ПОЕЗИЯ ОТ РОМАНИТЕ „Маскарад на плъховете” и „През”
СЪНЯТ
Премрежват стадо розови камили
на слънцето умората,
броят
през гърбиците на жаравата
върху стремето
илюзията за жегнатата стомна.
Ослушай се, огледай се,
несретнико:
от златото на диска над камилите
и розовата благодатност
на измамата
плетеш за себе си надеждата,
че си избягал от несретата
и жаждата.
Пустинята е орхидея кървава
в косите на девойката, която
препъва мисли в стремето
и чувствата.
Безчувствена, брутална, низка, дръзка –
земята под краката пари
тежко
сред воплите на спуканата девственост.
Не я обричай, рехава и дива,
през сълзите
и не търси отрова
от знатен пръстен като объл камък –
далече е Сахара
и миражът
е в мислите на времето
за майка
с утроба от преклонност натежала.
В нозете ѝ склони глава, безумецо!
Не е ли твойта лудост нейна болка,
горяща през очите на позора?
Не искай нищо – розово, ни бяло,
и орхидеи не кради от плът човешка.
А ако някога останеш празен –
несретник с пръстен
с камък безпощаден,
недей да чакаш топлото желание
на дългата ѝ мекост и премала:
спусни нозе към палмения север
и отърси от робата си
дъх забулен.
От ниското високото се качва,
камилата не пие орхидеи.
В кръвта ѝ – дъхава забрадка,
ще легне пътят,
празната утроба.
***
На прилепа с глава нагоре
еднакво тегне самотата –
улавящ с бързината на лале
сърцевината
с кротост неузряла –
да побере
безкрая, пролетта
и мъхестия вопъл на плътта
в небето,
наедряло от умора.
Недосегаема
остава суетата:
денят, пропит от писък виолетов,
изтлява над прозорците
бездушен.
Високото привлича неуморно.
Като молитва съскащ,
гасне мракът
и спотаен под звуците на флейта –
бездомен шут с протрита шашка –
на минувачите оставя
кръст надежда.
Препуска златната река,
червената потича, синя...
Нима е черна пошлата тъма,
излюзия в гнездо от облост мътна?
Остават
пръстенът безпътен,
подхвърлен в канчето на просяк,
и вечната примамка за вълшебство,
че тръгваш беден,
а се връщаш
през девет планини –
честит и властен.
***
Когато пеперудите издъхват,
небето зее – бездънен проход,
в повелите на скитащото време.
Под гъвкавия жребий на прокобата
мъжете стъкват битки и се молят
пред храмове с изопнати рапири.
Езическата врява ниско екне –
прихлупен хълм с осъмнали прозорци,
и руква в тегнещите жили.
Религиите търсят ново име.
От векове земята е смутена...
От символи земята е смутена
и крета по ръба на суетата.
Проспиват мъдреците изгрева,
а разумът оставя вкус на вино –
кръвта, по чашите стаена.
Войната не е място за спасение.