На патриаршеската възраст над 90 години и с литературно творчество от петнайсетина книги, Атанас Тончев неотдавна издаде своите „Житейски истории от минало и по-минало време”.

Събрал е най-доброто от вестникарските си публикации. Сто и петдесет страници с пенсионерски шрифт, с обозначение в кой някогашен вестник, в кое списание в по-миналото време – от четиридесетте години до началото на новия век – е бил печатан разказът, това е книгата. Толкова симпатична, тя сякаш се е родила като подарък за нас, приятелите на Наско.

Прочела съм почти всичко, което Атанас Тончев е написал. Писала съм за него, когато са се представяли новите му книги. И едва сега откривам колко ярко се извисява писателският му талант, когато ни въвежда в един дом, сред едни хора, в една среда. Когато ни подготвя за онова, което ще последва, чрез описание на деня, на природата, на времето, в което нещата ще се случат.

Тази негова последна книга, а по същество най-най-ранните му творби, ме трогна не толкова с хитростта и самообладанието на Петко войвода, с радостта и куража на русокосия младеж от бургаското пристанище, с дивата завист на Петър към брат му агронома Крумчо, нито с методите на учителката Катя в родопското село Голишарево. Запленена останах от умението на Атанас да разкрива душевното състояние на героите си чрез постъпките им. Умението пестеливо и разтърсващо да опише мълчаливата болка на Али Осман от добруджанското село Алеково, обявен за враг на народа. Трогна ме до сълзи съдбата и деликатната жертвоготовност на Дянко, осмиваният, отхвърленият от всички свитичък и недодялан Дянко, „с толкова голяма глава, че стана нужда да му се поръча кепе по мярка”…

Благодаря ти, Наско, за тези редове, заради които, уверявам те, си заслужава издаването на цялата книга. Има твърде много хубави мигове, макар че няма как да не забележим пригодяването на случките и думите на героите към задачите на деня в ония първи години след 1944-та. Личи желанието на автора да помогне на вестника и на самата власт, личи безрезервната му подкрепа на идеята и на приложението й в живота. Това, разбира се не е беда, аз също никога не скривам своите пристрастия. Ценното в тях е, че са неоспоримо свидетелство за дните, през които мина народът ни, ние самите и страната ни като цяло.

Обичам да го слушам, когато разказва за далечни командировки, за трудни срещи, за безброй преодолени препятствия. И за постигнатата цел... В началото на моята журналистическа младост го слушах в захлас във вестник Труд, където бяхме колеги. Разказваше с увлечение за умението на Атанас Дамянов да ръководи вестниците Утро, Заря и Дневник. Завиждах му, че се е учил в занаята от Великия Бос, първия мениджър в родната преса Ботьо Султанов. Не бях чувала други такива живи спомени за служители на медийното слово.

Сега той учи младите. Учи младите читатели. Твърдя го, защото именно на тях Атанас Тончев е посветил трудолюбивото си дело. Всичките му книги имат собствен глас, който ги напътства. Не пише, за да се сдобие с име или със слава. Име в професията той си има, а славата не е неговата слабост. Безкрайно скромен, с оптимална мярка за своето участие в разговорите със събеседниците си, той насочва вниманието ни към тях. И виждаме изключителната му дарба неусетно да ни приобщава към техния свят, да разкрива интересни и неизвестни неща от живота им. Виждаме способността му само с бегъл детайл да ги описва как изглеждат, как говорят. Виждаме деликатно да надзърта в съкровените им мисли и трепети. И с превъзходно умение да улавя най-фините нюанси на чувствата.

Такива са всичките му книги: Бълхите, които изядоха лъва, Бий, барабанчик, Докосване до съкровеното, От предците до внуците, Когато боговете се смеят, Борци и съзидатели, Усмивките на таралежа, Със смях и присмех по света...

Ще кажа малко повече за неговите Литературни откровения. Една добра книга.

Рядко излизат книги с хубаво външно оформление. Но тя е добра и защото е написана искрено и затрогващо. С простота на израза, която радва читателя, сродява го с героите и със самия автор. Заради читателя Атанас Тончев бърка в жаравата на родната литература и възкресява забравени писатели – какъвто е енциклопедистът писател, художник, изкуствовед, публицист, преводач, учител на начеващи литератори Николай Райнов. Какъвто е поетът изследовател, преводач и популяризатор Жак Битев. Като ни ги показва днес, Тончев ни ориентира към същественото. Изгражда нашия усет към стойностното. По същата причина разказва за поетичните вдъхновения на композитора Любомир Пипков и на артиста Кирил Янев...

Той никога не измени на собствените си оценъчни принципи, според мен построени върху триадата морал-свобода-красота. Под техния прицел воюваше „за морална и словесна чистота на съюзния орган „Поглед”. И се тревожеше „за начина, по който се преиздават класиците”. И „бранеше поемите на Пеньо Пенев от нечистоплътни критици”. И „откриваше истинското лице на нагажденеца-социолог Георги Фотев...” Същите оценъчни принципи прилага Атанас Тончев, когато описва живота си в заветната книга От предците до внуците.

Критиката му е освободена и открита, с ясни идеи и без догматични наноси. Подкрепена е от безупречна информираност и богата ерудиция. Учейки ни, Атанас Тончев поставя думите на извисено място. Скътани грижовно, те придобиват истинския си смисъл, какъвто всъщност е смисълът на употребата им.

Докато четем за другите, научаваме много за самия него. Че животът му е живот сред книгите. Такъв живот, казва Здравко Петров, много дава и много отнема. Дава ни мъдростта на вековете, отнема ни нощите, прелестта на детските игри чаровете на младостта, съблазните на любовта. Не вярвам нашият юбиляр да се е лишил от тези радости. Защото книгите дойдоха, когато се пенсионира. В бързея на живота, отразявайки събития и участвайки живо в тях, бяхме в месомелката на нашата журналистическа професия. Тя е формирала не само начина ни на писане, но и начина ни на мислене. Ако това е недостатък, да, творбите на Атанас Тончев носят този недостатък. Ако пък е качество, да, творбите му имат това удивително качество да са книги с промислено съдържание. С категорична и подчертана позиция за описваните събития, за творчеството на неговите събеседници. В книгите си той подкрепя с обич и разбиране само авторите, които имат собствена заслуга в развитието на българската култура. Това пък е неговият личен принос към културата.

От книгата на Здравка Димитрова „Зачеркнати хроники-2“

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova…