На Миша, Саша и Альонушка – с обич!
Стихосбирка, 2011
Ирина Александрова – автор
Велин Георгиев – редактор
ЖИВОТЪТ КАТО НЕБЕСНА ДЪГА
В новата стихосбирка „Гласовe от палитрата” на поетесата Ирина Александрова сетивата са отправна точка към живота на нейните герои. Живот пъстър, пресъздаден в богата цветова гама. Авторката използва не само приетите за основни седем цвята, а и допълнителни нюанси и полутонове. Формалната равносметка е 11 цвята, 31 стихотворения и много човешки съдби, заключени в тях, като някои имат и конкретен адрес. Може да се направи паралел между уникалността на човешките съдби и цветовата гама, която ги обгръща.
Оттук започнат и провокативните въпроси на поетесата към читателите: за човешкия живот и имитациите му, за обективността и илюзиите, за истината и лъжата. Или, казано по друг начин: дали винаги „бялото” е символ на чистота и невинност – или радостта за едни е смърт за други /”Сватбени гълъби”/? Дали „зеленото” е само символ на свежест и ражда позитивизъм /”Малка градска драма”/? Или пък „черното”, в чиято тоналност авторката е разположила най-много стихотворения, винаги е символ на безнадеждност /”След некролога”/?
Според съвременната наука цветовото разнообразие възприемаме единствено от гледна точка на сетивата. Различните цветове, които наблюдаваме, се дължат на структурите на различните вещества и организми, които отразяват светлината. Преведено на житейски език, това означава, че не само цветовете са илюзия, но и опитите да моделираме с тяхна помощ представи за живота. Въпреки това Ирина Александрова е успяла да направи прекрасен експеримент. Без да пише философска поезия, без да отегчава читателя с умозрителни изводи, тя изпраща внушения с голяма сила и дълбочина. Стиховете й са родени естествено и се приемат някак спонтанно, сякаш в доверителен разговор между събеседници. Толкова обикновени, ненапудрени с излишни метафори, гръмогласни прокоби, патетични заклинания – а в същото време удивителни по съдържащата се в тях болка и тревога за днешния свят, за днешния човек. Достатъчно е да прочетем „Врабче в автобуса”, за да почувстваме самоубийствения живот, който водим. „Щраусов синдром” само с няколко реда характеризира тъмните бездни на родовата душевност...
Има автори, чиято „дарба” е да направят от един важен проблем карикатурно подобие. Ирина Александрова е от малцината поети, които правят обратното и откриват голямото в наглед дребните детайли, нюанси и гънки на живота. Нейните герои, въпреки ударите на съдбата, са по своему щастливи. Според една поговорка „щастието е избор, който понякога изисква усилия”. „Гласовете от палитрата” на поетесата са направили своя избор. Устояли са на изкушенията и заплахите да направят този избор по чужди рецепти. Защото, както и самата авторка, имат воля да отстояват своята вяра, своите принципи, своята същност /”Реквием за една художничка”, „Пепеляшка – нов прочит”/.
Един велик човек е казал, че животът не се измерва с броя вдишвания, които правиш, а с броя на моментите, които спират дъха ти. В новата книга на Ирина Александрова има много моменти, които спират дъха ни. И по този начин ни дават шанс за живот.
Проф. д-р Стефан Влахов-Мицов
ГЛАСОВЕ ОТ ПАЛИТРАТА
Многоцветно
РАЗГОВОР С КАРТИНИТЕ
на Маргарита
Животът бавно течеше към устието си.
Самотата беше заключила устните му.
Но той разговаряше с нея на своя език –
Езика на багрите, на светлината.
В ателието му – хаос /наречен художествен шик/.
Палитра отрудена. Картини – накуп на кревата.
Той жадно крадеше хубост от този свят
/много ограбен от други – по различни причини!/
Платното често го питаше: „С какво си богат?”
Той му пращаше отговор в жълто и синьо.
Платното му хвърляше въпрос след въпрос.
Той отговаряше – чорлав, разгърден и бос.
То го питаше с тихо коварство: „От какво те е страх?”
Той разплискваше черно. /На празен стомах/.
„За какво си мечтаеш? Към кого изпращаш сигнали?”
Той платното заливаше с розово, синьо и бяло...
Чернотата погълна художника – заедно с името.
Но платната му с нас разговарят – и лете, и зиме.
Те и мене с въпроси през сърцето ме пернаха...
Отговорих им мислено – в тъмносиво и черно.
Многоцветно
НАВСЯКЪДЕ НИ ДЕБНАТ ЧУДЕСА
Шум водопаден.
Цъфтяща ливада.
Тревата – на хълма зелена пола.
Стълба сред нея. Пет стъпала.
Нелепо, странно, зловещо
сред дъх на равнец стълба стърчи.
По стъпалата циментни горещо
слънцето стъпва с боси лъчи...
Накъде и защо? Към какво ли
водят в мълчание пет стъпала?
Кой поверил им е странната роля?
Въпроси ме хапят с остри жила...
Изведнъж се усетих – по стълбата стъпвам.
Стъпки пет откънтяват - звуци на тъпан.
В бавен каданс се отваря вратата прозрачна –
и по пясък копринен вече възторжено крача.
Озовах се внезапно под палма –
на фона на залез напалмов.
Морски бриз ме прегръща – с аромати наситен.
Бяло ласо на пясъка хвърлят вълните.
Раковини припяват в мистичен хорал.
На врата ми – огърлица. Ален корал.
Топла длан ме докосна.
Мярнах на пясъка сянка на мъж...
Но сред тропот кокосов
на стъпало студено се видях изведнъж.
Възторгът ми светна милиардноватно –
на стълбата тайната вече отгатнах!
Тя мълчаливо ни води към нищото.
Даже циникът. Даже най-нищият
ще получат отплата за смелите стъпки.
Те скептицизма вече са стъпкали.
Те са навлезли в пространства незнайни.
Те са протегнали длани към тайната...
Не търсете отчаяно
стълби и думи вълшебни!
А пристъпвайте в тайната –
там чудесата ви дебнат!
Неизвестното чака ни и ни вика безгласно...
Да отворим вратата му.
И ще срещнем нещо прекрасно.
Червено
МЕЧТАЯ ЗА ПРАЗНИК
Отново
в календара в дата червена упорито се вглеждам.
/Всеки празник очаквам с нови мечти и надежди/.
Вечно живея в очакване, омайват ме радостни блянове.
/От пазара ще купя елхичка и клончета дрянови.
За коледни сладки ще смеся мед, брашно и канела.
Ще извадя красиви сервизи, покривки колосани, бели
и свещ с аромат ще приготвя, и чаши звънливи, кристални.
Ще непълня фруктиерата с ябълки и портокали.../
Вече
всичко направих, закупих, приготвих. Зачаках.
Чувам: празникът чука, звъни на вратата ми.
„Напълних дома и сърцето си с трепетно чакане!
С умора от тичане, миене, готвене, клякане!”
си казах усмихнато. После вратата широко отворих.
Зад прага видях с изненада само дребна черупка от орех.
В душата ми нещо изохка и звънко се скърши.
Та преди да започне, празникът беше се свършил!
Беше дръпнал завесата. Беше сам себе си вече опразнил!
Внезапно
забелязах отчаяно, че само прах има във вазите.
Че ключът във ключалката нещо взе да заяжда.
Че носната кърпа в дланта ми е гореща и влажна.
В дома ми никой не влиза. Гузно мълчи телефонът.
И ме предадоха злобно тази вечер даже бушоните.
А моят приятел отдавна от облак ми маха за поздрав.
И цялата аз съм премръзнала, грубо настъпена роза...
Но
все пак избърсвам сълзите си. С мъка изправям душата си.
В календара отново надничам – търся алена дата.
Червено
ПРОЧЕТЕНО ВЪВ ВЕСТНИК
Изразходва Земята последните свои авоари.
Дъждовете ту спират, ту продънват небето.
По горите препускат – гладни огнени вълци – пожарите.
Топли зими и ледни лета разцентроват Планетата...
Джеймс Лий вече вижда пейзажа в червено.
„Хората са виновни!” вдига лозунги той.
Загиват делфините. Тигрите уморени
търсят напразно вода, храна и покой!
Пеперудите пърхат обречено, крилцата им гаснат.
Жаби обои прощални скръбно надуват.
Птиците бавно изгубват песните си прекрасни!”
Джеймс Лий с болка крещи – но кой ли го чува?
Джеймс Лий ниже закани – червени и гневни.
В очите му облаци алени плуват сред хаоса.
Червени са сградите. Червени са площите тревни...
Джеймс Лий разбира – самотен е в своята ярост.
И на гърдите си връзва червена туба с бензин.
В джоба му – колт. Та животът е само един!
Гневът му ядно искри в артерии и във вени...
Ще го чуят, щом трима заложници вземе!
„Дайте въздух на птиците и на слонското племе!
На елените – сняг! На глухарите – клони зелени!”
... Тази случка прочетох – свряна в три изречения.
В тях с червен глас крещи кръвта на Джеймс Лий.
Ярка кръв с цвят на гняв тлее в малката рана.
Тлее нашият срам, че мълчим. Че мълчим.
Червено
БЪРЗА ПОМОЩ – ТЕЛ. 150
Зъ-н-н! Телефонът взриви белотата.
Тревогата светна с десет хиляди вата.
„На помощ, 150!
Стоманен стяга ме корсет.
Вратата е залостена,
а смърт с дланта си костена
ми чука – мой е ред!”
Линейата надува клаксон,
пресича улиците бясно –
и на колите, вместо среден пръст
размахва ален и тревожен кръст...
Разказват – в нашия милионен град
милион линейки чакат ред, стоят
в душите ни, очакват вест
със зов за помощ: „SOS!
Премаза ме развод проклет –
На помощ, 150!”
С взор вътрешен провиждаш ти с надежда:
приятелят линейката извежда,
надува клаксон, вее ален кръст –
и пътят на бедата става къс.
А в твоето сърце звънят от нов адрес –
и за беда и сълзи ти изпращат вест...
Трепери въздухът от клаксони тревожни...
Линейка след линейка, сякаш с ножове
орязват болката, плача и самотата...
И ален кръст се вее над земята!
Тази страничка странна /без копие/
сложих в папката с надпис „Утопии”.
Червено
СПОМЕН ОТ МИНАЛО ПРЕРАЖДАНЕ
По хълма тичам. Дългата ми бяла риза
ме удря грубо по краката.
Към запад слънцето, ранено, слиза
и върху дървената църква разлива кървава позлата.
Към нея тичам – сред свистене на стрели.
Всесилни Боже, помогни ми някак!
Достигам църквата. Сред полумрака й
Спасение ме чака може би...
Вратата блъскам – но стрела пропява
и в сухото дърво с трептене се забива.
Дали съм влязла? Или, паднала в копривата,
сред цвилене агонизирала съм и сред врява?
Дали божественият праг спасил е мойта дързост?
Дали не съм загинала сред пламналата църква?
Или пък мургава ръка ме е завързала
и после в ордата съм ляла сълзи кървави?
Ти мъчиш ме, тревожен спомен, дни и нощи...
Дали прекрачила съм прага – и съм се спасила?
Но ти в душата ми си влял могъщи сили –
прескачам прагове житейски смело още...
Затичана по хълма, се стремя нагоре –
но стъпките ми вече вечерта провлачва.
И вече викат ме пръстта и корените...
Но аз прекрачвам праг. Минавам праг. Прескачам...
Бяло
СВАТБЕНИ ГЪЛЪБИ
Сред Менделсон и шампанско се реят цветни балони.
Бели въздишки и шепот на рокля въздушна, щастлива.
Тостове. Пяната в чашите сълзите майчини гони.
Някой вика „Наздраве!” Някой ракия налива.
После /внезапно, прекрасно, преодолели шаблона/
гълъби бели излитат – небето превръщат в икона.
Гълъби въздуха срещат с трепети доверчиви.
Бял фойерверк ни завихря с мисли за рай в перспектива.
Щастие ли предсказа белият полет стремглав?
Вече изчезват – в душите ни оставят бял автограф.
Аплодисменти, учудване – хилядарката хвръква за миг!
Диджеят досадно подскача – пошъл, бездарен циник.
Сватбата бясно препуска към неизбежен финал.
Ятото вече ненужно е. Свършил е карнавалът.
Гълъби пърхат в пространството – къде е техният дом?
Лутат се в мрака безпомощно. Кацват на покрив, на клон.
Тъжно си спомнят за клетките – техните родни затвори.
В тях бели техни побратими очакват мига на фурора си.
С едри банкноти се плаща за този смъртен маршрут!
Съдбата си остри ноктите хищно сред нощния студ.
Булката спи – и съня й ощастливява бял блъф...
А на тревата край блока – бели пера. Капки кръв.
Бяло
КРАЙПЪТНО ПРАНЕ
Брезите са девойки с бяла гръд,
които вятърът безсрамен яха.
Край прашното въже на тих коларски път
чаршафите изпрани заплющяха.
Пране щом се белее – има дом.
Домът приготвил е за лястовици стряха.
Орони пеперуди сливов клон...
Чаршафите колосано плющяха.
Да бъда чиста като тях си пожелах.
Врабците дълго над това се смяха...
„Бъди тогава!” чу се глас над тях.
А белите чаршафи все плющяха.
Зелено
МАЛКА ГРАДСКА ДРАМА
„Тук и зеленото даже е някак прашно и сиво –
далеч от цвета на листата, а и на пролетна нива.
Тук няма и ехо – да тупка, сякаш топка зелена – името ти.
Всеки звук гълтат стъклопакетите. Пък и килимите.
Тух хората уж са учтиви, а никой „Здравей!” не ти казва.
Зад усмивките крият коварство. И камъни в пазвата...”
Старецът тъжно въздиша, прозорец луксозен отваря.
Снахата гневно го стрелва: дали не пали цигара?
Старецът взема кавала си, на асансьора се качва.
Снахата виква след него: „Старче, съвсем си откачен!”
Старецът влиза в мазето и на бидона присяда.
Кавалът в ръцете кафяви извива скръбни рулади:
„Зелено, грее полето. Зелен вятър вейва в гората.
Великден зелен си припомням. А над зеленото – ято...
Бяла пътечке, води ме към здравец в малка градина!
Рокля зелена си спомням... Но всичко зелено отмина...”
Паяци слушат кавала, бързо надплитат си мрежите.
В бурканите с люта туршия затворил е някой надеждата.
Гневна, снахата пристига. Кавалът млъква смутено.
...Асфалтът пред блока и блока оцветил е някой в зелено.
Зелено
МАРИНА И ТИКВИЧКИТЕ
„Пак олиото свърши, хладилникът е пуст!
Пак пет картофа клисави деля като Исус!”
Така скандалът пламна с произход финикийски.
Съпрузите се гледаха с очи свирепи, змийски.
Марина гневно рече: „Не те е срам от хората!”
И семенце от тиквичка зарови тя сред двора.
С гнева й наторено, изхвръкна стръкче здраво.
И дворчето обгърнаха ластари резедави.
Те тиквичка след тиквичка забълваха картечно.
Менюто на семейството на тиквички бе вречено.
След супата от тиквички – от тиквички кюфтета.
И мусака от тиквички. Парфе. Компот. Мезета.
Домът – догоре пълен. И дворът. И колата.
До шията затрупани са вече и децата.
„Сънувам пара дъхава над супата кокоша!
От тези пусти тиквички ми става вече лошо!”
Вихрушка в двора втурна се, за миг издуха думите –
и тиквички безбройни отнесе като шума.
За спомен гнила тиквичка спаружва се във вазата.
А тенджерите тракат, излъскани и празни.
Зелено
ЕСКИЗ С МАГДАНОЗ
Старицата продава магданоз
и крие погледа си от познати.
Три китки с дъх на свежо лято...
Шагренов е кракът й бос
сред фасове, обелки и бутилки.
Здрачее бавно пъстрата пръстилка...
От сутринта е тук – но няма купувачи.
Натегнатата струна на самотата плаче.
Домът й – стомна стара – кънти от празнота.
В сърцето – вихри ледни и капещи листа...
Старицата си тръгва – захладнява.
Годините гръбнака й привеждат.
В престилката й скръбно натежават
три китки пожълтяваща надежда.
Луната арогантно ме следи.
Монетите прозвънват в портмонето.
Звучи фортиссимо под едрите звезди
мълчанието на сърцето ми.
Черно
ВРАБЧЕ В АВТОБУСА
Пърха с ужасени криле.
В безмилостното стъкло се удря и пада.
Врабченце разрошено – нямаш късмет!
Прозорци безбройни те дебнат в обсада.
Автобусът за теб е станал капан –
на тъмница подвижна прилича.
С вестник гони те пътник засмян.
Зад седалка се крие пискливо момиче.
Страхът с въпроси те пари-
страхът сред бензинови пари...
Врабче,
ти си моят внезапен брат!
Пърха с крехки криле –
неспокойна и болна, душата ми
и се удря с вопъл безмълвен в стъклата
на този безмилостен, леден,
пътуващ към хиксово бъдеще свят...
Той е наметнал съдийската тога.
Той ни готви присъди: глад, суша, огън.
И в гибелта си бавно навлиза –
последната спирка вече е близо.
Всички забрани отдавна са паднали,
късат се нишките на Ариадна.
Взрив подир взрив разтърсват планетата...
Душите, с досада отминали всички уроци астрални,
с прозрачни криле пърхат, пърхат над хаоса ален –
празноглави до глупост,
наивни врабчета.
Черно
ДИАЛЕКТИКА НА ПЕТНАТА
Застудя – живакът скочи стремглаво под нулата.
Вихрушки бодливи бузите жулят.
От екрана домашен обясниха най-популярно:
скоро всеки от нас може да стане полярник.
Слънцето си почивало – от умора навярно.
А пък ние се стряскахме от ефекта му парников.
Слънцето кротко си дреме, пести си протуберансите...
/Пък и с теб, мое слънце, вече си губим шансовете!
Всъщност, къде са лъчите ти – да ме греят и топлят?
С остри ъгли са делниците ми – как исках да бъдат обли!/
Задавал се период ледников – та макар и от дребните.
Възможно – ще оцелеем. Но помнете – гибел ни дебне!
/От стакатото в любовта ни със сигурност ще оцелея.
Да оцелявам е кредото на моята одисея!/
Надежди за ново затопляне звънко закукуригват.
Черни петна върху Хелиос предсказват скоро изригване.
Ще разлюти свойте пламъци древната му жарава –
за кой ли път ще повтори Земята ни пролетната си изява...
Черни петна пророкуват надежда за светлото утре.
/Твоите черни петна, мой приятелю, ми вещаят раздяла безбурна!/
Черно бавно узрява до бялото, бяло черното връща назад...
Ще е пролет. Ще крача без тебе. С благодарност към черния цвят.
Черно
СЛЕД НЕКРОЛОГА
В дома на леля Лили –
и вили, и могили.
А на вратата вече /услуга в кратък срок!/
под черна пеперуда е кацнал некролог.
Свалиха снощи тялото – и в моргата е още.
А двете й наследнички не спаха тази нощ:
наравно да делят жълтици и карфици,
паници, ръкавици, лъжици, игленици...
Кашоните се пълнят – наследничките бързат.
Торби предмети всмукват както тресчици – бързеят.
От шестдесет години от леля Лили сбирани,
делят се вази, шалове... И даже бучка сирене.
Зората гледа строго към стаите опразнени.
Ключът изщраква сухо в дома, от смърт белязан.
Кънтят печално стаите от празнота в обилие...
От снимката на пода се смее леля Лили.
Черно
ЗАТВОРЕНО
Днес цял ден на вратите чуках.
Мълчат, ослушват се в тъма беззвукова.
На твоята врата почуках – също е заключено...
Защо не ми отварят? Какво ли се е случило?
Дръглива котка се залутва и мяучи.
Луната следва стъпките ми – вярно куче...
Заключено. Залостено. Затворено.
Бездушие планетата прорязва с корените си.
Най-търсената стока – за ушите запушалки.
И катинари. И резета. И ключалки.
Прибирам се в дома си, от обичта опразнен –
при статуетките, картините и вазите...
Но някой чука на вратата ми – нима са гости?
На пръсти стъпвам тихо –
и с резето я залоствам.
Черно
ДЕТСКИ ПАРК
Атракция – отваря кит устата ненаситна
и веселите детски викове налапва.
Поглъща ги в едно със светлината.
И по езика му огромен
се стича на деня позлатата.
Децата скачат. Радостните писъци
животът – кит поглъща хищно.
/Така котакът дебне мишка!/
И ето – всички са в търбуха му,
със сокове разяждащи облян.
Тук няма милост. На съдбата в списъците
на всеки отредено е да бъде храносмлян.
Заглъхват радостта и смеховете –
с тях запознават се житейските ензими.
Хранопроводът скоро ще изхвърли дрехите
и с лицемерна скръб – и датата, и името.
Годините са къси и ситни са минутите.
Децата скачат весело по стълбата батутна.
А китът дебне – мрак в огромните зеници.
Нощта е котка преди скок и чака.
Червен, просветва надпис в мрака:
„Това е генерална репетиция!”
Лилаво
РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА ХУДОЖНИЧКА
Покрай трагичната глава на Стамболов
в градинката епична на „Кристал”,
на облаци лилави под залезния шал
повтаря споменът болезнен послеслов.
... Хей тази пейка беше на Антония –
художничка без дом и без палитра.
На дните й печалната агония
се нижеше в жесток, безсмислен ритъм.
Аз помня босите й ходила, от студ лилави,
и дрезгавите думи: „Ще ви нарисувам!”
Но – отминаваха я. Даже с псуване.
Аз помня листа бял и глътката „Наздраве!”
С боя даряваше я щедро всеки храст.
Трева, листа. Зърна от птиче грозде.
И образът, до днес невзрачен, бозав,
изгряваше на фон лилаво-розов
и за човека се превръщаше в компас...
Мъжете все си тръгваха, отнесли
оскъдни левчета от неизядена вечеря.
Пазачът нощен – вятърът – сълзите блеснали
избърсваше по навик с кърпа черна.
... Днес само споменът на пейката нощува –
приспива го фолкмузика и клаксон на кола...
Но виждам пак лилави печални ходила
и дрезгав глас подвиква: „Ще ви нарисувам!”
Антония Огоста е поетеса, издала две стихосбирки, и улична художничка, която помнят много софиянци. Няколко години преди смъртта й се изпълни нейната голяма мечта да живее във Варна – където, приютена от добри хора, нощуваше в склада на едно кафене.
Сиво
ПЕПЕЛЯШКА – НОВ ПРОЧИТ
Пепеляшка
сменила е днес роклята скъсана
с дънки.
Златните свои къдрици заплела е
в сто плитки тънки.
Просото от леща отделя момичето
в старата приказка.
Днес Пепеляшка така търпеливо
отсява лъжите от истини...
Халката златна не върху пръста –
на пъпа принц рошав е сложил.
Татуирал е името свое
върху кожата й.
Съвременни приказки -
за футбол, компютри,
за цигара, с „Ронсън” запалена.
Самотна сълза е хвърлила котва
на окото сред залива.
А Пепеляшка, тъжно усмихната,
затваря последната страница
на своята приказка стара.
Блещука печално сред здрач неутрален
нейната дълга цигара...
Но дъщеря й на вярата грабва щафетата
и на надеждата закъсняла.
И тя като баба си,
и тя като майка си
чака принца с мантия бяла.
Буца, спряла на гърлото,
с мъка преглъщам.
И аз /като вас!/
Пепеляшка съм също.
Сиво
СТАРИЯТ МУЗИКАНТ СВИРИ ШУМАН
Спомените, мечтите – това му остана.
Съхне бавно кафето по стените на каната.
Върху масата вехнат обелки картофени.
В лъч танцуват прашинки с балетни пантофки.
Самотата вечно е тук – другар илюзорен.
Често казва „Наздраве!” с чашата пукната.
„Аз съм старо дърво с пресъхнали корени!”
музикантът й шепне, преди да се чукнат...
„Посвири!” Самотата му казва. „Затвори тази книга!
Не си свирил на чело отдавна. Денят ти тъй беден е!”
Музикантът отваря калъфа с жест забравен, победен.
После сяда. Лъкът като лъч се издига.
Ще изсвири „Мечтание” – мечтите са живи все още!
Ще се слее с тъгата красива на Шуман...
И засвирва. Фалшиво. Звуци – куци и рошави.
Май талантът затрупан е на времето с шумата.
Непослушни, акорди летят самоволно.
Лъкът бавно се бори с петолиния прашни.
Инструментът не пее – а киха и кашля
сред диезите гърбави, сред бемолите болни.
Лъкът – вече не лъч! – просто пръчка с опънати косми
ляга скръбно в ковчега черен от кожа.
Закопчалката щраква в тишината колосана.
Лъч с прашинки – не лък! – душата тревожи.
Папионката вишнева гасне бавно на пода.
Нощна стража – тъгата – започва обхода си.
И сред сънища старчески, сред нощните шумове
плуват звуци божествени. „Мечтание”. Шуман.
Жълто
ЩРАУСОВ СИНДРОМ
Изстрел. Спряха песните птичи.
В локва кръв – русокосо момиче.
Кой по склона прегърбен се втурна
и се скри в храсталака ажурен?
Кой прекърши засмяното цвете?
Кой ще бъде свидетел, кажете?
Нека има грехът наказание!
Чу се тежко и тъмно мълчание.
На синдрома на щраус обречени,
в кофи с пясък главите си крием.
/Предвидливи сме – плажът далече е,
а в мечтите – пустинята!/
С нежен пясък сърцата си мием.
Магазини за пясък, сергии...
Виж – пристига спасителен пясък
във вагони, фургони, камиони.
Пълнят кофички с жълтия блясък
помъдрели дечица с балони.
Портативната безотговорност
натежава на гръб и на рамо.
Килограмите влачи покорно
и е пясъчно нашето знаме.
В кофи с пясък се сгушват душите.
Обич, дълг, благодарност –
в сипкав пясък са скрити.
Пясък бавно затрупва ни –
и под облаци сини
моят град неусетно
се превръща в пустиня.
А сред залите пясъчни вместо звуци на Щраус
тежки стъпки отекват. Ние тичаме, щраусите.
Жълто
И В ЖИВОТА Е ТАКА
Кафяви, жълти телеграми есента изпраща пак
и пощальонът-вятър ги пренася на адрес –
на тротоарите, на хората доставя вест,
че идат студ, виелици и сняг.
Градината пред блока застлана е с килими.
/Камион на улицата ги очаква, без да вдига шум/.
Младеж пристига с уред с непознато име –
„листочистачка” да го наречем наум.
Натиска копчето невидимо – и с ужасяващо бучене
изпраща струя въздух към килима от листа.
Въздишат старците по пейките: „Шум вдига до Христа –
но труд спестява и спестява време!”
Бръмчи листочистачката победно, лъкатушно.
Израстват жълти купчини послушно...
Но вятър бузите наду сред есенната пантомима –
купчините листа издуха – и жълти, пак разстла килимите.
Жълто
СЪБИРАЧЪТ НА ФАСОВЕ
Той е мургав, със сини плувки.
Профилът – иконостасен.
Пенливи и жадни са на вълните целувките –
но той отминава, събира фасове.
/Хей ги, сред зноя жълт кротичко чакат!/
До мен се навежда, парва ме с лакът.
Този фас е сдъвкан с омраза
на половината фраза.
Онзи спокойно е гаснал като кандило.
Този до него – зацапан с лилаво червило...
Скъперникът с фаса устата си пари.
Щедрият не доизпушва цигарата.
Познавам по фаса масата, касата, класата;
долавям характера, силата
и дали съвестта тази личност пронизва с осили...
Може би тъй си мислеше той
в своя път лъкатушен.
А може би жегата в мозъка мой
тази тирада прошушна...
Змийски зъб изведнъж ме захапа,
заля ме страхът горещ.
Защо този мъж с кожа грапава
безспир броди в плажната пещ
Защо с мълчание устата му е зашита?
Може би събирач е той на душите
за съда на Господа-Бога?
Може би пише на нашите дни епилога?
Не, не съм още за Съдния ден готова.
Грехове натежават в душата ми – тъмно олово.
Чакам обречена, в жълтата сипкавост сгушена.
Събирачът пак ме отмина –
не съм доизпушена.
Синьо
ГРАВИТАЦИЯ
На Асен Дипчев
Когато сред порой въртиш волана
или небрежно поразгърнеш вестник.
Когато зимата натрупа тежки преспи...
Когато ближеш или пък нанасяш рани.
Когато аромат разпръснат пак акациите.
Във всеки миг и в четири сезона
един за теб отгоре спуснат е закона,
наречен просто „Синя гравитация”
Тя и очите ти /за да се знае!/ оцветила е.
Тя честичко налива синьо
в характера ти непокорен, жилав.
Корекции привнася в твоя строг аршин...
Но противи се, противи се с неуморни сили
бодливият ти нрав на сарацин.
И може би се питаш ти: „Защо избрал съм
професия, далечна от звуците на валсове –
строител станал съм. Защо?” Защото
нагоре винаги е пътят на доброто –
а се строи нагоре – вертикално!
Защо ли разсъжденията ти напалмови
/на съпротивата ти вечна продължители!/
навлизат неохотно в тихите обители?
А и Ерато по каква причина
/се питат може би мнозина/
тъй често идва ти на гости?
Защо от тъпи и нелепи мисли
пространството с досада чистиш,
и случва се да ги оглозгаш чак до кости?
Нагоре синевата вика те – към облачните декорации.
Така осъдил те е Бог – на тази синя гравитация.
И уж си стъпил здраво и стабилно на земята,
а всъщност горе си –
сред синевата.
Синьо
ЩРИХ ОТ НЕСЕБЪР
Прозрачни бузи вятърът надува –
но мелницата с него вече не флиртува.
Ръждясали контури спят върхфу лазура –
разперен скелет върху синя политура.
Отдавна са изгнили дъските на крилата.
Около тях се вие кресливо бяло ято.
В привидността на своето бездействие спокойно
с холандски шик запушва тя пробойните
на дните обезсмислени. Закрепва мачти.
Посока сочи на мечтите разнозначни.
Напомня ни, че има смисъл даже във фиаското.
Че кълн се крие даже в гнила праскова.
Тя казва: без крила мелете и летете –
и будната ви болка ще се превърне в цвете!
На дните ни проблемите безбройни
тя мели, мели, мели с безкрилието свое
сред шумната безгрижност на пъстрата тълпа...
И всичко се превръща в синева.
Оранжево
СВИДЕТЕЛСТВАМ:
На делника ни в изподрасканата амалгама
с машината на времето пристига дядо Добри.
От храма – вкъщи, от дома – към храма –
това е всекидневната му орбита.
Зората хвърля първия оранжев блик –
обул е вече самоделните цървули.
Сред ранобудното и бодро чик-чирик
закусва залък хляб с парченце дюля.
Към храма тръгва. Не му трябва превоз –
та стогодишните му крачки са ритмични.
А бялата брада е знак за древност,
за мъдра, мълчалива лаконичност.
Пред вход църковен и сред звън камбанен
протяга празна чашка и към мен.
Стотинки сякаш не съм дала, а имане –
той подарява ми поклон на суверен.
А продавачката на свещи ми прошепна:
„Бог да закриля святото му дело!
Откак се помня, той протяга шепа
храм да издигне в родното си село!”
Сред гълъби църковни и сред звън камбанен
очаква щедростта ни с мълчалива кротост.
И есента разстила с аромат тамянен
в нозете му оранжеви банкноти.
Дядо Добри Добрев е почти на 100 години. Но все още можем да го видим пред храма на „Св. Александър Невски” или на „Св. Седмочисленици”. Парите, които е събирал от милостиня този Божи човек, са били внасяни от него на няколко пъти в банкови сметки на храмове и са отишли за ремонт и строителство на църкви.
Оранжево
СЛУЧКА НА ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ”
Площад „Славейков”. Звън трамваен
сред пъстър свят. Сергии с книги.
Минава някой, друг настига го –
тук царство е на срещите случайни.
Баща и син са седнали на пейка бронзова.
Залепва устните им бронзово мълчание.
А над привичната площадна проза
оранжев залез хвърля пак посланието си.
Дохвърча ято весели момичета.
Със смях прегръщат бронзовите фигури.
„За свобода загинали са сигурно!”
едно изрича. Друго казва:
„Бас хващам – десният е Вазов!”
Внезапно Пенчо гостенките си неканени запита:
„Дали спи езерото в планината още?
И все така ли в есенните нощи
над него буки гранките си сплитат?”
Изпискаха. Изчезнаха сред минувачите.
Остана празна пейката. Край нея мина просяк.
Претичаха три циганчета боси.
Опърпан старец стъпките си кьопави провлачи.
След него мина мъж с бижута златни
и дама с колие многокаратно.
Нощта заляла бе с оранжево витрините.
Едни купуваха си бучка сирене,
а други ги опразваха безгрижно.
И дама позавяхнала с прическа рижа
излезе от колата, просяка отмина,
наперено и властно влезе в магазина...
... Сред светлините, победили мрака толерантен
тъмнееха, забравени, две чанти
и малка скъпа ръкавица.
Оранжево угасваха захвърлените фасове...
Изрече Петко с глас ръждясал:
„И днес парица е царица!”
Кафяво
СЛЪНЧОГЛЕДОВА ОРИС
-
Слънчогледи, къде са вашите шапки лъчисти?
-
Септември свали ги – смени ги с кафяви и сухи!
Вятър шумулка в листата ни грапави глухо.
Зреят в зърната ни черни загадъчни мисли.
Зрелост – сезон неочакван! Май вече станахме умни.
Спомен след спомен разлиства нашата възраст безшумно.
Слънцето вече не следваме – все към пръстта се заглеждаме.
И ни придърпва към нея на възрастта безнадеждието.
Дните ни хвърлят по навик в свойте разпалени пещи.
Чакат бутилки пластмасови, чакат тигани горещи.
На ориста си обречени, в бавна агония креем...
Но пред олтара на слънцето слагаме шепичка семе.
Розово
PERPETUUM MOBILE
Облакът бе розов – ангелска възглавница.
По пътека розова крачех бодро с раницата.
Роклята ми също беше с цвят на роза.
От тестето карти вадех само козове.
Розови листенца ронеха надеждите...
Но животът злобно си намръщи веждите –
и приготви тонове от боята черна.
Прати ми я с влакове, с кораби, с цистерни.
Наводни дома ми, плисна към небето.
Всичко стана черно – даже и сърцето ми.
Зад гърба ми някой викна: „Черногледство!
И глупакът знае – розовото вечно е!”
И видях в антрето профил на момиче.
Розовата рокля на вълни се стичаше.
„Черното ни гони – но вървим към розово.
Даже възрастта е с розови прогнози.
Побеждава всичко този цвят прекрасен.
Той скръбта прогонва, с радост коронясва ни.
Над всичко триумфира този вечен цвят.
Розово залива черния ни свят!”
Каза – и си тръгна с шумолене розово.
И вратата гръмна с весела експлозия.
Роклята си розова люшна над паважа.
Водеха я облаци саждени под стража...
В душата ми печално свиреше латерна.
Розовата рокля бавно стана черна.
Многоцветно
РОДОПСКО ОДЕЯЛО
Доскоро тук имаше спретната къщица.
Днес виждам руини сред сенки намръщени.
... Веднъж тук видях сред трева избуяла:
детенце пълзи върху пъстро одеяло.
А млада жена го поглежда усмихнато...
Завърта ме бясно на спомена вихърът.
На стол посред двора сух старец припича се.
А млада жена с одеяло дотичва,
завива грижливо, с любов коленете му –
и джанката щедро им сипе конфети.
Доскоро тук къщичка бяла се смееше.
Днес джанката чака смъртта си, но зрее -
и върху тухли, картони, кашони
вместо сълзи плодовете си рони.
Но алено, синьо, оранжево, бяло
в двора пъстрее родопско одеяло.
Виждам с вътрешен поглед жената позната –
върху тухлите с обич одеяло намята.
Сълзите капят – джанки узрели.
Удря тъгата в сърцето чинели.
Сред трополене отчаяно – чух ли? –
тъжовния шепот на старите тухли.
Той бавно замира в печална отмала
под старото топло родопско одеяло.
Многоцветно
БЕЛОТА В КЕШ
Тази дъга, съединила двете длани на зеления дъжд.
Господарка на спектъра е тази дъга –
не само на пъстрите дъхави багри под облака,
но и на нюансите на ежедневието ни.
Не се оплаквам от буйната й многоцветност –
тя е влогът безлихвен,
който прави богатия по-богат,
бедния – още по-беден.
Синия цвят го откраднах – апаш побеляващ -
от банката на небето.
Жълтият сам се излюпи с писукане пухкаво
заедно с мене / и с тебе, естествено!/ -
за да кълвем с настървение
черупката крехка на Времето.
Червеният цвят пристигна от прилива
на реките в моето тяло
/ а това значи – и в твоето!/
и от капката, трепкаща върху шипа на спомена.
Седем са тези цвята –
техният хор изпълнява оратория на белотата.
А белотата е нулата на цветовете –
тунела, през който излитаме
в онова тъмно, отдавна мечтано пространство
на вечната необратимост.
Не ми казвай, че белотата финал е –
тя е началото.
Тя е стартът студен на кокичето,
океанът бушуващ на празния лист,
тя е бодилът на обещанието.
Тя е яйцето, от което любовта се излюпва.
Тя е клетва без думи, тя е нейното изпълнение.
Тя е край, който става начало.
... Някой след мен ще открадне лазур от небето.
Жълтия цвят...
Червения цвят...
И отново съдбата ще тегли калема –
плаща се с белота.
Ирина Александрова
Гласове от палитрата
Българска, първо издание
Редактор: Велин Георгиев
