще ме извините ли за момент, тука нещо да довърша... После ще направя всичко за Вас.

Кимнах и облегнах гръб на стената срещу него. Фотографът приключи с писането, разкъса с пръсти и оформи дупка в листа над срязан отвор в капака на кутията. Получи се нещо като урна за провеждане на избори в далечно селище в прохождаща държавица.

-Готово – рече той. – Само да я поставя отвън, на входа. Вижте, става, нали? – поднесе той кутията към мен.

На капака пишеше: “Почина най-бедния човек в нашия блок, всички го познавате, жена му няма пари да го погребе. Моля, помогнете.”

Притесних се, бръкнах в чантата, пуснах два мижави лева, любезният фотограф пусна пет, излезе и след малко застана пред мен:

-Ваш съм, госпожо, кажете.

-Имам нужда от една снимка. Допустимо най-бърза и допустимо художествена. Все пак, нали знаете, жената си остава жена, дори и...

-Мила госпожо, ето моята оферта. Най-бързата е паспортната снимка, осем броя минимум, фронтално разположение на лицето. Жената си остава жена за вечни времена, неоспоримо, аз Ви обещавам с максимум усилия и умения да Ви заснема документална, приемлива и приветлива. Срещу 5,99 лева. За 5-6 минути. На друго място, в по-шикозно ателие, барват ги напоследък, така ги барват, че да вземат два пъти по-скъпо и за часове. При мене – казах вече. Устройва ли ви? – повдигна очилата си, погледна ме, видя кимването ми и посочи към вътрешността на помещението. – Ако имате нужда и желание да се попригладите, червило, грим...

Засмях се. Мярнах се в огледалото, пипнах с пръсти косата си и седнах на столчето. Човекът си разбираше от занаята, търпеливо и внимателно избираше къде и как да застана, за да изпълни най-пълно предложената оферта. Сантиметър наляво и надолу, милиметърчета надясно и нагоре, не толкова унило и мрачно, погледът, погледът, мила госпожо, усмивката отвътре да го сгрее, не, не кривете устата, очите са първооснованието, устата е вторична, усмихнете очите. Би ми било забавно, ако минути преди това не бях се срещнала с кутията за обувки и ако помнех винаги, че всичко е промяна. Трепнах от леко повишения му тон.

-Каквато стоите, такава ще сте и на снимката. Вие сте обекта, аз само Ви запечатвам.

-Да, така е, но си мисля за мизерните левчета, дето ги пуснахме за човека, а сега да се хиля насреща Ви...

-Мила госпожо, то там е чалъма... Едното с другото, хем заедно, хем независимо... Така, още малко, добре е вече, опитваме, щраквам няколко пъти, вие после ще си изберете... А, момент, добре, че ме подсетихте. Момент, моля... И не мърдайте, запазете тази поза, добре я намерихме... Изчакайте ме.

Излезе и почти веднага се върна.

-Добавих отдолу “От входа”. Не живея тук, под наем съм, приработвам към пенсията, пък и си обичам занаята... Бедни, ама бедни Ви казвам, госпожо... На партера са, влязох у тях веднъж, повика ме жена му, паднал на пода, помогнах...

Седях на стола нагласена, обърната, наклонена, приведена, подигната. Докарвах го на поглед и вътрешна усмивка. Фотографът ме засне, показа ми, усмихвах се, ама криво. Оставих го да избере.

Преместихме в тясното предно помещенийце, седна той пред бюрото, аз пак подпрях с гръб стената и за пръв път видях как се работи цифрова фотография.

Видях и други неща.

Влезе една млада жена с детенце, ама наистина ли, стар беше, поживял си е, аз с детето в парка, като се върна, не нося пари у себе си... Не носиш, друг път, нали те знам, кафето, колата, цигарката, носиш ти, бая пари си носиш, май ти се свиди.

След нея надникнаха двама мои набори, мъж и жена. Виж, пред пенсия сме, след 15-ти чак, как се случи точно сега пък, иначе, знаем се, щяхме... То човек не избира, кога Господ рече, като нямате, здраве, шестнайсет етажа все ще сберат.

Притича един засукан пъргавеляк със зле боядисани коси и дяволити оченца, които ококори широко. Бог да го прости, не изкара и тая зима да си походим из парка, извеждах го чат-пат, да отменя кака Вера, тц-тц-тц, язък, хептен ще я закъса тая жена, ще трябва да се наминава, няма как, човеци сме. Погледна часовника, връцна се, аз да бягам, че... И побягна. Бе, ти пусна ли некой лев, ей я кутията, до вратата... На връщане, бързам сега, той няма да се помести. Той не, ама ти ще се преместиш сигурно, до довечера, че и утре ще откараш. Дъщеря има в Люлин, мята се на 111 и е там. Иди го търси, издума леко ядовито фотографът.

-Още малко търпение, госпожа. Готов съм, остава да мушна тоя щепсел, секунди само и съм готов.

-Спокойно, няма място за притеснение, чакам Ви... Не е моя работа, но дотук не са много отзивчиви, не ми се вярва да съберете достатъчно...

-Вие пък, да не би да сте изненадана?

-Не бих казала. Но все пак е за погребение...

-Че и за погребение. Държавата шикалкави и лъже. И при такива случаи. Що човекът пък да не... Казали и, че ще струва около 1000 лева. Как пък не. Обикновен ковчег и без ритуал, по-малко струва, да отидат към 300 лева... Май, че общината дава и помощи в такива случаи, но кой ще я чака...

Млъкнахме. Беше неловко-тъжно и срамно. След секунди той ме повика при масата и ми показа готовите вече снимки:

-Ето Ви, макар и документални, добре изглеждате, точно каквато сте. Какво ще кажете?

Взех снимките, хвърлих бегъл погледа, повъртях ги в ръцете си, не бяха лоши.

-Добри са, аз съм си, откъдето и да погледна. И бръчиците на място, и кривата усмивка, и леко подплашения поглед... От какво ли пък така съм побягнала, та съм се скрила в страха си? – опитах се да се пошегувам.

-Мила госпожо, мила госпожо, не се корете. Всички бягаме, всеки със своя страх. Та да се крием, като е нужно. Тука не се криете, просто не успяхте да се усмихнете. Нищо, пак са хубави снимки.

-Благодаря Ви.

Подадох му шест лева, видях какво имам в портмонето си и добавих още три:

-Пуснете ги, моля, в кутията. Нямам повече, наистина... Слушах коментарите Ви...

-Хайде сега и Вие, не сте длъжна въобще. Не сте тукашна. Не ги познавате...

-Довиждане, господине.

-Довиждане. Знам, ще се съберат. Имам тук един познат. Отбива се всеки ден. Богат е, но е щедър, и добър. Той ще даде. Може и всичките да ги даде. Довиждане, госпожо.

Кой знае защо фотографът ми подаде ръка и ме изпрати навън.

-А, ето го. Казах ли Ви, че минава.

Към нас идваха помпозен скъп анцуг, бръсната глава и куче. Кучето и бръснатата глава бяха с почти еднакви, тъмни, топли, очи.