ЮЛИЯ ВАПЦАРОВА - НАЩЪРБЕН БЕЛЕГ ОТ ИЗГАРЯНЕ

 

ПЪТЕКАТА, КОЯТО МЕ ОТВЕЖДА,

поглъща заревото на душата ми...

Смехът,

звездите,

живото пространство

не си приличат,

не, не си приличат.

 

Звукът на непознати струни

изтръгва непривичен екот.

 

 

Разсипва се на прах и чезне

под свечереното небе.

 

Сред пепелта – покой обжарен...

 

На мястото на Слънцето остава

нащърбен белег от изгаряне.

 

 

В ОКОТО ЗЛАТНО НА ЛУНАТА

прелитат непокорни птици.

 

Обгарят в жълтоален пламък

и песните си разсъбличат.

 

Събуждат унеса ми тръпен

с гласът си – зажадняло ехо.

 

Зениците им – откровение –

е стълбата ми към небето.

 

Държа в ръцете си стремежа

на бягащите силуети

и в прелета им неспокоен

захвърлям сивата си дреха!

 

 

ПРАХОСНИЦИ НА ЧУВСТВАТА СА ВЪЛНИТЕ.

Раздумки пилеят по сънния пясък.

Разчупват духа,

същността му.

 

Избелели от слънцето спомени

в черупки седефени крият.

 

На пяната в бялата риза

венчават брега със стихията.

 

И с мен се задавят немирно,

щом по брега ме настигнат.

Не искат да знаят, не питат.

Предлагат ми куп лудории.

 

А после обратно отлитат,

отнесли и своите дири.

 

 

НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ

аз ли загърбих живота

или той мене.

 

Оказа се голяма благодетел –

топлим си взаимно гърбовете.

 

БОЖЕ МОЙ, ОСТАРЯХ,

а приличам на птиче,

паднало от гнездото си.

И още търся отговори

от разума към душата

и от душата към разума.

 

Има ли животът ни обяснение?

 

Не е ли той повторение

на пътя Ти към Голгота

и часа на Разпятието!

Ти ли, Боже,

си изкупил греховете ни

или ние се раждаме

да преповторим смъртта Ти?

 

 

В ПРОСТРАНСТВО ДРИПАВ ПОЛУМРАК

с привкус на предържана рана,

животът ми, нарязан с прагове,

изглежда несъмнено странен.

 

Небето грохнало стои,

издраскано от хитри нокти,

а към едемските врати

пътувам някак без охота.

 

В душата ми замръзнал вик

болезнено дълбае яма.

И ето ме – готов скептик,

осъден за самоизмами.

 

 

ЧИРПАН

 

Всъщност, нищо особено.

Най-обикновено място.

И Раят вероятно

няма нищо общо с него.

 

Но някой там ми каза:

 

Здравей, аз съм този,

който те видя в мечтите си!”

 

И останах.

 

 

В ИЗРЯДНИЯ МИ ДОМ СЕГА

има нещо неприветливо.

Избяга песента на детските крачета

и онези смешни слънчица,

тържествено изгрели по тапетите.

 

А вместо лепкавите пръстчета,

чувството за самота прилепна

по стъклата и пердетата.

 

На мъжа ми ризата любима,

сивата, с протритата яка,

как ми липсва, Господи,

захвърлена на стола.

 

Помниш ли, с ръкавите навътре.

Несдържаната олелия в чекмеджетата

и вестникът му, паднал на земята,

когато кротко е заспал,

затиснал очилата си.

 

Оставих на тавана паяк.

Дожаля ми да съсипя

къщичката му изваяна.

 

Приятелски си бъбрим вечер,

че всъщност целият живот

е устремно препускане към края му.