***

Не съм единствената в този град,
която денем чака призраци
да посетят изложбата на кактуси.
Разбрах това, когато днес те срещнах.
Ти също като мен ловеше зайчета
тъй слънчеви, лъщящи на алеята отсрещна.
Ти не попита кой ме е изпратил
да подредя изложбата от кактуси
и отключа погледите на търговци на плакати,
да се влея в мисълта им?



Не съм единствената в този град,
ти също като мен не търсиш отговори.



НА СЕБЕ СИ

Може би късно ще зная,че била съм щастлива,
че битът ми не е бил режисиран
и в неудобния свят съм живяла комфортно.
Може би късно ще си припомням
с мъдростта на събраното вчера,
че пулсът ми любов е отмервал.
Може би ще забравя страшното,
но склерозата днес не ме гони – 
страдам. По малко се роня,
младостта ми вълци изяждат!
И не смея да мисля за после,
след пира кой ще събира костите
и защо с вярата зрее заблуда,
че след нас нещо остава. Лудост е.




ЗВЕЗДА

На дъщеря ми

Най-земна
прекрасна звезда!
Винаги ще се чудя
как светло изгря
сред полето от облаци черни.
Неповторима звезда –
най-скъпото нещо за мене!

Понякога ме е страх
как ще я съхраня,
тя сама не разбира,
че свети
с най-ярки лъчи
право в сърцето ми.

Зная, че по-късно няма да е така…
Не си мисля за утре,
днес я обичам
и днес й се моля да грее,
да радва очите ми.




***
ЧАКАТ.
Височината на хората
регулира
нивото
на всяка опашка.
Чакат.
Опашката – ниска.
А хората – 
от познатата “бронзова ера”.

Неподходящото утро
пак ги застига
/отново!/
сред тайния свят на прожектори
и явните знаци
на смешните улици
нарисувани грозно
от четката на луд историк.

ХОРАТА ЧАКАТ.
Над тях се присламчват
световните паяци
да докопат
мухите
от тяхната къща.

Остаряваме
със подути очи
от взиране
във гърба
на човека отпред.
ЧАКАМЕ.




***
“И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.”
Д. Дебелянов

КОГАТО СЕ РОДЯ ОТНОВО
ще съм забравила за вчера,
за теб, за моя град,
за черните ръце на хората
и за живота ни премерен…

Когато се родя отново
ще искам много да си спомня
далечните звезди и в тях
мечтите…Моите мечти.
Дали ще мога да си спомням…

Дали ще мога в нова пролет
след ветровете на нощта
очи полека да отворя,
бриз хладен да ми заговори
и свят да видя в светлина…

Дали ще бъде пак възможно
след урагана от лъжи
да пазя скъпия си спомен,
че сме пониквали тревожно
в земята, като сме били.

Ще бъда истински свободна,
когато се родя отново.
Към бездиханните пространства
навярно ще е моят полет…
Но нищо няма да си спомня.