ПЪТЕКАТА, КОЯТО МЕ ОТВЕЖДА,

поглъща заревото на душата ми...

Смехът,

звездите,

живото пространство

не си приличат,

не, не си приличат.

 

Звукът на непознати струни

изтръгва непривичен екот.

 

 

Разсипва се на прах и чезне

под свечереното небе.

 

Сред пепелта – покой обжарен...

 

На мястото на Слънцето остава

нащърбен белег от изгаряне.

 

 

В ОКОТО ЗЛАТНО НА ЛУНАТА

прелитат непокорни птици.

 

Обгарят в жълтоален пламък

и песните си разсъбличат.

 

Събуждат унеса ми тръпен

с гласът си – зажадняло ехо.

 

Зениците им – откровение –

е стълбата ми към небето.

 

Държа в ръцете си стремежа

на бягащите силуети

и в прелета им неспокоен

захвърлям сивата си дреха!

 

 

ПРАХОСНИЦИ НА ЧУВСТВАТА СА ВЪЛНИТЕ.

Раздумки пилеят по сънния пясък.

Разчупват духа,

същността му.

 

Избелели от слънцето спомени

в черупки седефени крият.

 

На пяната в бялата риза

венчават брега със стихията.

 

И с мен се задавят немирно,

щом по брега ме настигнат.

Не искат да знаят, не питат.

Предлагат ми куп лудории.

 

А после обратно отлитат,

отнесли и своите дири.

 

 

НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ

аз ли загърбих живота

или той мене.

 

Оказа се голяма благодетел –

топлим си взаимно гърбовете.

 

БОЖЕ МОЙ, ОСТАРЯХ,

а приличам на птиче,

паднало от гнездото си.

И още търся отговори

от разума към душата

и от душата към разума.

 

Има ли животът ни обяснение?

 

Не е ли той повторение

на пътя Ти към Голгота

и часа на Разпятието!

Ти ли, Боже,

си изкупил греховете ни

или ние се раждаме

да преповторим смъртта Ти?

 

 

В ПРОСТРАНСТВО ДРИПАВ ПОЛУМРАК

с привкус на предържана рана,

животът ми, нарязан с прагове,

изглежда несъмнено странен.

 

Небето грохнало стои,

издраскано от хитри нокти,

а към едемските врати

пътувам някак без охота.

 

В душата ми замръзнал вик

болезнено дълбае яма.

И ето ме – готов скептик,

осъден за самоизмами.

 

 

ЧИРПАН

 

Всъщност, нищо особено.

Най-обикновено място.

И Раят вероятно

няма нищо общо с него.

 

Но някой там ми каза:

 

“Здравей, аз съм този,

който те видя в мечтите си!”

 

И останах.

 

 

В ИЗРЯДНИЯ МИ ДОМ СЕГА

има нещо неприветливо.

Избяга песента на детските крачета

и онези смешни слънчица,

тържествено изгрели по тапетите.

 

А вместо лепкавите пръстчета,

чувството за самота прилепна

по стъклата и пердетата.

 

На мъжа ми ризата любима,

сивата, с протритата яка,

как ми липсва, Господи,

захвърлена на стола.

 

Помниш ли, с ръкавите навътре.

Несдържаната олелия в чекмеджетата

и вестникът му, паднал на земята,

когато кротко е заспал,

затиснал очилата си.

 

Оставих на тавана паяк.

Дожаля ми да съсипя

къщичката му изваяна.

 

Приятелски си бъбрим вечер,

че всъщност целият живот

е устремно препускане към края му.