ИВАН БЪЧВАРОВ – ОТНОВО ВРЕМЕТО ЗАПАЛВА МАКОВЕ...

ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО

 

Разпръсната любов, в която все се губим като в тъмнина...

Побегнем подир лъч, изпратен от небето синьо,

докоснем го... След туй се втурваме след друга светлина

под блясъка на тайнствения нож на чувствената месечина.

 

И тъй до гроба ни… След туй долитат други пеперуди...

И те от цвят на цвят запърхват, дирят заредена страст.

 

Угасват им годините в безплодието жадно на заблудите...

И нищо не остава от лика им в профил и анфас.

 

 

БЛУЖДАЕЩО МОРЕ

(Лирична поема, 1994)

 

1

Изчезнаха мъже във щорма

като звезди сред облаци...

 

Надеждата закри очи във дланите

на най-далечната галактика.

В съня ще ни напада паметта.

 

2

Страданието вдъхнахме в Голготата

на шеметни неправди.

 

И мълнии изгаряха Небето

на храмове и на мечти.

 

3

Потъваха ни погледите в далнините

и диреха Надеждата

в най-далечната галактика.

Орли крушеха безразличното Небе.

И бавно изпълзяваща зората

по вълните стръмни,

които се свличаха и чезнеха

във своя отлив...

 

4

О, дяволски е трудно да си

на ера недоносена в началото.

 

Край съмналите сънни градове

със камъните язовирни

градяхме ний напразно кули празни

на стародавни догми.

 

И трябваше

сред рифовете хлъзгави на времето

невидими часовници да будят вярата ни.

 

5

И първобитният ни прародител

преди подир дърветата на лов да тръгне

е търсил себе си далеч от думите...

 

6

За камъните в билото какво е,

че са на върха?

 

Що е свободата на сомнамбулната Луна?

 

Златото от дъното на вековете

застила съвестта като легло,

а властта

ни сменя маските...

 

7

Движението на могъщото Море

от пустинята на петолъчките

ни отнася.

 

И стават мъртвите безсмъртници.

 

И плачат каменни надгробия.

 

И я отприщват...

 

8

Взривява кораба на кроткия ми сън

словесна мълния:

- Откъснахте ли ябълката на раздора?

Наживяхте ли се между приливи?

Премръзнали

достигат ли ви ласките

да бъдете като бащите си?

Напълниха ли се мечтите ви

със острови и златни спомени?

 

9

Вклини се Прохода между бащите и децата.

 

Отдалечи се приятел от приятеля.

Животът от живот.

Небето от Земята...

 

И като кученце премръзнало

заскимтя сред думи ледни самотата.

 

10

Понякога като в тунел се блъскам:

човекът ще запомни ли дълга

и мястото си наранимо?

 

Ще разбере ли що е истината и какво – лъжата?

 

Духът крилат ли ще го понесе към Рая

или рогът на дявола към Ада?

 

11

Отново времето запалва макове

по непокорните скали.

 

И пак поставя клетвите на изпитание.

 

Препуска неуморния си кон...

 

12

А бе Морето хоризонт

преди да стъпим на гърба му.

 

Сега какво?

 

Опъват хоризонти нови

златните си обръчи.

 

И като пламъци изправени

прегазваме вълните,

блуждаещи между настръхналите брегове

и нищото на вчерашния ден.

 

13

Не е безкрайно уморено

потъналото в мрак и скука яростно Море,

като дъга да се прегърби.

 

От зюмбюлените хълми на вълните

отново се подема говора:

 

Да се надбягваме със себе си!

 http://www.svobodenpisatel.org/…/2012-12…/19-ivan-bachvarov