МАНДРИЛЪТ

Към парка пак ме тегли странна сила,
народ край мен тече като река,
от клетка край пътеката мандрилът
приятелски протегна ми ръка.

На жеста мил не можех да откажа –
той дружба ми предлагаше без глас –
към патриарха, тъй солиден, важен
ръка протегнах неразумно аз.

Добре, че бях с едно дебело яке –
преди да бях измамата разбрал
пострада зле то – ударът нечакан
ръкава му разпра, като парцал.

Експеримент опасен, ала нека –
загадката вековна бях разкрил –
мандрилът най е близък до човека –
човекът произхожда от мандрил,5

 

 

ОТШЕЛНИЦИ

Пак мисля си за тях – предците свети –
защо ли, често съм се питал аз,
живели са в гори, сред зверовете? –
сред тях са се спасявали от нас.

 

ДА НЕ РАЗПЛАКВАМЕ ДЕТЕТО В НАС

Избираме все преките пътеки,
решителност в очите се чете,
мъже сме, уж сме силни, но у всеки
живее непораснало дете.

То малък мъж е, денем е юначе,
с жестокостта се бори, няма страх,
но пак дете е – нощем тайно плаче –
децата да разплакваме е грях!

Защо животът е жесток и мрачен –
в очите детски болка се чете –
не искам аз детето в мен да плаче –
аз силен съм, но то си е дете!

 

СЛЕД СЪТВОРЕНИЕТО

Създал човека – властелин световен 
Бог казал му, че вече е добре
той за рода си качества духовни
по своя собствен вкус да избере.

Човекът бил омаян – сред позлата
сияят добродетели безброй,
а свити в ъгъл тъмен зад вратата –
пороците – не ги погледнал той.

Естествено – за грозното сме слепи –
пороците човекът не избрал,
той грабел добродетелите с шепи
и бил накрая с тях отрупан цял.

Окичен с добродетели престижни,
тъй както с лаври приказен герой,
осигурил се и с любов към ближни,
макар че ближни още нямал той.

Разбирам на пороците тъгата –
в очите им обида се чете –
промъкнали се тихо през вратата
и след човека втурнали се те.

Но ясно е – разбирате и вие –
да ги изгони бил е той готов –
те трябвало от него да се скрият
тъй, както прави дивечът при лов.

Настигнали го вече, в бързината
по него попълзели и, от страх,
му влязла лакомията в устата,
от там отишла в празния стомах.

А завистта – окаяна и клета
(не бил посипан пътят й с цветя)
със страх и труд достигнала сърцето
и в него се побрала с мъка тя.

За егоизма пък какво остава –
да, въпреки че бил се уморил,
не мислел даже той да се предава –
в главата на човека се укрил.

И ето – от трибуни ръкомахат,
на показ с добродетели блестят,
но мозъкът, сърцето и стомахът
ги водят по житейския им път.

Измъчва ме съмнение страхотно –
човекът на красивото се спрял,
а нямаше ли друг да е животът,
ако бе той пороците избрал.

 

ВЕТРОВЕ

Щом времето мени се, духа вятър
и разпилява, като че напук,
(това го знаят даже и децата)
стаилия се в ъглите боклук.

А после го понася, извисява –
боклукът все за полет е готов,
издигнал се високо – там остава,
докато го събори вятър нов.

И вятърът шуми – познати звуци,
но няма нищо ново по света –
високите места са пак в боклуци
промяна само виждаме в цвета.

 

ОБРАТНА ПЕРСПЕКТИВА

Закон природен знаем тук отвреме,
за перспектива учил съм и аз –
предмети, хора, стават по-големи
когато по са близо те до нас.

Но колкото и да е неприятно
тук слагаме каруцата пред кон
и както всичко е у нас обратно
обратен е природният закон.

Тъй днес в историята търсим рамо,
а пък животът низ е от беди
и всичко, що сме имали голямо,
на векове далеч от нас седи.

 

ЕМИГРАНТ

Далеч от грижите, теглото,
далеч от шум и суета
избягало от нас доброто
в гора, на края на света.

Тя пазела в места потайни,
достъпни само за юнак,
безбройни чудеса и тайни
зад заключалки в пълен мрак.

Ако жените се затрият
там има от Адам ребро,
сред толкоз много вехтории
защо да няма и добро.

Изгнаникът, от нас избягал,
попаднал в този чуден свят –
приела го самата Яга –
била тя там началник склад.

Получил номер той в тефтера,
като музеен експонат
и скоро в склада се намерил
сред вещи от отминал свят.

Там ще остане дотогава
докато смелият юнак,
тъй, както в приказките става,
при хората го върне пак.