МАРИЯ ДАЛАКЧИЕВА – ЛЕРИНСКА - МЪДРА ПОЕЗИЯ, ПОБЕЖДАВАЩА ВРЕМЕТО

 За поетичната книга на Владимир Луков

Сверка на сетивата”, Из. „Пропелер, София, 2005 г.

Признавам, че когато прочетох за първи път новата стихосбирка с избрани стихотворения на поета-философ Владимир Луков „Сверка на сетивата”, реагирах с чувствата и мислите на поет, който се пренесе в най-ранната си младост.

Аз прелетях бариерата на респектиращата биография на неговата творческа личност, а също на мненията и критериите за поетичност – стабилни стожери на катексирани личности, поети и читатели – съпровождащи отделните дялове на стихосбирката и се запитах:

Какво мога да кажа аз?

Има ли нещо по-съществено да разкрия от това изпитващо собствените си сетива творчество?

Мога ли да достигна до същността, която според поета е „многолика” в „Прашинката”?

Или, „осветлявайки другия”, да „укрия” себе си „Съкровено”?

Или да изчаквам времето, когато:

Всичко се струпва в мига като клада /

и пак във мига като дим се разпада. („Пътят”).

Питах се: Защо този поет-философ и географ-изпитател не само на земния релеф, но и на „пейзажа на душата”, невизирайки времената, а вечността, пита себе си („Въпрос”):

Дали съм птица устремена?...”.

И защо този поет, когото помня от стихотворението „Ездачът”, сам носещ душата на птица, я е затворил в „Гардеробът” и се чуди:

Какво ли толкова е сторила птицата,

че само в Небето се чувства свободна!”?

И дали не си е поставил една нова цел – да измъкне тайно затворените ни от нас самите наши души; да ни измъкне от клетките на собствените ни илюзии с пропаднали идеали и срутени кумири; да събуди нашата многократно наранявана същност чрез ретороспекция?

Съзнателно или неволно този поетически акт и факт рефлектира чрез заглавието „Сверка на сетивата” двупосочно (но не противоположно) – както към самия творец, така и към читателя, осезаващ по свой начин света.

Четях задълбочено стих след стих.

Покоряваше ме мъдростта, въоръжила метафорите със свойството да прониква тайно и дълбоко в съзнанието ми; преодолявах своеобразната структурираност на стихосложението, изключващо лекомислената звънкост. И при все това, и при все това – сърцето ми вече трептеше в стиховете на „Сеячът” и „Пролетни птици”. В тях аз оставах в магическия плен на „една сълза гореща, синя, / неотразила скоростта…”… „в очите на сеяч отруден, / вселил се в мен като предвестник / на щастие и светлина.”. А също и в плен на полета на „птиците прекрасни”, които „като слънчев картеч прострелват и мен/ и припомнят ми с вик, че съм син на Земята”

Аз плаках над тези стихове…

За всичко останало узрявах бавно над тази малка книга, в която потъваха вечерните ми часове, за да я предадат в сънищата на Нощта…

Отговорих на поета със стихотворения за самотния летеж на една ранена птица – за неизживяното лято и нейната тъга.

А нима това е очаквал той, когато е създавал стихосбирката си?

Нали всеки иска първо него да видят!

Нима не можех по-мъдро да му отговоря с един възторжен литературен отзив?... Който… никойникой няма да публикува, защото не съм литературен критик.

Винаги съм принадлежала повече на сърцето си, отколкото на ума.

Чрез стихосбирката „Сверка на сетивата” разбрах колко дълбоко този поет-философ достига до неразораните целини на същността ни.

Той съзнава значението на Сеяча у себе си, без който не може да се появяват благородни кълнове – още повече, ако самият той не хвърля в браздите своите семена на обич към човека.

(А аз исках някога да бъда и Сеячът, и семето, и нивата. В несбъднатата ми стихосбирка на моето време „Аз да бъда Магелан” исках и да търся „топлите течения” в студения… в рационалния електронен… до безумие… свят… Невъзможно! Непостижима цел! Невъзможна хармония! Химера.)

Питах се: Защо на този истински поет не изпратих само празничен поздрав за наздравица?

Нима защото бях „Черницата”, отсечена от друг – пред погледа на другите, на съседското плетище, за да не хвърля тя сянка върху делата им – докато и те самите мълком точеха брадвите си. Все същите тези или все същият този, който никога не е чувал съвета на майка си:

Отсича се дърво в дълбока доба –

когато спи и не познава себе си…”

(„Черницата” )

Да, аз стоях на своята скала и гледах към морето.

Някога исках да бъда вярна на прилива, на неговия устрем, а останах вярна на себе си и на своето време – значимите неща у мен, които някои все още искат да заличат завинаги.

И когато вече бях на път сама да се залича, до мен долетя песента на един руски певец за „ранената птица”, която унило се снишавала, прощавайки се с Небето, „забывшая радость полета”.

Стихосбирката „Сверка на сетивата” на Владимир Луков ме върна към тази радост и към неумъртвената ми същност да откликвам на истинската поезия със стихове. Такъв спасителен катарзис може да предизвиква само едно творчество, в което не е заложена самоцел – да покажеш себе си, а естествен изблик да откриеш другия в себе си!

Това вече е нещо повече, което може да даде една книга – да сбъдва съкровеното желание на поета да бъде „предвестник на щастие и светлина”!

Мария Далакчиева – ЛЕРИНСКА, поетеса от гр. Бургас

20. 01. 2006 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/37-mariya-lerinska